Павел Вежинов
Синият залез (25)

5

Младият човек отказа сърдито да се качи във форда, макар да имаше място. По дяволите с тяхната кола — по дяволите всички! Вън от себе си, той вървеше като сляп по шосето, препъваше се и ругаеше. В града пред ресторантите се тълпяха хора, вътре ревяха прегракнали певици, звънтяха дайрета. Хората едва се сместваха по тесните маси, притискаха се един в друг и вдигаха шум, който трябваше да бъде наречен веселие. Над всичко се носеше безразборният шум на музиката, от която се дочуваше само барабанът и от време на време писъкът на певицата, която разполагаше свободно с гласа си. Не, не бе тук за него. Навалицата го помъкна нанякъде с празно сърце — със съвсем празно сърце, и ако имаше все пак в него нещо мъничко — то бе омраза. И защо така вонеше тая празнична тълпа, защо не се къпеше! Дочуваше, без да иска, просташки вицове и просташки смехове. Настъпиха го! Още веднъж го настъпиха! Най-после пристигна в зона, свободна от хора, и се огледа. Казиното! Потърси с ръка портмонето си — на мястото. Да играе, да забрави! На входа един мъж едва ли не го събори — бягаше навън като луд, бягаше от лошия шанс или от съвестта си. Ето и залата на рулетките! Той загледа без любопитство — множество лица, безлични или дамгосани жестоко от играта. Бе лесно да се познаят пристрастените по техните набъбнали устни, порочните по техните апатични лица, случайните, които се шегуваха с хазарта, нещастните, с които хазартът се шегуваше, страхливците, които избягваха след първата загуба, и бедняците, които отнасяха с разтуптени сърца първата печалба. И изведнъж съгледа нещо друго, някакво старче, облечено в официални черни дрехи, съвсем излъскани от десетилетно носене. То бе подложило личицето си на проходящите и това личице бе толкова забележително, че тия, които влизаха, се разписваха върху него с поглед. Нима само забележително? Не — и вдъхващо неизразима, дълбока печал. Всъщност бе обикновено нечисто лице — рисувано сякаш с молив и трито след това с лоша гума, — принизено и смазано. Само тук-там бяха останали вежди или нос, дори уши, затиснати с пожълтели памучета. Скръбна безнадеждност вееше от целия му вид, дори от прясното цвете на бутониерката. Щом забеляза чуждия поглед, старчето трепна и направи слаб жест да се улови за нещо, което навярно някога е било ланец и което сега не съществуваше. Богомил приближи бавно до рулетката и старецът тръгна след него, сякаш му бе дал невидим знак.

— Знам къде трябва да се залага тая вечер — каза той със слаб гласец.

— Аз зная по-добре…

Той слагаше на цветовете и печелеше, слагаше на цифрите и печелеше. За по-малко от половин час джобовете му се изпълниха с пари.

— Играйте веднъж за моя сметка на мой риск! — помоли го един възрастен бледен мъж.

Младежът сложи всичките му жетони на осем и мъжът побледня съвсем. Топчето танцуваше и се колебаеше — навярно не би спряло никога, ако очите на хората можеха да го управляват.

— Осем!

Гръмко възклицание.

— Заложете на зеро! — изхриптя старчето зад гърба му. — На зеро! Моля ви!

Полуобърнат, той видя лицето му съвсем до своето — с трептящи ноздри, с подивели очи, с устни, напукани от напрежение, и всичко това на чужда сметка. Като страшен зъл дух — духът на казиното! Старчето сякаш бе заграбило душите на всички и чрез тях живееше и дишаше — чрез техните страсти, радости и нещастия намираше все още смисъл в печалната долина на живота си. Изведнъж го обзе непонятен ужас. Духът — ако го вкопчеше. Страшно! Той събра всичките си жетони и ги сложи — сам не видя къде ги сложи, защото бързаше да се избави от ужасното лице, което търсеше да се залови за него съвсем като зъл дух и да го изсмуква след това до смъртта си.

— За вас е! — извика му той.

Отдалечи се с бързи стъпки и макар да бе вече на изхода — чу зад гърба си гръмко възклицание. Спечелил ли бе старикът, или загубил? Това вече никак не го интересувате. Да се прибере, да спи! Рамото му се провираше през тълпата и пред фонтана го спря за миг поразително ясно видение: момиченце с червени коси и лимонени ръчички, което след миг бе станало зеленикаво и синкаво. Бе минал оттук с Дияна!

Дияна! Това име все още не бе изчезнало от ума му, когато се прибра в таванската стаичка. Той полегна върху чаршафите, за които бе положила такива грижи леля му, и се замисли. Дияна! Единственият близък човек след днешната случка. Единствената, която бе кротка и покорна! И той си спомни с прехапани устни как се бе отказал от нея преди няколко часа — така лекомислено. Но по дяволите! Да забрави всичко! Сърцето му бе празно и болно — защо? Тежко е млад човек с празно сърце. Трябва да обича, длъжен е! И силно! И предано! Така обичат истинските хора, не се разпиляват. Дани ли се бе намесила да развали всичко? Или пък друг? Да се бори, да превъзмогва — да бъде истински мъж. Леко бодване на съвестта. А Дияна — дали е долу в стаята си? Дияна — добрата? Дали е долу?

Той стана и се приближи до прозореца. Надвеси се, с очи към нейния. И веднага се дръпна пребледнял, хвърли се в леглото с глух шум в ушите. Там на леглото, съвсем разсъблечена и с очи към прозореца му, лежеше тая, за която бе мислил, лежеше сякаш без свяст — бълнуваща.