Павел Вежинов
Синият залез (42)

2

Никога Богомил не беше влизал в такава чудна стая; беше почти кубична, тъмна, с покрити стени и невидим под. Библиотеката заемаше една от стените до четирите й ъгли — препълнена с книги. Беше ужасно да се помисли, че всички рафтове са заети с криминална литература. Не би могло да има толкова, реши младежът и забеляза, че прозорците гледат на север. До равнището на первазите личаха някакви тъмни дървени шкафове с каталожни чекмеджета и с разноцветни мъчно разбираеми сигнатури върху тях. Над прозорците в три кафеза цвъртяха няколко канарчета, жълтички и миниатюрни като колибри. Третата от стените — обърната към коридорчето — беше почти цялата заета от големи стенни карти и доколкото имаше свободно място, личаха параходи и железопътни разписания, с които черният човек навярно сам никога не си служеше. Когато влезе, младежът погледна най-напред към южната стена и веднага забеляза двете големи цветни репродукции на голата и облечената маха от Гоя, но побърза да обърне внимание на момичето, което лежеше под тях на отоманка с вечния тъмен цвят; приликата между махата и момичето беше толкова поразителна, че младежът беше готов да потърка очи; и двете гледаха към стаята, без да мигнат, и двете имаха почти еднакви пози.

— Вярвате ли в прераждането? — попита тихо дъщерята на следователя.

— Не, разбира се, но… странно наистина! Вашият татко твърди, че човешките физиономии са китайско писмо с тридесет хиляди знака! Интересно е как са се събрали у вас едни и същи…

— Не са едни и същи! — усмихна се момичето. — Китайските букви винаги на пръв поглед си приличат. Доколкото знам, човекът наследява от природата контури, които животът вътре изписва. Една точка по-малко или повече, и знакът става друг… Ние с тая Маха не сме имали еднакъв живот — не можем и да си приличаме без остатък. Вижте разликата в изражението!

Бо я видя — някаква суха нервност имаше върху по-бледото лице на момичето и някаква дързост като че ли. Опасно момиче! Той се страхуваше да гледа натам, гдето бяха краката й — би могъл с тях да си обясни нещо от това изражение.

— Какво ли би казал татко Ламарк за тая прилика? — попита младежът.

— Аз се интересувам какво би казал Гобино! Ако типът е нещо расово, наследствено и неизменяемо, тогава аз съм или чистокръвна испанка, или горката Маха е чистокръвна българка. Тук в града има един Морис Шевалие — сякаш му е одрал кожата. Вашата леля не прилича ли на Олимпия?

— Намирате ли? — попита Бо недоверчиво.

— Когато е била млада, разбира се… Такива прилики съвсем не са рядко явление. Четох в едно киносписание, че Метро Голдуин Майер потърсило чрез вестниците човек, който да има голяма прилика с Наполеон — за някаква епизодична роля, разбира се! Явили се неколкостотин парчета — все Наполеоновци — да им се ненагледаш! Избрали един ирландец, и чист при това. Ирландците са мъчни и лоши за кръстосване. Та питам се: какво общо може да има с итало-корсиканския расов тип?

Понеже гласът й стана малко раздразнен, Бо намери за уместно да каже:

— Но аз не споря!

— Прощавайте — такъв ми е говорът! — усмихна се момичето с нервната си усмивка. — Малко съм ексцентрична в приказките! Пък забравих да ви благодаря за посещението, макар да предполагам, че не идвате за мене.

— За кого тогава?

— За татко! Признайте си!

Бо не посмя да откаже съвсем, защото тъмните, втренчени в него очи не допускаха да бъдат лъгани; той прие златната среда.

— Дойдох и заради двамата!

Момичето се засмя — малко дрезгаво.

— Любезен сте, пък аз не съм и суетна… Само понякога ми е малко мъчно… От нищо не бягат хората така… презглава, както от нещастието… Кой би дошъл доброволно при едно сакато момиче!

Тя видя изплашеното и огорчено лице на младежа и добави по-меко:

— И от нищо не се плашат така, както от откровеността… Не, не — преставам! Ето! Искате ли да ви запозная и с другите?

Младежът все още изглеждаше стреснат. Другите? Дъщерята повдигна брадичката си към тавана — брадичката, която стана съвсем нежна от добрата й усмивка. Ето ти в кафезите — Фьодор, Артур и Едгар…

Гледай ти!

— Няма го Морис! — каза той.

— Нямам и нужда от него! — каза момичето. — Ако говорите за Льоблан… Не обичам прекалените съчинения…

— Те всичките това правят — прекалени съчинения. Но Достоевски здравата би ви се разсърдил, ако можеше да узнае, че го смятате за криминален писател…

— Толкова ли е обидно за един писател да бъде криминален? — попита момичето с нескрит интерес.

— Не е голямо достойнство все пак… Ако поне се занимаваха с някакви проблеми, би било по̀ друго, а те си съчиняват приключения. Тази работа ми се вижда съвсем юношеска…

Момичето отново се засмя — гласно и все пак без да участвува с очите, които си оставаха все така сериозни.

— Криминалистиката според вас не е ли наука?

— Дори много интересна! — успокои я младежът. — Престъпленията са живото огледало на обществата… ако случайно не застъпвате Ломброзови теории…

— Не, не! Не съм толкова изпаднала! — заяви момичето енергично.

Бо вече престана да се стряска на силните й реакции от всяка дума и всяко движение, той просто си седеше на мястото и слушаше, внимателен да не причини някоя неочаквана експлозия.

— Чух от татко ви, че имате някаква интересна картотека…

Момичето го погледна недоверчиво.

— Надали се е изразил така… Ето, в тия чекмеджета има данни за всички мои съграждани, които са извършили през живота си деяния от криминален характер или пък нещо, което води към криминални деяния… Такива неща като изневери, измами в хазартни игри, носене на оръжие, пиянство, особено сприхави характери, разни пороци, проституция, закани за убийство или побой, семейни вражди, нечестни сделки и не знам какво още — всичко е нанесено. Има около четиридесет хиляди фиша!

Младежът пожела да му повторят цифрата и подсвирна.

— Та в града не вярвам да има толкова люде, колкото престъпници сте изнамерили!

— Престъпниците не са толкова много, колкото фишовете… На един фиш в основния каталог отговарят понякога десетина препратки… Вашият чичо например…

— Моят чичо? Вътре ли е?

— О, и как още! — поклати глава момичето. — Вчера отново преглеждах фишовете на цялото ви семейство и още не съм ги сложила обратно. Те са в чекмеджето на текущите фишове, в първото чекмедже… Най-отгоре са… Можете да запалите лампата и да ги донесете…

Лампата пусна странна розова светлина, неприятна почти. Беше му тягостно да гледа розовите си ръце и розовото момиче на отоманката, като някаква странна измислица.

— Последните данни не са нанесени — каза момичето. — Това е основният фиш на стария Тихов — съдържа кратка характеристика и обозначение на препратките. Ще чета, без да споменавам дати и цифри, за да не стана отегчителна. Ето! „Александър Спасов Тихов е издънка на много стар, почти аристократичен род в града, който бавно се е разселил из другите градове на страната, а най-вече в София. Особено бърз е станал процесът на изселването след Световната война, когато поради откъсването на хиндерланда на града западна търговията, почти единственото занятие на Тиховци. Последният потомък е един от най-буйните в своя род. Името му в неговата ранна младост е свързано с много скандали, повечето любовни истории и пиянство. Оженил се е за богата жена от рода Палавееви, принуден почти насилствено от многобройните й братя. Нещастен брак. Съпругата от няколко години има доста поизменено поведение. Препратка. Две деца, които коренно се различават. Препратки. Тихов е водил крайно разгулен живот почти до края на жизнените си сили, така че за разлика от другите Тиховци не е бил добър търговец. Доброто си материално положение дължи на не твърде чисти сделки, повечето от които са спекулации през войната. Пътувал е в странство и е загубил големи суми на рулетка — направил е дългове, които е изплатил с продажбата на недвижимата си собственост, в голямата си част зестрата на жена му. Бил е собственик на хотел «Империал», затворен за извършване в него на ненормални деяния. Няма близки приятели и не е обичан в града. Характер, близо до непоносим: буен, крайно раздразнителен, поддава се на импулси, безводен, непостоянен, умствено ограничен. Отличава се с рядко любострастие. Безскрупулен и тираничен. Любострастието е най-характерната му особеност и според свидетели тя е била характерна особеност на целия му род. Препратки.“ — Момичето се поусмихна. — Вярна ли е характеристиката?

— Изглежда, че е вярна! — измърмори Бо. — Не познавам чичо си. Ами препратките?

— Не са малко… Ето фиша със съдебните дела: „Съден за нанасяне побой на офицера от флотата Павел Тасев. Осъден. Съден за излъстяване на прислужницата от предприятието му Станка Добрева. Оправдан. Съден за накърняване семейната чест на индустриалеца Васил Тинков. Осъден. Съден за незаконно забогатяване. Оправдан. Съден за умишлен фалит. Оправдан. Съден като наемател на хотел «Империал», в който органи на нравствената полиция са разкрили неморални деяния. Осъден. Препратки.“ Това са съдебните му дела.

Смаян, младежът нещо си бърбореше.

— А другите фишове?

— Не ви ли е отегчително? — попита момичето. — Какво ви интересува? Прелъстяванията и незаконните съжителства ли? Предупреждавам ви, че са нанесени малка част от тях, основно проверените. Ето ви ги: „Симеонка Петрова, дъщеря на виден чиновник, излъстена в измъкната на брега лодка. Евдокия Ценкова, дъщеря на народен представител, излъстена в Кьошковете. Разменени плесници и закани с бащата.“ Следват имената на четири работнички, излъстени в кантората му. Ето нещо по-интересно: „Петрана Гарабедова, излъстена в квартирата му. Бит почти до смърт от братята й, лежал няколко месеца в една частна клиника. Дафинка Алиева, негова годеница, излъстена и изоставена.“ Следва списъкът на седем омъжени жени, с които е бил в незаконно съжителство.

— Прочетете ми само имената!

Момичето ги прочете и той позна между тях името на Фатме Алиева. Последното име обаче привлече вниманието му.

— Прочетете ми всичко за нея! — помоли той.

— Ето! „Пенка Стоилова Манафова, съпруга на регистратора от областния съд Стоил Манафов, намерен мъртъв в лозята на Рамадан Алиев. Убийство при неизяснени обстоятелства. Две години след това прибрана от Тихов за слугиня. Препратка.“

— А какво има в препратката?

— Сигнатурата е за абортите. Сега си спомням — лежала е след несполучлив аборт в частна клиника, гледана при скъп режим.

— Благодаря ви! Има ли още?

— Доста! Искате ли незаконните му деца? Известни са три: Гюла Алиева, проститутка. Ивона Пенкова—Ланже, от Опера комик, Йорданка Павлова Цветкова, по мъж Магарева…

— И трите жени! — констатира младежът. — Има ли още?

— Та вие сте ненаситен! — усмихна се момичето. — Има още четири фиша, но не са толкова интересни: една заплетена история с оставени на съхранение пари от роднина, които вашият чичо май че е присвоил, побой на чиновник от полицията, няколко по-значителни буйства в пияно състояние, смесени с обиди и закани и… още няколко дребни неща.

Бо имаше на лицето си по̀ друг цвят и по̀ други ъгълчета на устните си. Всичко беше очаквал за чичо си, но не и толкова много; усещаше, че го наблюдават, потърси да й обясни смайването си.

— Та как сте насъбрали толкова сведения?

— По разни пътища! Някои от тях са официални данни на съда, други на полицията, трети на общинските власти. Но голяма част е събрана лично от баща ми през време на служебните му разпити в пряк контакт с гражданите…

— Но това е колосална работа!

Момичето сякаш хареса този израз, поусмихна се доволно.

— Татко е събирал материалите в продължение на около двадесетина години, а аз ги обработих с негова помощ в четиригодишна непрекъсната работа…

Младежът пропусна част от тия думи край ушите си, макар изразът на лицето му все още да показваше смайване; повече от тези неща го интересуваше миналото на Тиховците.

— Има ли фишове и за другите членове на фамилията?

— Има ги всичките! „Антон Тихов, големият син на Александър Тихов. Крайно въздържан, уравновесен, саможив, добър. Страни от хората. Много опитен търговец и с примерно поведение. Не е участвувал в политическия и обществен живот. Живее при баща си и, както изглежда, издържа целия дом.“ Това е всичко.

— Ами тогава какво търси в картотеката?

— Има препратка в пороците. Употребява наркотици!

— Нима? — учуди се той лицемерно. — Какво има за Филип?

— Огърлица от очарователни работи! — отговори момичето със сериозен глас и погледна фиша. — „Крайно аморален тип, много подобен на баща си, но с очебийна интелигентност. Склонност към полова перверзност. Весел гуляйджийски нрав, но страхлив и крайно неуравновесен. В града води живот на истински бонвиван. Добродушен и безволен.“ Има доста препратки — излъстявания, мошеничества на карти, нещо с момченце, притулено с много пари — досадно ми е да ги чета. Ако искате, прочетете ги сам.

— Не, не! Стига! — възкликна Бо почти стреснат.

Момичето се смееше тихо и беззвучно. Бо отдавна бе забелязал у нея тоя нервен, някак сух смях. При това смееха се само устните й — лицето й си оставаше все така строго и неуловимо печално.

— На мене ли се смеете?

— Не, разбира се, на вашата уплаха.

— Ще почна да ставам мнителен! — каза печално младежът. — Може би ме сочат с пръст по улицата и ми се подсмиват.

— Заради рода ви? — попита момичето. — Как можете да допуснете! Когато старият Тихов се движи по улиците, дори кметът го поздравлява със сваляне на шапка. Та кметът да не е нещо по-горен от него? Не ми се иска да му търся фиша из картотеката. В сравнение с дребнавите мръсотийки на мнозинството граждани, затворени в тия чекмеджета, Филип например е истински ангел!

— Не ви липсва остроумие! — забеляза Бо.

— Не, не… говоря сериозно…

— Та не го ли нарекохте крайно аморален тип?

— Точно затова… Другите пък са претъпкани от филистерски морал, който не им пречи да вършат престъпления, просто гнусни по своята дребнавост. У Филип… как да се изразя… у Филип всичко е естествено… чист е поне пред съвестта си! — Тя го погледна дръзко и се засмя отново със сухия си нервен смях. — Трябва да ви кажа освен това, че вашият Филип странно ме… привлича!

— Какво искате да кажете? — сепна се младежът.

— Не се ли досещате? — попита тя и за миг сякаш в лицето й не остана капка кръв. — Не си ли спомняте какво друго е казано във фиша му?

На опънатото неподвижно лице ноздрите странно трептяха, така че Богомил се обезпокои не на шега.

— Спомням си всичко.

— Тогава трябва да ви е ясно… Един такъв мъж може да посегне на всяка жена… дори повече на тая, която не е като другите.

Той най-после разбра и за миг сякаш се вцепени. Търсеше инстинктивно по лицето й макар и най-малък белег на насмешливост и не можеше да го намери; беше все така бледо и гладко, е мрачни очи, които едва ли не фосфоресцираха.

— Не приказвайте така! — изтръгна се от устата му и преди да помисли още какво прави, сложи ръката си на косата й. После разбра, че не от нежност или от състрадание, а да запази себе си от думите, които чувствуваше как напират в нея и как правят очите й трескави. Странен жест — сякаш слагаше ръката си на устните й, а и защо толкова се плашеше? Под неговата ръка момичето издаде чуден звук, задавен и все пак остър, сякаш хлъцна. Бездна! „Колко слаб съм! — помисли той бледо. — Колко съм плитък!“ Плашеше се от тая тежка маса от чувства без лъч светлина и от дълбочините, от които идва.

— Трябва да се успокоите! — избъбри той.

Но ръката върху косите й изнемогваше, сякаш през всеки косъм протичаше ток, който я караше да трепка и да се свива; той почна да гали тая тъмна коса, за да не усети тя трепкането, и неволното погалване изведнъж му вдъхна кураж. Той вече я жалеше и се мъчеше да я успокои, защото момичето сякаш примря под завивката с изпънато и вдървено тяло. Но това не трая дълго. Той виждаше как кръвта се връщаше в бледото лице и как дишането й почваше да става дори малко шумно.

— Колко сте добър! — каза тя със задавен глас. — Вие дори не знаете колко сте добър!

Можеше ли да й каже, че го прави от себичност? Та дори той сам все още не мислеше така. Изведнъж момичето взе ръката му в своята суха и гореща ръчица и я поднесе към устните си.

— Какво правите! — ужаси се младежът. — Вие грешите — аз съвсем не съм добър, както мислите!

— Не познавате себе си! — тръсна глава момичето. — Сега разбирам, че не сте убили оная жена — не бихте могли! С това добро сърце! Не, невъзможно е! Представете си, аз мислех, че сте знаели още от самото начало за нейната болест!

— Тъй ли! — смая се младежът. — И съм я убил нарочно?… От садизъм?

Момичето протестираше с цялото си лице.

— Не, не така! Пък и мъчно е да се обясни! Някаква изтънченост и някакво сладострастие! Страх ме е моята теория, без капка опит, да не е много смешна! Вижте как е все пак! Вашият род, Тиховският, е доста преситен от своето фамилно любострастие. Ясна ли ви е тая дума — преситен? То идва от прекаляването, нали така? Доколкото знам от разни книжки, всеки мъж, колкото и да е нормален, щом почне да прекалява, макар и с жена си, идва ден, в който й се насища, извинете за грубата дума. Направо казано — престава да го интересува! Трябва значи да смени. Но ако прекалява и със сменяването, пак се достига до това пресищане. После какво? Пороци, мисля, или пък нова техника, извратена! Това, което с един човек може да се случи, още по-често се случва с един род, да кажем! Биологично един вид! Разбирате ли нещо от биология и от наследственост? Аз съм от тези, които смятат, че се наследява и придобитото. Вие, да кажем, малък Тиховец, издънка някаква от род, който едва познавате, сте вече преситен, преди да сте се докоснали до жена. Ето ви една — тая Дияна, покойната, която скоро ще стане прах. Знаете, че не може да бъде жена, и все пак не се спирате, напротив, настървявате се! Защо ли? Защото виждате, че една връзка с нея не може да бъде естествена! Неестественото, порочното или пък платоничното и прекалено вулгарното могат да бъдат единствените първоначални подтици! Нормалното не може да подбуди преситения. Значи влюбвате се в нея, защото чувствувате инстинктивно, с новия тиховски инстинкт, че в процеса на тая любов ще има особено сладострастни перипетии. Вие никога не бихте се влюбили в нея, ако знаехте, че няма да имате никакъв телесен допир. Но вие сте знаели, както аз си представих нещата, че забранено е само последното, което е и без това грубо и неприемливо за преситения. Всичко друго, което е безкрайно по-тънко и фино за вас, ви е било позволено. Та наистина каква гама от нови чувства! И какви възможности за префинено сладострастие! Не се намръщвайте такъв, точно така е! Да желаете една жена и да не можете да я вземете — в това има повече сладострастие, отколкото в баналната съпружеска и нормална любов. Помислете и ще видите, че е така! Вие живеете заедно, спите в една стая, чувате я как диша, виждате прекрасното й тяло, измъчвате се, че не можете да я вземете, и в това самоизмъчване вашата фантазия намира много повече импулси, отколкото в мисълта за едно нормално притежаване. Вие сте си въобразявали, че тая игра ще продължи вечно, ще стигне до нещо като лудост, и понеже нормалният изход за удовлетворяване ще е като зазидана врата, ще търсите нови начини, остри, възбуждащи и порочни! Какви? Това вече не знам! Мисля, че човек сам си намира пътищата в такива случаи. Но у вас, изглежда, че тая преситеност е била повече психична и не е имало отслабване на половата жизненост. Онова, което учените наричат полов нагон и което не зависи от съзнанието, а от състоянието на разни жлези, у вас значи не е било похабено. Вие не сте познавали неговата сила, нито силата на инстинктите. Приличали сте на мореплавател, който е вдигнал всички платна на кораба си, защото смятал, че плува по море с тихи ветрове. Но вятърът налита изведнъж и корабът отива по дяволите. Природата не обича игрите и безкрайното протакане. Тя не търпи играта да стане самоцел. Тя е все още по-могъща от съзнанието и успява да доведе въпреки него всичко до природно логичния му завършек. Неуместно е дори да се споменава съвестта. Инстинктът в такива мигове си е действувал съвсем автономно…

— Каак? — заекна младежът. — Та тогава бих бил невменяем…

Момичето го погледна иронично.

— Според мене съди се не съзнанието, а целият човек — неговата човешка природа! Инстинктът не е паднал от небето, той се е образувал в зависимост от съзнанията на всичките ви праотци. Ако те са грешили, все един ще падне в клопката, ще плати за всички…

— В случая аз! — каза печално младежът.

— Вие май че се поспасихте! Първо — невинен сте, сигурна съм вече в това. Човешката ви доброта не би позволила на един инстинкт да действува безогледно. И тя е нещо вродено, нещо като инстинкт. Може да бъде дори по-силна от инстинкта за самосъхранение. Не, невъзможно е да сте убили госпожа Тихова — това почувствувах през ръката ви!

Но по отношение на своята ръка Бо нямаше толкова чиста съвест. Той измърмори:

— Вие ме смайвате! Дяволско семейство сте, честна дума! Не стига, гдето съчинихте теория за моята виновност, която изглежда на пръв поглед безупречна, но се постарахте също така да я обосновете психологически. Просто е жалко, че не ми приляга и че е измислена…

— Съвсем? — трепна момичето. Богомил се замисли и въздъхна горчиво.

— Е, не съвсем… Да ви кажа право, навярно бих могъл да постъпя така, както вие сте предполагали… сигурно така бих постъпил, ако бях поставен при вашите предполагаеми условия. Но аз смятах Дияна за съвсем здрава и нормална жена. Това първо, и второ, не аз й причиних смъртта! Точно това дойдох да кажа на баща ви! Ако аз не съм я убил, то това е направил друг. Той трябва да получи своето наказание, ако го заслужава…

— Но защо мълчахте досега? — каза нервно момичето.

Богомил потъна в руменина.

— Нима не разбирате? Все пак замесен съм с връзките си с покойната, което, ако се узнае, ще ме скандализира пред всички. Освен това мъчно е да се докаже къде свършва моята вина и къде почва чуждата. Нямам никакви доказателства — освен разказа за истината.

— Тъй! — кимна момичето и го погледна със странен поглед. — И аз бих постъпила така в обикновен случай, но татко заслужава доверие. Той ще може да ви измъкне от историята с много малко вреди, дори с никакви. Ако види, че ще пострадате невинно, ще потуши историята. Не е фанатик, нали го знаете? Живите хора винаги го интересуват повече от мъртвите, много повече. Той е особено привързан към тоя текст от Евангелието: оставете мъртвите да погребват своите мъртви.

— Кой е казал това?

— Самият Христос!

— Я гледай! — изненада се Бо. — Нима толкова е бил привързан към живите?

— И вие, и татко много своеобразно си го тълкувате. Предполагам, че е искал да каже нещо друго — тялото, дори и мъртво, не може да бъде предмет на земни грижи и на небесни достояния. Всичко трябва да се дава на душата. Така е! — Тя облиза сухите си устни. — А смятате ли за правдива моята теория за преситените Тиховци? И за възможните последици от тая преситеност?

Той я погледна внимателно.

— Толкова е правдива, че не мога да си представя как вие, толкова младо и неопитно момиче, сте могли така добре да я съчините…

Момичето странно премигна — за пръв път, откакто той беше в стаята; нещо му подсказа, че ще стане свидетел на ново избухване, и почти му се искаше да изтегли ръката си, която момичето все още притискаше между своите тънки пръсти.

— Не съм толкова умна, нито толкова проницателна, колкото бихте допуснали! Не, не! Аз съм просто предразположена за тоя ред мисли поради собствената си съдба. Не ви ли дохожда наум, че странно много си приличаме с госпожа Тихова? Та и аз като нея не мога да бъда жена, като нея съм осъдена на вечна усамотеност. Съдбата ни е една и съща, макар да са различни нещастията ни. Като нея и аз може би съм търсила някакъв изход, някой странен мъж като Броунинг или пък като Филип, някой безумен идеалист, който не разбира себе си или който лъже себе си, някой извратен или преситен от нормалното, някой изрод като самата мене!

— Престанете! — възкликна Бо. — Не искам да слушам такива думи!

Момичето почти впи ноктите си в ръката му, гледаше го с очи, които бяха почнали да овлажняват.

— Не, не — ще ме изслушате! Вие сте добър, само вие ще можете да ме разберете! Не само мене, не, но и оная бедна жена. Изслушайте ме, за да разберете какво и тя е чувствувала.

Той най-после разбра защо така се плашеше от думите на момичето. Дияна сякаш се готвеше да говори чрез нейните уста и да го обвини. Той чу отчаяния си глас:

— Но аз ви слушам! Само, моля ви, не се украсявайте с тези ужасни думи, не разбирате ли, че не ги заслужавате?…

— Ще бъда спокойна! — каза тя с глас, който показваше всъщност дълбоко вълнение. — Никакви силни думи! Та аз с тях си давам кураж, с тях се шибам като с бич. Трябва да ви разкажа всичко! Вие дори не можете да си представите колко съм самичка тука и как няма кому да се доверя!

Но Богомил си представи това със странна леснина. Стори му се, че го беше чакала като малко паяче, беше чакала жертвата си не за да изпие кръвта й, а да прелее в нея част от отровата си, която вече едва понасяше. Нещо странно се спусна над очите й, нещо като студена мътна ципа, която бързо се разнесе; държеше все още ръката му и на младежа се струваше, че я насилват.

— Колко трудно е да се обясни! — почти изпъшка тя… — Та знаете ли, никога не съм мечтала за любов, толкова съм окаяна! Мислехте, че такъв човек няма, нали? Ето ме мене! Все пак съм живяла с любов, но на чужда сметка, и съм била страшно, страшно щастлива! То е, когато съм чела книгите, в които винаги има мъж и жена, но нито за миг не съм посмяла да се отделя от героинята. Особено нещо е, надали ще можете да си го представите! Изпитвала съм значи чувствата на героинята, но ми се е струвало, че не самата аз, а тая героиня от книгата ги изпитва. И когато съм гледала филми, съм живяла с артистките от екрана, с тях и все пак без да бъда самата аз. Нима съм могла да си представя, че самата аз, такава каквато съм, мога да бъда обичана? И то от мъж? Безсърдечно е дори човек да си го помисли, страшно е като бездна. Животът и без това е бил жесток към мене, защо и аз да прибавям още жестокост? Просто заключих сърцето си и се увлякох в моята работа, която запълваше дните ми по такъв начин, че дори се чувствувах щастлива — с онова хубаво щастие, което идва от труда и от смисления живот. Денят ми беше за работата, но тя се оказа медал с две страни. В безбройните досиета на градските фамилии историите, подобни на авантюрите на вашия чичо, се срещаха на всяка крачка. За моята напрегната фантазия това не беше малко. Почнах да сънувам, отначало кошмарни и противни сънища, в които бях само свидетелка, после внезапно станах и участница. Не можете да си представите този ужас — дори насън да не можете да избягате като обикновените хора. Ужас от сънища! То е по-лошо от смъртта!

Младежът едва сдържа трепета на ръцете си. Повече от всеки друг път му се струваше, че с тоя сух и нервен глас Дияна му разказваше това, което не бе успяла да му разкаже приживе. Гласът на момичето някак притихна.

— Сънищата ми винаги свършваха с писък и събуждане. Мъчех се да не заспя отново, щипех се и бодърствувах насила. Но винаги когато се унасях, особено в началото, сякаш потъвах в някаква сладострастна прегръдка, чувствувах се ужасена и все пак жадна — не, не, никога не можете да разберете колко е противно. И нима можеше да бъде друго? Водех неподвижен живот, бях здрава и при това съвсем не от изхабен род. Цялата работа се свърши с това, че лошите сънища скоро се преселиха в действителността. Тези мисли ме нападаха, когато бях уморена и не можех да се съпротивлявам. Изгонвах ги набърже, но те отново се връщаха още по-натрапчиви. Преследваха ме денем и нощем, докато най-после ми мина през ум мисълта, защо пък най-после да не потърся някакво удовлетворение? Работата стана съвсем жалка, после стана просто ужасна, когато почнах да си мисля дали не бих могла да съблазня някого такава, каквато съм. А кого? Вие бихте могли да си представите. Точно по онова време четох разказ за някаква парижка проститутка, която имала необикновен успех поради това, че имала само един крак. Здравият крак бил строен и прелъстителен, другият съвсем го нямало. При това същество се стичала парижката аристокрация, то се знае, най-преситените и най-порочните парижани. Нали разбирате? Нейният изглед действувал потресно, но с потрес, който възбуждал преситените и омаломощени нерви на похабените. Тези мисли ме довеждаха просто до лудост. Свърши се с това, че един ден реших да проверя как изглеждам. Нека не ви се вижда чудно — дотогава не знаех това съвсем ясно. Заключих грижливо вратата, спуснах пердетата и сложих насреща върху шкафчето голямото стенно огледало. Гледах се пред огледалото и треперех като трескава. През цялото време ми се струваше, че ме наблюдават някакви мъжки очи, някъде отгоре, през нищожните цепки на пердето, от някаква външна къща. Та то е все едно да не бъда вече девойка. Не виждам някаква особена разлика. Най-странното е, че след тая случка ме обзе някакво чудно спокойствие, нещо се пречупи в мене и притихна. До тоя ден сякаш бях живяла в някаква тежка мъгла, наситена с особено електричество, и напрежението растеше и растеше, докато се стигна до тая буря…

Момичето млъкна и го остави на спомените му — спомени, които прииждаха неудържимо: таванската стаичка, малкото прозорче, нощите, голата фигура, която преминава като сянка през светлата стая; в тоя миг я съжаляваше и усещаше как се разпилява последната следа от любов към нея. Оставаше само някакво мъчително чувство, неопределимо, чувството, че е лежал дълго време на дъното на тинесто и непрозирно блато. Противно му беше в тоя миг и безногото момиче в леглото. Та защо ли? Дали не поради това, че се явяваше като някакво продължение на тежката и нечиста атмосфера, в която бе живял през последните месеци? Искаше му се да избяга навън, да изтича до морето с неговия чист солен полъх, след това да замине в своя град, при своите хора, където скоро ще е есен, ще духат влажни ветрове и по аудиториите ще се тълпят усмихнатите и бъбриви студенти. Далече, далече — в големия чист и хубав град, гдето всеки работи нещо и никой не се разлага така бързо и така неудържимо! Сепна го гласът на момичето:

— Разбирате ли сега защо така ловко съчиних оная психологическа теория? Има нещо общо между нас двете, макар и да сме толкова различни. И би имало нещо общо в мъжете, които могат да ни пожелаят.

Младежът въздъхна нетърпеливо.

— Моля ви… не говорете повече за пожелаване… Не съм моралист и смятам, че всеки има право на щастие, но… когато човек го върти по такъв начин из мислите си, работата става страшно… мръсна…

Момичето трепна и сякаш се ослуша, после поруменя и отблъсна ръката му.

— Станете, станете — забъбри тя. — Седнете на стола си! Господи, колко сте мрачен! Не можете ли да се усмихнете?

— Но какво има? — попита Богомил, след като се премести.

— Вземете тези фишове в ръка… уж ги разглеждате. Виждате ли аз колко естествена изглеждам?…

И действително тя изглеждаше такава, каквато я намери — дори по-весела и съвсем неуловимо възбудена. Той чу как вратата на коридора се отвори и някакви колебливи стъпки се спряха пред прага.

— Кой е това?

— Татко, разбира се…

Богомил за сетен път усети как тръпки минаха по тялото му, същите тръпки, предвещаващи опасност, които винаги чувствуваше при приближаването на човека с чадъра.