Павел Вежинов
Синият залез (33)

8

Сънят бягаше от младия човек върху канапенцето. Той лежеше по гръб и отвит, с широко отворени очи; минаха часове, стенният часовник биеше громко, но очите си оставаха отворени, а лицето напрегнато и измъчено: той се вслушваше. Там оттатък през широката двойна врата младата жена също не спеше — тя дори не можеше да лежи неподвижно като младежа. Той чуваше как пружините на леглото леко поскърцват, струваше му се, че чува дори глухите й въздишки. В стаите беше задушно, въздухът изглеждаше застоял и безжизнен; те гледаха през прозорците небето, което бързо се покриваше с облаци — в двете стаи ставаше все по-тъмно и по-тъмно и тоя мрак сякаш помрачаваше разсъдъка им.

Той си припомняше това, което се бе случило: тя се прибра в стаята си и обърна ключа в ключалката! Това бе всичко! Сухото щракане на ключа му беше проговорило сякаш с човешки глас: има граница и тая граница не може да се прескочи! А защо? После светлата ивица под вратата угасна на два пъти както през миналата нощ. Беше настанала тишина, сред която скърцанията на пружината звучеха като сподавяни писъци.

Течаха минути и часове, в които разумът бавно гаснеше. Само една-единствена мисъл му бе останала — не може ли да се направи нещо против омразната врата? И тая последна мисъл бавно угасна — остана нещо тъмно и халюциниращо, нещо мъчително, което се разливаше като отрова в кръвта му; сенки — сенки! Отсам и отвъд — върху него! Те го връхлитаха като медиални призраци, бели и прозирни — много ръце, които го обвиват, много устни, които търсят неговите! Тъмното и страшното нещо в кръвта сякаш го парализира, изкачи се до главата и той чувствуваше вече в нея болки, които го караха да скърца със зъби. Да би могъл да види своите изцъклени очи в мрака — би се дръпнал назад ужасен. Жестоко! Една мисъл как да е пъплеше из ума му — дали не е болен? Трескав ли беше? Какъв е тоя странен главобол? И сетивата бяха болезнено чувствителни. Ето — някаква котка дращеше с ноктите си далече навън по стоборите, под тялото си чувствуваше брокатните релефи на канапенцето, виждаше в мрака дори блясъка на глазурите по тънките вази. Небето се покри съвсем с облаци, духаха ветрове, свиреха остро под покрива — някакво куче навън виеше срещу небето, изплакваше кучешката си мъка. Той затвори за миг очи отвратен. Облаци прах се вдигнаха от улицата и нахлуха в стаята, но той не мръдна — жив ли беше още? Жив, щом главоболието можеше да го мъчи така жестоко. Той виждаше като пред припадък как белите завеси се вееха из стаята като огромни бели криле на огромни бели вампири, които се готвеха да изсмучат последната му кръв. Два от прозорците иззвънтяха силно. Лампата в съседната стая светна.

Бо видя, че лампата светна, но не мръдна от мястото си. Едва когато ключът щракна, той намери последна сила да протегне ръка и да се завие до носа; на светлия правоъгълник на вратата се беше появила Дияна — но той не я видя, защото бе затворил очи, той чу само гласа й.

— Бо!

Той не отговори.

— Спи! — каза тя тихо и като че ли малко учудено, но той я чу така силно, сякаш викаше в ушите му. Младата жена не светна лампата в гостната и бързо прекрачи прага. Къде отиваше? Богомил погледна през клепките си — сън ли беше или видение? В призрачно осветената стая една малка бяла жена се мъчеше да затвори големите прозорци. Над нея махаха бели криле завесите, духаха ветрове, които сякаш искаха да я разголят — можеха, трябваше! Тя се повдигна на пръсти, тънка и нежна, като през нощта; когато сякаш се готвеше да литне към небето. Беше облечена в дълга до земята бяла нощница, върху която падаше като сянка черната коса; вятърът я увиваше около тънкото й тяло, което трепереше като струна, повдигаше я, за да се видят стройните й, опънати от усилието крака. Най-после тя успя да затвори и втория прозорец. Белите крила на завесите паднаха като пречупени, бялата нощница разстла широки спокойни гънки. Тя се обърна.

Той затвори очи. Гледаше ли тя към неговото легло? Стори му се, че стоя дълго, повече от часовете, които бяха изминали — после стъпките се отправиха към спалнята, вратата се затвори зад гърба й.

Свърши се!

Не! Не се е свършило, тя не обърна ключа в бравата! Бо забеляза — тя не обърна ключа в бравата! Не го обърна! Тая мисъл витаеше из ума му като сляпа, той дишаше възбудено; омразната врата вече не съществуваше, той можеше да отиде при нея — можеше, а не отиваше, лежеше неподвижен в леглото, безсилен да помръдне дори малкия си пръст. Бялата ивица под вратата изчезна — мигове — минути — чувствуваше се безнадеждно болен, повръщаше му се.

Изведнъж навън с ужасна сила падна гръм и стаята се изпълни с бяла зловеща светлина. Гръм след гръм разтърсваха къщата, прозорците звънтяха, сякаш всеки момент щяха да се разпилеят на безброй късчета из стаята; електричеството, което беснееше из въздуха, мина като че ли през тялото му, той скочи от леглото, отвори с разтреперани пръсти единия прозорец и повърна мъчително навън, с глава, брулена от вятъра, и с очи, пълни с блясъка на светкавиците. После отново затвори прозореца и въздъхна облекчен.

Изведнъж някаква мисъл го накара да забрави за миг бурята и светкавиците — той се отправи към нейната спалня и отвори широко вратата.

— Дияна!

— Бо! Бо!

Нейният глас — отслабнал и ужасен.

— Страхуваш ли се, Дияна?

При блясъка на светкавицата той видя нейното смъртно уплашено лице и затвори след себе си вратата. Миг след това беше при нея и мърмореше:

— Не се страхувай, Дияна… Аз съм при тебе…

Той й подаде ръката си и тя я прегърна цялата, до рамото почти, притискаше я уплашено до гърдите си; със свободната си ръка той милваше гъстата черна коса, после повдигна главата й, за да я сложи на коляното си. Дияна трепереше като малко уплашено кученце и се притискаше до него.

— Не трябва да се плашиш! — говореше й той. — Красиво е, не е страшно!

— Страхувам се, Бо! Някоя светкавица може да падне върху къщата…

— Не мисли такива неща!

— Ще падне… чувствувам, че ще падне… Бо, не искам да умирам… страхувам се от смъртта!

Тя добави тихо като ехо, което заглъхва:

— Не искам да умирам!

— Дияна, скъпа, не се плаши! И да падне гръм — какво? Къщата има гръмоотвод… Виждал съм го толкова пъти…

Нов трясък раздра небето над тях и тя се хвърли в прегръдката му, долепи разтрепераните си устни до устните му.

— Няма да умреш! — каза той глухо. — Това никога няма да ти се случи!

Тежките тътнежи почнаха да се отдалечават, заплющя пороен дъжд, който биеше прозорците и се оттичаше надолу на безспирни струи. Дияна първа дойде на себе си.

— Иди си, Бо! Трябва вече да си отидеш…

— Дияна! — прошепна той умолително.

— Иди си, иди си!… Не сега!… Не тука!…

Вратата между двете стаи се притвори незаключена. Гръмотевиците бавно заглъхнаха, но дъждът се лееше все по-пороен, като огромна тъмна маса, която се свличаше от небето, която сякаш искаше да изличи всичко по замърсената земя.