Павел Вежинов
Синият залез (45)

1

Отдавна беше съмнало, а Богомил все още лежеше с убито и невесело лице. Дори окичената с книжки глава на леля му не можа да му вдъхне веселост. Когато чу стъпките й, той скри под завивката голите си крака и зачака раздразнен. Искаше му се да се скара за нещо с нея, искаше му се да излее някому тягостното си настроение, което от толкова дни беше постоянен спътник на събужданията му. Докато леля Емилия приближаваше вратата, той си спомни учуден колко се беше изплашил снощи за арестуването си. Все едно му беше в тоя късен утринен час дали е жив или мъртъв, дали е на меко легло или на корав арестантски одър. Най-после леля му влезе в стаята и подсвирна.

— Нанкаш ли? Гледай, гледай! Миткал си някъде снощи, вижда се!

— В траур сме, лельо, не ми е до миткане — каза той нарочно, за да й поразвали настроението. И наистина тя сякаш се опечали, но само привидно. Очите й святкаха от някакви интересни нетраурни мисли.

— Вучкови искат да се простят с тебе…

— Да се простят? Нима умират?

— Заминават…

Леля Емилия седна в едно кресло и го погледна любопитно.

— Басирам се, че няма да посмееш да станеш пред мене! — каза тя с усмивка.

— Приемам баса! — измърмори младежът и застава с мъка; леля Емилия възкликна от удивление.

— Гледай го ти мизерника, без пижама!

— Само дръвниците обличат пижами! — каза той колкото да произнесе думата „дръвници“.

Леля Емилия се съгласи веднага с него.

— Винаги съм мислила същото… Пижамата, знаеш, погубва любовта — между съпрузите особено.

Богомил беше нахлузил панталона си, но лицето му все още беше кисело. Леля му реши да го разведри с един комплимент.

— Добър си — не изглеждаш мършав… Е, и? Лапнах ли те?

— Да би могла, не би ми простила, леличко!

Леля Емилия намери тази острота за пресилена. Това можеше да се познае по лицето й.

— Що ли пък си мислиш!

— Лично аз — само почтени неща, но хората…

— Какво — хората?

— Хората, представи си — не.

Леля Емилия го погледна сериозно.

— Някой дурак ти е надрънкал разни измишльотини! — каза тя сърдито.

— Възможно! Но има една комбинация: крушка — опашка!

— Я млъкни!

— Чичо ми как ще е изглеждал на моята възраст? Тънък ли беше?

— Познавам го по-откъсно. Тогава краката му не бяха такива шоколадени — каза леля Емилия разсеяно, защото навярно все още мислеше какво е дочул за нея племенникът й.

— Кожа каймак — така ли? И никакви косми?…

— Не съм го виждала! — отговори тя без настроение.

— Я гледай! — каза младежът. — Навярно си една от малцината в града!

Със своето кисело настроение той дори не забеляза, че съвсем е пресилил остротите си. Леля му го погледна намръщено.

— Я ми кажи по-добре какво са ти надрънкали!

Той се обърна да я види, сепнат от гласа й. Изглеждаше разстроена, очите й святкаха гневно. Без да иска, младежът почувствува някакво удоволствие от това — трябваше, непременно трябваше да отрови някого с думите си.

— Откровено казано — дочух, че сте се венчали почти насила.

Леля Емилия се отдръпна назад като опарена, лицето й доби странната маска, която слагаше само в присъствието на съпруга си.

— Може и да е вярно! — каза тя сухо.

— Мисля си — не е трябвало да го взимаш…

— Не съм го взимала! — възрази тя раздразнено.

— Ах, да, братята! — забеляза Богомил едва-едва иронично. — Те са виновни…

— Остави ги братята — те гледаха доброто ми. Ако искаш да знаеш толкова, Тони е виновен. От него ми идват всички нещастия.

— Тони? — смая се младежът. — Кой Тони?

— Нашият, кой друг! Носех го вече в себе си…

Младежът благополучно замълча, после запита:

— Донесла си му, както научих, големичка зестра…

— Всичко изплюска! — отговори леля му по своята съкратена процедура.

На улицата се чу някакво кукуригане или пък някакво викане. Беше трудно в тия странни звуци да се познае гласът на Буч.

— Май че тръгват! — предположи леля Емилия, доволна, че е намерила повод да се отскубне от неприятния разговор. — Аз слизам — не се бави…

Богомил слезе долу немит и кисел, с натежали клепачи. Добрият юнак прелиташе като пъдпъдък между файтона и куфарите си, но никой не го забеляза да пренесе макар и най-нищожното куфарче. Щом видя младежа, Буч изостави прелитането и се хвърли да го прегръща.

— Жалко… жалко, че се разделяме! — музицираше той със странни фалцети. — Добре си поживяхме с тебе, добър юнак си!…

Но Богомил не внимаваше. През странната прегръдка на мъника — странна, защото Буч сякаш не го прегръщаше, а се мъчеше да го повдигне малко от земята, той възви глава към леля си.

— Тони обади ли се?

Леля Емилия пак съкрати своя отговор.

— Чуден човек! Запиля се и… туйто!

Буч го освободи с едната си ръка и измъкна отнякъде визитна картичка. Младежът я видя под носа си — омацана с яхния и след това поизтъркана навярно с мокър пръст.

— Ще се видим в София — нали обещаваш! Ще си пийнем там по един-два-три ликьорчеца, нали? — Той прелетя до файтона и отново се върна. — Мъчно ми е, много ми е мъчно… Посрещнахте ни двама, един ни изпраща… Така е било писано…

Той забеляза, че младежът потъмня, и додаде:

— Добра жена беше, юнак жена! И ти си добър младеж, ха, ха, ха! Юнак, юнак! Само как ме метна с протестантския поп. Събрахме се на една маса с него, приказвахме… И нали мисля, че е поп — отче тъй, отче онъй! По едно време той току протегна ръка, сложи ми я на челото — ще рече температура ли имаш, що ли! От мене едно ще знаеш — дявол е той, не поп! Брадата си застраховал! Такава брада да подпалиш — друго не ти трябва! Само веднъж я подпали!

— Тръгва, молим! — обади се навъсен файтонджията.

Бо отдавна беше забелязал, че в тоя град всички файтонджии изглеждат навъсени — въобразяваха си, че това е признак на достойнство. И изведнъж се разрази буря от целувки — бързи и лепкави: Бо получи няколко и по брадата и когато дойде малко на себе си, видя, че леля Емилия и Вучкова са се прехласнали една в друга — Буч с мъка ги раздели. Съпрузите се качиха на файтона и замахаха оттам дружно с бели кърпички.

— Окей! — провикна се добрият юнак, като предполагаше, че е казал нещо като сбогом. Вучкова дори се просълзи.

— Господи! Господи!

Каквито бяха мъници, само главите им стърчаха над сенника. Файтонът сякаш подскочи напред и главите мигом изчезнаха — съпрузите се търкаляха може би по пода и се мъчеха да не изпопадат на земята. Файтонджията изви врат и почна да дава някакви наставления с презрителна гримаса на лицето. След малко всичко се скри в облак бял прахоляк.

— А Филип къде се губи? — досети се младежът.

— Във вилата на Тони е… Добре, че ме подсети — не е зле да минеш натам. Може да е отворил пансион за момченца…

През тази сутрин на младежа се струваше, че целият град е напоен с миризми, които го дразнеха; миришеше му ту на риба, ту на катран, посрещаха го тежките миризми на ресторантите, в които готвеха за обяд. В търговския квартал — тих и запуснат, срещна керван от каруци, натоварени с чували сол. Коларите вървяха отстрани и подмигваха на жените. Консулът му замаха от една пресечна улица, но той се престори, че не го е забелязал. Не му се искаше никак да среща следователя Нанев, но от това задължение не можеше да избяга. Отидоха заедно в банката и когато младежът му подаде куфарчето, очите на човека в черно блеснаха любопитно.

— Интересно е да се отвори — каза той е въздишка. — Какво ли има вътре?

— Пари…

Но очите на следователя изглеждаха почти замечтани.

— А представи си — отрязана човешка ръка!

Младежът го погледна със сдържано презрение. Всъщност — освен пари имаше и някакъв ръкопис. Нали така бе казал Тони? И още да го вземе със себе си, преди да предаде куфарчето. Ръкопис! Какво ли би могъл да изръкопише дебелият глупак! Любопитството го бодна, но не много. По-късно изведнъж му хрумна, че там, в куфарчето, може би е скрита тайната на Диянината болест, и щракна ядосано с пръсти. Бе вече късно, следователят бе отнесъл грижливо плячката си. Сега накъде? Към морето? Но този път гледката на безкрайната водна шир го изпълни с досада. Вървеше бавно по брега, край оградите от плетена тел, зад които издигаха белите си стени летни вили. По терасите на плетени шезлонги лежаха жени в цветни трика и четяха с наскучали се лица романчета. Не, не четяха — хвърляха лакоми погледи на минувачите и се протягаха сластно. „Вървете по дяволите, стари брантии!“ Но защо всъщност бе така раздразнен и нервен? Какъв бе тоя странен и ипохондричен пристъп? Още на първия завой при храсталака той налетя на любовна двойчица: снажно момиче с красиво личице, смешно прегърнато от някакъв хлапак, една глава по-нисък от нея и навярно две-три години по-млад. Бяха още деца, а смучеха лакомо устните си. Той ги отмина с лоши мисли и продължи невеселата си разходка. На един частен корт две момичета в елегантни тенисни костюми, но къси и тромави, махаха несръчно с ракетите. Една от топките прехвърли оградата. Момичетата се обърнаха и погледнаха подозрително младежа.

— Хей, вие — подайте топката! — обади се властнически едно от момичетата.

Богомил ги наблюдаваше с ръце в джобовете си, чувствуваше как неговото мълчание ги дразнеше. Най-после каза злостно:

— Хей вие, малки глупачета, научете се на обноски!

— Какъв простак! — определи едното от тях.

Богомил имаше чувството, че води някаква махленска разправия. Все пак лицето му потъмня от раздразнение.

— Малък смешен късак, знаете ли, че ще ви отскубна езика, ако вляза вътре! — закани се той недвусмислено.

И обърна гръб, но чуваше как те крещят зад него:

— Боби! Боби!

— Куче ще е! — съобрази младежът. — Току-виж, че го насъскали…

Боби обаче се обади с човешки глас, макар и не съвсем човешки, защото малко нещо ръмжеше. Щом стигна до завоя, гъсто обрасъл с храсталак и къпини, Богомил спря и зачака с мрачна радост приключението, което отдавна търсеше. Не чака дълго. Показа се и Боби с доста храбра стойка и, кой знае защо, с жълти ръкавици на ръцете си. Той изслуша момичетата без интерес и запита:

— Накъде отиде?

Те показаха с пръст и тогава Боби се затича — елегантен тръс, но едва-едва сдържан. Лицето му издаваше, че не е със сериозни намерения. Докато летеше така с невидима спирачка и с желание още на първия завой да сложи край на опасното си препускане, той го премери с очи — не беше страшен. Боби най-после пристигна на завоя и като видя засадата, едва ли не подскочи от изумление. Лицето му изглеждаше живописно, но на ума му не липсваше съобразителност. Той се затича отново, уж тичал е за друго, но беше вече късно. Една ръка го улови за палтенцето. Боби намери сила да се поусмихне — тоест я да оставим тези глупости и да си отидем мирно! Богомил обаче не изглеждаше съгласен.

— Ало, другарю, май че мене търсите!

Елегантният Боби се забърка.

— Знаете ли, че… че ще ви предам на полицията?

— А вие знаете ли, че… че ще ви ударя един хубав пердах?

Тази закана се видя на Боби съвсем грозна. Противникът му имаше вид на човек, който е готов да я реализира тутакси.

— Марш! — изкомандува Бо страшно.

Боби се възползува с необикновена бързина от поканата, но все пак отнесе отзад отпечатъка на една чужда обувка. Щом излезе на открито, двете момичета се развикаха:

— Какво стана! Не го ли намери?

Боби намери за разумно да позапази мълчание, но момичетата настояваха раздразнени и възбудени. Тогава той се обади, но нисичко:

— Изчезнал е! Няма го никакъв…

Богомил не се показа великодушен — излезе на открито с ръце в джобовете.

— Няма го никакъв! — потвърди той и се ухили отмъстително.

Въпреки приключението, раздразнението му все още не беше преминало — свило се беше само някъде по-дълбоко и оттам се злобеше на необикновената за този септемврийски ден жега. Слънцето печеше немилостиво и той се обливаше в пот така, както не бе запомнил да се поти и през най-горещите летни дни. Всъщност чувствуваше слънцето само по главата си. Тялото му беше студено и като че ли зъзнеше — видът на морската вода го пълнеше с отвращение. Зад една близка ограда старец в син комбинезон и с бяла женска блуза човъркаше земята с детска лопатка. И самият той изглеждаше вдетинен и крехък. Шарената му коса, сиво и бяло, беше вчесана като на момченце — по всички посоки. Старецът изчовърка най-после някакъв камък и го хвърли през оградата, без да погледне дали вън минаваха хора. Камъкът падна съвсем пред краката на младежа. Той го погледна с омраза и отново прехвърли гладкото и кръгло нещо през оградата. Този път за нещастие кръглото нещо улучи гърба на наведения старец — тропна звучно по него и падна в дупката. Белокосият седна смаян на земята и се огледа като бито момченце.

— Съжалявам! — каза сухо младежът и завърши неочаквано: — Не исках, макар че вие, стари идиоте, заслужавате да ви счупя главата!

Старикът изслуша тая необикновена реплика все още със смаяно лице, но като че ли без да разбира какво му приказват. После стана бързо, така както стават децата — едновременно с крака и ръце, и затича презглава към вилата, малко разкрачен и малко с подгънати крака. На гърба му подскачаше детска тенекиена кутия, изрисувана с пеперуди и цветя, които показваха за какво служи. Бо замина и хвърли поглед на красивата желязна врата: името, което прочете на медната плочка, го накара да подсвирне от изненада. Щом се скри зад листака. Богомил спря, за да види какво още ще се случи. Не му се искаше да сметнат, че е избягал, но не му се искаше и да се извинява. Скоро от вилата излезе млад човек с атлетическа фигура, но без ръкавици и с доста по-интелигентно лице. Беше ухилен до последния предел и изглеждаше, че с мъка сдържа смеха си. Младият атлет постоя на входа минута, две, колкото да се успокои, и младежът беше сигурен, че ако дойдеше до скривалището му, щеше да му каже някаква благодарност вместо ругатня. Най-после странният племенник на стареца с кофичката намери, че е изпълнил дълга си — избърса с ръка остатъците от усмивката си и потегли спокойно към вилата.

Богомил продължи мрачната си разходка, заинтересуван от своето необикновено поведение. Чувствуваше се озлобен, макар и да не знаеше кому, изпитваше странно чувство на удовлетворение след приключенията, които имаха малко нещо гаменски характер; спомняше си как камъкът звучно тропна по гърба на старика, звук, който го изпълни с възхищение. Странно! Като че ли беше наказал някого справедливо. Старец с шарени коси! Старец с детска кофичка! Старец безделник! Малоумен старец! Той напразно се мъчеше да налучка каква е била причината на антипатията му.

Вилите се срещаха все по-рядко и по-рядко, бяха леки и почти безлюдни, с големи и необработени дворове. И пътеката се оголи. Слънцето немилостиво стягаше черепа му — както в Деня на пристигането. Той ускори малко крачките си. Вилата на Тони ли го теглеше нататък или вилата на Давидов? Може би Дани се е върнала! Той се усмихна несъзнателно и веднага след това стана мрачен — трудно ще му бъде да се яви пред очите й. Тоя път тя ще има повече основание да му каже пак някоя силна дума — жалък! Не, не! Тая Дани! Дали са прохладни ръцете й, дали би ги сложила на пламналото му чело? Пчели жужукаха в жегата, прелитаха над главата му — жълти петна, есен! Скоро, скоро! Тихият семинар, сняг по первазите — Даниният факултет не е много далече. Ще отива да я търси и да я чака — тя ще идва срещу него с бялата си престилка и с някой човешки крак под мишницата: подръж го, докато се съблека! Боровете в парка, натежали от сняг, вечерните светлини на големия град, животът! Той се разбърза и забеляза в тоя миг две момичета, които идваха по пътеката срещу него. И двете бяха боси и си приличаха с еднаквите басмени роклички, почти женички вече, мургави и с много весели очи. Те го погледнаха — двете едновременно с невидими усмивки на устните си. Гледай ги ти хубавиците! Той чувствуваше, че не може да не спре при тях, но какво да им каже? После забеляза с радост голямата кошница, пълна с грозде, която двете момичета носеха заедно с помощта на малък прът, и веднага намери думите.

— Продавате ли това грозде?

— За продан е! — каза едното момиче и веднага добави с разколебан глас: — Но не го продаваме!

— Как така!

— Ами така! На кавалер не продаваме…

Момичетата му дадоха все пак колкото можеше да вземе в ръцете си и отказаха яростно парите. Вместо пари размениха си любезни погледи. Той намери за нужно да прибави към тях и една дума:

— Е, мерси!…

— И ние мерсим! — отзова се второто момиче.

Не му беше ясно защо мерсят, но се усмихна снизходително и запита:

— Къде ли човек може да го измие?

— Защо ли пък ще го миете? Никой не го е пипал.

Странен хигиеничен възглед!

— Нима само от хората идва мръсното? — полюбопитствува той. — Е, хайде — останете си със здраве…

Младежът бе тръгнал така внезапно, защото му се бе сторило, че след миг ще припадне пред очите им. Той се хвърли още в първата сянка като в хладен басейн и веднага почувствува студени тръпки по гърба си. Беше болен, изглежда — за пръв път му мина тая мисъл. Не го ли тресеше? Чувствуваше зрението си разстроено, чувствуваше и някакво особено опияняване. Само едно спасение му оставаше — да стигне до вилата на Тони, да стигне колкото е възможно по-скоро. Той почти подтичваше по нагорещената пътека. Вече изнемогваше, когато влезе в познатото дворче. Никакъв човек не се виждаше наоколо и все пак хора навярно имаше, защото вратата на вилата бе полуотворена. Той се вмъкна с облекчение под сянката на верандата. Трябваше да намери веднага някаква кърпа, с която да избърше лицето си от потта. Когато влезе в малкия хол, чу странен звук, сякаш някой бе скочил от високо на пода. На една от вратите се показа мадам Клайн възбудена и смъртно уплашена, със сапун за бръснене в ръцете си.

— Какво ви е? — попита той с отслабнал глас.

Но виенчанката, изглежда, също така бе забелязала нещо необикновено в изгледа на младежа.

— Ами на вас какво ви е?

— Слънчасах, струва ми се!

Той се досети за кърпата и тръгна към вратата, заета от мадам Клайн. Младата жена го спря с вик, устните й конвулсивно трепереха.

— Не влизайте! — изпищя тя истерично.

— Носът й лъщи! — помисли той глупаво и я отстрани нетърпеливо от пътя си. Нейният вик го бе странно възбудил, знаеше, че ще влезе в стаята въпреки всички пречки. Бездруго очакваше да намери вътре нещо интересно, но това, което видя, го накара да се върне крачка назад: на куката за полилея, който още не беше сложен, висеше въже с готов клуп. Бесилка! Хм! Той забеляза лакираната масичка под клупа със следи от стъпки върху нея. И тъпакът би разбрал какво се е готвила да прави.

— Май че ви попречих! — каза младежът глухо и я погледна. Лицето на младата жена беше злобно, така както никога не бе очаквал, че може да бъде.

— Попречихте ми! — каза тя със сухо гърло. — Идете си!

— Защо пък? Предпочитам да съм тук и да ви помогна… Без моя помощ, мадам Клайн, надали ще се решите някога да ритнете масичката.

— Не се подигравайте!

— Ни най-малко! И защо впрочем? Случило ви се е нещо непоправимо?

— Нищо не ми се е случило! — отговори младата жена злобно. — Просто видях, че няма вече къде да се отиде…

— Така, така! Е, добре — готов съм да ви помогна. Всъщност това е единствената естествена смърт. Не съм ли прав? Ако всички хора свършваха със самоубийство, животът би имал повече смисъл…

— Подигравате се! — реши още веднъж пребледнялата жена.

— Та говоря ви съвсем сериозно, мадам Клайн! Помислете си само колко е безсмислено да живее човек, когато ще трябва да умре в разгара на интереса си към живота. Нали разбирате какво значи човек да умре? То е да се обърне в най-нисшия вид материя — обикновена пръст. Да изгуби своето съзнание, нали така? С други думи, да свърши, без дори да знае, че е дошъл краят му. Ето това е най-мръсното! Поне ако краят можеше да се осъзнае, животът би имал един формален смисъл — тоест завършен цикъл от случки и… край! Както е в романите например. Там винаги има край. Така са наредени събитията, че човек, като ги изчете, няма интерес за тези, които ще следват. Разбирате ли? Уф! А пък както сега ние живеем, работата е съвсем печална. Отишъл си все едно на кино, лентата се върти, върти и изведнъж се скъсва. Точно така, скъсва се на най-интересното място — сред любовната прегръдка или малко преди края. Та бихте ли влезли вие, мадам Клайн, да гледате такъв филм, за който предварително знаете, че няма да видите края му? Никога, мадам Клайн, никога! Човек не е свикнал да вижда неща, които нямат естествен завършек. Такива неща за него са безсмислени. Човекът е калпаво същество. Не му се чете книга, на която липсват последните страници…

— Не изглеждате добре! — прекъсна го мадам Клайн.

— Нищо, ще ми мине… Та представете си, мадам Клайн, някъде по света дават безкраен филм. Просто влезнеш и гледаш, а край няма! Хиляди години да го гледаш, и билион години да го гледаш, все едно — филмът, дето ще рече, не свършва. Това е то безсмъртието! И не само безсмъртието, но и безсмислието! Такъв филм аз не бих могъл да догледам. Просто ще стана и ще си отида. Ето такова нещо е, госпожо, самоубийството. Излизаш си, не ти се гледа повече, защото филмът ти е доскучал. Вярно е, не си дочакал никакъв край, но това, което е по-нататък, вече не те интересува. Виждате ли разликата? Казваш си, че е безсмислено повече да го гледаш — ще рече, че смисленото е да не го гледаш. Ето ви значи, мадам Клайн, смислена смърт, каквато рядко на човек може да се случи. Друго е да излезеш сам, друго е да ти се скъса лентата. Когато се скъса лентата, е много зле, безсмислено ти се вижда, че изобщо си влязъл в киното, което иначе се нарича живот. Разбрахте ли сега моите възгледи за самоубийството? Ясно е, че не противоречат на това, което мислите да правите. Ще ви услужа, честна дума! Ще ритна с голямо достойнство масичката и после ще ви дръпна за краката, за да не се мъчите…

Той обърса с ръка потта от челото си и потрепери. Погледът му тъмнееше.

— Не сте добре! — заяви отново мадам Клайн, която не беше никак разнообразна в наблюденията си.

Този път Богомил се съгласи.

— Вярно е, че не ми е добре! — каза той задавено. — Но не вярвам все пак лентата ми да е на късане… Е, как, мадам Клайн, ще се бесите ли?

Мадам Клайн най-после избухна с истерични нотки в гласа си:

— Защо сте такъв дурак! Защо не се обесите вие!

— Защо ли? Защото, да ви кажа откровено, филмът все още ми харесва…

Мадам Клайн се насили да го погледне подигравателно.

— Какво ли пък има за гледане!

Някакво разведряване в погледа накара младежа да поеме дълбоко въздух — като плувец, който се е отскубнал от бездните на морето.

— Има, има! Като идвах насам, две момичета ми дадоха грозде. Знаете ли, мадам Клайн, тези две момичета спят самички в една колиба с покрив от сухи вършини, на които висят сладки гроздове. Нощем небето над колибата е черно и по него светят звезди, едри като праскови. Тогава двете момичета спят там на одъра, съвсем голи и мургави, сладки като гроздето. Иска ми се да спя между тях седем нощи…

— Мръсник сте! — отбеляза мадам Клайн.

— Мадам Клайн, не разбирате ли, че не съм никакъв мръсник, а само страшно изморен. Моята кръв вече не е кръв. Трябва ми силна кръв от тези момичета… Ще спя между тях седем нощи и тази тяхна сила — как се казваше — виталната ли? — тази тяхна сила ще премине и у мене. Като стана на седмата сутрин, ще копаем и тримата лозето. Това мръсник ли е? Не е, мадам Клайн, не е. А може би съм мръсник. Представете си, като идвах насам, ударих с камък един старец по гърба. А старецът беше малоумен, едва се влачеше…

Тези думи накараха виенчанката да забрави съвсем въжето, което я чакаше. Тя дори поседна предпазливо върху облегалото на едно кресло и възкликна:

— Нима?

— Да, да! Старецът освен това беше бивш министър, но когато го цапнах с камъка, още не знаех. После разбрах, че това е било съдбата. Извършил съм нещо, което поколенията са забравили да извършат. Камък в гърба! Ритник по задника! Та аз и ритнах едного отзад — честна дума. Младеж някакъв — с две момичета…

— А защо? — подпита мадам Клайн смаяно.

— Защо ли? Хм! Защото сбърка класовата си сила със своята лична. Помисли, че двете сили балансират… Така! И аз го наказах! Не заслужава ли, мадам Клайн — не е ли омразно? Омразно ми е и другото — когато някой мисли, че неговата лична слабост и класова слабост… И освен това срещнах едно момиче, красиво като Венера и с детска главичка на Венериното тяло. Детска и глупава! Противна! Но иначе — тело, о, тело, изваяно сякаш от Микеланджело, както се е изразил един поет. И знаете ли какво ми се искаше да направя с това момиче? Досещате ли се?

Младежът питаше така настойчиво, че мадам Клайн, която беше почнала да слуша с нескрит интерес, се принуди да измърмори:

— Та изкажете се, моля ви се…

— На ваша отговорност се изказвам. Вижте — искаше ми се да го похитя и след това да го хвърля в морето. А брегът е висок — ще се пльосне долу и няма да се чуе нито гък!

Мадам Клайн се постресна — хвърли уплашен поглед на младежа.

— Но вие сте луд!

— Не съм луд! Побеснял съм нещо, не знам какво ми се е случило… Особен нашенски амок! Все пак, мадам Клайн, няма ли да бъде справедливо? Древните са мислили, че принципът на равновесието или на непрекаляването с доброто и злото, или на възмездието — както искате го вземете, е принцип в живота. Дори са си измислили специална богиня — Немезида май че се казваше! Знаете я! В тая Немезида има нещо вярно — в символа й! — само че, разбирате, възмездието не идва от никаква съдба, а го раздават хората и самата природа понякога. Защо и аз да не го раздам! Вие не знаете колко свои работнички е похитил моят чичо през живота си, не можете дори да си представите! Те на едната везна! А на другата? На другата трябва да се сложат дъщерите на похитителя или на похитителите — тези с тяло, о, тяло! Там е работата обаче, че никой не посмява да работи с везните. Къде остана тогава равновесието? И правдата? Мит! Ето виждате, мадам Клайн, че ако бях го направил, щеше да бъде именно в интереса на тези везни и тяхното равновесие. Така е! Законът за скачените съдове не е толкова механичен закон, колкото някои си представят. Но да оставим глупавите приказки. Понеже времето напредва, ще трябва да ми дадете най-после един определен отговор: ще се бесите, или няма да се бесите?

Мадам Клайн все още не можеше да разбере дали младежът говори сериозно, или се шегува с нея.

— Не! — каза тя ядосано. — Та това няма да бъде самоубийство, а убийство… После ще ви съдят…

— Няма да ме съдят! — захили се внезапно младежът. — И за какво ще ме съдят? Вие, разбира се, ще оставите предсмъртно писмо. Нали така? Аз ще ви го забода с карфичка на ревера. Чиста работа!

Мадам Клайн го погледна със свити устни и внезапно каза с чист български акцент:

— Вървете по дяволите!

— О, не — вие сте тръгнали натам.

— Казах — вървете по дяволите!

Богомил облиза сухите си устни.

— Но защо — ако смея да попитам? Всичко това, което ви наговорих, не е ли съвсем логично? Не сте ли съгласна с него?

— Може би…

— Охо! Може би! Би трябвало да кажете — да! И да увиснете!

— Не разбирам такава логика…

— Сериозно ли, мадам Клайн? Да ви кажа правото — и аз не я разбирам. Макар да е логика, всъщност не е никаква логика. Това е, както казва Джек Лондон, бяла логика, напълно идиотична. Тя няма нищо общо с логиката.

— Тогава защо ми я наливате в главата?

— Вие сама не разбирате какво ви наливам, бедна жено!

— Не ме наричайте така!

— Тъй, тъй — оскърбено достойнство! А всъщност съвсем не знаете на коя улица и на кой номер живее това нещице.

Младата жена закри уморено очите си. Богомил въздъхна и също потърка мокрото си студено чело. Мъчеше го ужасно главоболие, но странното чувство, че може всеки миг да припадне, го бе напуснало. Аха, бесилката! Трябваше да я снеме, преди да се отпусне като труп на някое от леглата. Той се покатери с мъка на лакираната масичка и почна да разглежда любопитно клупа.

— Сапун, а? Ами че да — бръснарският. Оригинално, мадам Клайн, крайно оригинално! С бръснарски сапун значи! Добре! — Той затягаше и разтягаше клупа, после го надяна ухилен на врата си. — Хубава вратовръзка, икономична. Но ми се вижда малко неподходяща за дами. Не намирате ли?

Младата жена го погледна разтревожено.

— Я не си играйте!

— Мадам Клайн, заклевам ви се, че досега не съм мислил за самоубийство… Ако обаче някой ден стигна дотам, непременно ще си избера въжето. Има голям шанс човек да се изба…

Изведнъж се случи нещо, което мадам Клайн някак със свито сърце очакваше. Масичката под краката му се размърда и падна с шум на пода. Младежът почувствува ужасния миг, който предхождаше смъртта — увисна над бездната и веднага след това силният удар по гърлото му показа, че въжето се е затегнало. Той се люлееше на клупа, с който до преди няколко мига си играеше като дете, и чувствуваше ужасен и потресен, че губи съзнание. Безумна жажда за живот го давеше, искаше му се да изпищи със страшен глас, но никакъв звук не излизаше от пристиснатото му гърло. „Скъса се!“ — помисли той със сетни сили и изведнъж погледна със стъклена и неестествена яснота. През прозореца се виждаше пожълтялата горичка и над нея огромното милостиво небе. Още една мисъл проникна в остатъците на съзнанието — невъзвратимо е! — и изведнъж пред очите му почна да се мярка същата оная бяла и мътна лента, нашарена с бягащи линии като при скъсаните филми. Живееше му се, безумно му се живееше… и чувствуваше някаква милост и някаква мъка за себе си. После загуби съзнание.