Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe
Издание:
Павел Вежинов
Синият залез
Роман
Българска
Второ издание
Редактор: Петър Величков
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Кънчо Кънев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Формат 32/84/108. Печатни коли 22,5
ISBN 954-428-004-9
Издателство „Хемус“, София, 1995
Електронна обработка И&ПП
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- — Добавяне
3
Събуди се отново сутринта, съвсем здрав и съвсем бодър, с добро настроение, каквото отдавна не бе имал при събуждане. Като в старите добри времена му се поиска веднага да стане. Огледа се дори за дрехите си и в същия миг зърна силуета на момиче, което четеше внимателно вестник близо до прозореца. В първия миг той не повярва на очите си.
— Дани!
Дани остави вестника и го погледна така, сякаш преди няколко минути се бяха разделили — със същите добри и нежни очи. Но това трая само миг. После видът й стана някак строг и сдържан.
— Оздравя ли? — попита тя доста хладно.
Така трябваше и да се очаква, но младежът не се смути.
— Аз не съм болен — каза той тихо.
— Не, ти си болен…
— Аз бях болен, щом толкова настояваш…
Момичето стана от стола си и седна на леглото му — на самия крайчец.
— И сега вече никак?
— Никак!
— Бедно момче, ако можеш да се погледнеш! Ти ми изглеждаш съвсем съсипан…
— То е, понеже съм небръснат… Един бръснач само, и всичко ще бъде наред…
— Щастливи! — каза тя с въздишка. — Щастливи хора! Един бръснач, и миналото все едно, че не е съществувало.
Бръснач! Мадам Клайн бе отрязала въжето на бесилката с бръснач. Един бръснач — и една епоха назад, в мрак и забрава. Никога вече да не си я спомня! Никога! И той пое с наслада утринния въздух. В стаята грееше приятно есенно слънце, ароматната топлина на горичката нахлуваше през отворения прозорец.
— Не си съвсем права — каза той. — Виждаш ли онези долни дрехи в ъгъла? Непраните? Напоени с пот. Ти, малка медичке, трябва да знаеш какво означава това. Отрова, която тялото е изхвърлило от себе си. Питай баща си за кризата. И мадам Клайн, ако е жива…
— Какво бъбриш?
— Нищо! Сънувах някакви неща. Сега съм здрав — и в къта непрани дрехи.
Очите на Дани се бяха смекчили неуловимо, но изгледът й беше все така строг.
— Не пера мръсни дрехи — каза тя. — Нямам никакво желание…
— Нито пък си получила за това покана — възкликна той почти сърдито.
Настана неловко мълчание.
— Не трябва да се караме — каза той най-после. — Не бива да бъдеш враждебна с мен…
— И аз не искам!
Тези думи сякаш бяха излетели от гърлото й.
— Тогава нещата може би полекичка ще се оправят. Не мислиш ли?
— Не съм мислила още…
— А тоя глетчер?
Тя махна с ръка, сякаш пъдеше муха.
— Не говори! Лесно ли е? Ти си такъв съсипан…
— Казах ти, че не!
Тя прехапа нервно устните си и цялата поруменя. Виждаше се как очите й бляскат гневно.
— Нима не разбираш, че ако това е истина, толкова по-лошо! Съсипаното, най-после, може да се изгради. Или дори да не може. Но има поне някакви основи, една малка птичка може да свие там гнездице. А иначе — нищо! Празнота! Такъв човек ли искаш да бъдеш?
Той я гледаше почти с радост.
— Обичам това: как се изразяваш — каза той тихо. — Мъничка птичка! Гнездице! Мъничка птичке, не мисли само за гнездицето си. Представи си, че съм болно братче, което става от леглото си.
— Глупак!
Но той разбираше, че тази дума е казана без лошо чувство. Мъничък напредък — да си говорят думи, които само между близки не са обидни. Мъчно би се обидил в тая тиха есенна утрин — с приятно слънце, с прекрасното чувство на лекота.
— Добре. Глупак съм — каза той примирително. — Разбира се — глупак! Чакал съм я като глупак. Чакал съм мъничката добра птичка да ми донесе нещо в човчицата си. Какво? И аз не знам какво. А тя ми кълве окото.
— Да го изкълве!
— Разбирам. Ревнивата жена е нещо жестоко. Тя дори може да те залее със сярна киселина.
Дани почервеня от възмущение и той чувствуваше как посяга мислено с плесник към лицето му. Добре! Заслужава си го. Ако бе отворила проклетите си ченета навремето, ако го беше предупредила!
— Не съм виждала по-нахален човек от тебе! — каза тя със сдържано раздразнение. — Не съм виждала по-страшен егоист. Да извършиш за няколко дена такъв куп от гадости и какво? Да бъда към тебе мила и любезна. Та аз имам гръбнак! Какво си въобразяваш! Аз имам добър гръбнак.
— Моля да напуснеш стаята — каза той сериозно.
Тя го погледна смаяна.
— Защо?
— Защото искам да се облека. И съм гладен при това! Нито съм обядвал, нито вечерял. Не ти ли е ясно?
— Ясно ми е. За ядене вие можете да продадете баща си и майка си.
— Кои ние?
— Проклетото празно тиховско племе.
— Не бързай! — каза той. — Не бързай с разни заключения. Не ти ли е ясно, че никога не съм я обичал?
— Не те разбирам! — въздъхна Дани. — Нищо не разбирам!
Тя излезе с наведена глава. Той въздъхна радостно и си представи за миг закуската — пържено телешко месо със златист сос от запръжката, бял хляб. И чаша тъмно, силно вино, разбира се. Хубаво! Хубаво е да се живее! Навън грее слънце, чурулика птичка. Мъничка, съвсем мъничка птичка без гнездице.