Павел Вежинов
Синият залез (47)

3

Събуди се отново сутринта, съвсем здрав и съвсем бодър, с добро настроение, каквото отдавна не бе имал при събуждане. Като в старите добри времена му се поиска веднага да стане. Огледа се дори за дрехите си и в същия миг зърна силуета на момиче, което четеше внимателно вестник близо до прозореца. В първия миг той не повярва на очите си.

— Дани!

Дани остави вестника и го погледна така, сякаш преди няколко минути се бяха разделили — със същите добри и нежни очи. Но това трая само миг. После видът й стана някак строг и сдържан.

— Оздравя ли? — попита тя доста хладно.

Така трябваше и да се очаква, но младежът не се смути.

— Аз не съм болен — каза той тихо.

— Не, ти си болен…

— Аз бях болен, щом толкова настояваш…

Момичето стана от стола си и седна на леглото му — на самия крайчец.

— И сега вече никак?

— Никак!

— Бедно момче, ако можеш да се погледнеш! Ти ми изглеждаш съвсем съсипан…

— То е, понеже съм небръснат… Един бръснач само, и всичко ще бъде наред…

— Щастливи! — каза тя с въздишка. — Щастливи хора! Един бръснач, и миналото все едно, че не е съществувало.

Бръснач! Мадам Клайн бе отрязала въжето на бесилката с бръснач. Един бръснач — и една епоха назад, в мрак и забрава. Никога вече да не си я спомня! Никога! И той пое с наслада утринния въздух. В стаята грееше приятно есенно слънце, ароматната топлина на горичката нахлуваше през отворения прозорец.

— Не си съвсем права — каза той. — Виждаш ли онези долни дрехи в ъгъла? Непраните? Напоени с пот. Ти, малка медичке, трябва да знаеш какво означава това. Отрова, която тялото е изхвърлило от себе си. Питай баща си за кризата. И мадам Клайн, ако е жива…

— Какво бъбриш?

— Нищо! Сънувах някакви неща. Сега съм здрав — и в къта непрани дрехи.

Очите на Дани се бяха смекчили неуловимо, но изгледът й беше все така строг.

— Не пера мръсни дрехи — каза тя. — Нямам никакво желание…

— Нито пък си получила за това покана — възкликна той почти сърдито.

Настана неловко мълчание.

— Не трябва да се караме — каза той най-после. — Не бива да бъдеш враждебна с мен…

— И аз не искам!

Тези думи сякаш бяха излетели от гърлото й.

— Тогава нещата може би полекичка ще се оправят. Не мислиш ли?

— Не съм мислила още…

— А тоя глетчер?

Тя махна с ръка, сякаш пъдеше муха.

— Не говори! Лесно ли е? Ти си такъв съсипан…

— Казах ти, че не!

Тя прехапа нервно устните си и цялата поруменя. Виждаше се как очите й бляскат гневно.

— Нима не разбираш, че ако това е истина, толкова по-лошо! Съсипаното, най-после, може да се изгради. Или дори да не може. Но има поне някакви основи, една малка птичка може да свие там гнездице. А иначе — нищо! Празнота! Такъв човек ли искаш да бъдеш?

Той я гледаше почти с радост.

— Обичам това: как се изразяваш — каза той тихо. — Мъничка птичка! Гнездице! Мъничка птичке, не мисли само за гнездицето си. Представи си, че съм болно братче, което става от леглото си.

— Глупак!

Но той разбираше, че тази дума е казана без лошо чувство. Мъничък напредък — да си говорят думи, които само между близки не са обидни. Мъчно би се обидил в тая тиха есенна утрин — с приятно слънце, с прекрасното чувство на лекота.

— Добре. Глупак съм — каза той примирително. — Разбира се — глупак! Чакал съм я като глупак. Чакал съм мъничката добра птичка да ми донесе нещо в човчицата си. Какво? И аз не знам какво. А тя ми кълве окото.

— Да го изкълве!

— Разбирам. Ревнивата жена е нещо жестоко. Тя дори може да те залее със сярна киселина.

Дани почервеня от възмущение и той чувствуваше как посяга мислено с плесник към лицето му. Добре! Заслужава си го. Ако бе отворила проклетите си ченета навремето, ако го беше предупредила!

— Не съм виждала по-нахален човек от тебе! — каза тя със сдържано раздразнение. — Не съм виждала по-страшен егоист. Да извършиш за няколко дена такъв куп от гадости и какво? Да бъда към тебе мила и любезна. Та аз имам гръбнак! Какво си въобразяваш! Аз имам добър гръбнак.

— Моля да напуснеш стаята — каза той сериозно.

Тя го погледна смаяна.

— Защо?

— Защото искам да се облека. И съм гладен при това! Нито съм обядвал, нито вечерял. Не ти ли е ясно?

— Ясно ми е. За ядене вие можете да продадете баща си и майка си.

— Кои ние?

— Проклетото празно тиховско племе.

— Не бързай! — каза той. — Не бързай с разни заключения. Не ти ли е ясно, че никога не съм я обичал?

— Не те разбирам! — въздъхна Дани. — Нищо не разбирам!

Тя излезе с наведена глава. Той въздъхна радостно и си представи за миг закуската — пържено телешко месо със златист сос от запръжката, бял хляб. И чаша тъмно, силно вино, разбира се. Хубаво! Хубаво е да се живее! Навън грее слънце, чурулика птичка. Мъничка, съвсем мъничка птичка без гнездице.