Павел Вежинов
Синият залез (22)

2

Сутринта Богомил слезе внимателно по стълбите, като се молеше да не срещне по пътя леля си, но пред вратата на трапезарията се поколеба и здравият му организъм надделя над всичко. Вмъкна се вътре и видя с удоволствие, че на печката има голям съд с мляко. Докато закусваше, в стаята влезе слугинята, безшумна както винаги, но с оживено лице, което странно му напомняше за шумния обяд, когато Филип направи големия скандал. Колкото и да не му се искаше да заговори с нея, любопитството надделя и той запита малко сухо:

— Как е чичо? Надявам се — по-добре…

— По-добре е — отговори бързо слугинята. — Днес може и да стане…

— А, браво! — възкликна Бо и сам се учуди на лицемерието си. — Вярвам, че не си му казвала повече лоши новини за мене…

— Нищо не съм казвала.

Слугинята помисли малко и добави:

— На господаря му беше мъчно, че никак не го посещавате…

— Мислех, че посещенията го отегчават — смотолеви младежът.

— Не го отегчават! — отвърна като ехо слугинята; челото й странно се бърчеше, искаше й се сякаш да каже нещо, което не беше лесно за казване. Той забеляза най-сетне, че го потисна, и въздъхна облекчен.

Младежът побърза да излезе преди другите да са станали, защото тая сутрин не му се искаше да срещне никого от обитателите на бялата къща. Стъпките му го отведоха към къщичката на Фатме, но изглеждаше, че се е загубил. Луташе се по едни и същи улици, връщаше се назад, отново потегляше нанякъде и най-после влезе напосоки в някакъв двор с повехнали слънчогледи. Щом се изправи пред вратата, разбра, че не е сбъркал — и все пак дълго време след почукването отвъд се чуваха странни звуци, сякаш някой шеташе бързо из къщата и разтребваше. Най-после вратата се отвори и Бо видя учуденото лице на Фатме…

— Искам да видя Гюла! — заяви той. — Нали е тука?

Учуденото лице на туркинята изглеждаше вече смаяно. Навярно никога досега не се беше случвало да търсят Гюла денем.

— Тука е, почакай малко…

Тя се вмъкна безшумно в стаята на дъщеря си и след малко излезе.

— Заповядай!

Гюла лежеше на малкото легло, гледаше го учудено като майка си, но младежът забеляза, че неговото посещение я радваше. Тя зави голите си ръце е одеялото и го погледна усмихнато.

— Ти това? По какъв случай?

Младият човек седна на миндерчето намръщен.

— Ти ме отчайваш, Гюла! — каза той сухо. — Честна дума, не знам какво да мисля.

Момичето го гледаше с невинно лъчезарни очи.

— Но какво се е случило?

— Как — какво се е случило? Нима не знаеш по-добре от мене?

— Не, разбира се…

— Охо! Не! Трябва да ти кажа, че видях нощес от прозореца си всичко. Разбираш ли — всичко! Та това е чудовищно! Той ти е брат — истински кръвен брат…

Лицето на момичето се смрази.

— Не говори! — каза то мрачно.

— Напротив — ще говоря!

— Не, моля те… Аз го бях забравила! Все едно, че не се е случило…

— Дори мислех, че ти е неприятен… че буквално го мразиш.

— Мразя го! — възкликна тя страстно.

— Чудни демонстрации на омраза! — подметна той иронично.

Нещо и уплашено, и безпомощно се появи по лицето на момичето.

— Не разбираш ли, че бях… пияна…

— Хиляди хора се напиват, но не вършат такива безобразия…

Тя се улови за сърцето.

— Как да ти обясня.

— Аз ще ги обясня. Ти си порочна…

Гюла трепна и разтвори уста да каже нещо, но замълча. Очите й бяха замислени и тъжни. Порочна! Той бе доволен от думата. Точно това искаше да каже, точно така чувствуваше.

— Вярно е — каза тихо момичето. — Но какво значи… порочна?…

— Какво ли? Да носиш, така да се каже, греха в кръвта си. Да го извършваш въпреки волята и въпреки ума си. Това е порочна. Разбираш ли?

— Да… Всички сме порочни — промълви тя. — Мама казва — Тиховците имат лоша кръв. Виждаш ли сега? И ти казваш кръв… Така си е… Мислиш — та ти не си ли порочен?

— Охо! — възкликна учуден младежът.

— Порочен си! — каза тя убедено. — Дори от мене повече. Ти поне си получил хубаво възпитание, живял си между такива хора… И пак…

— Какво — пак?

— Как така — какво? Ами не спа ли при мене? Спа! А пък си имаш момиче и по-хубаво, и по-умно. Каква е чистичка Дани! Защо — ги? Знам аз — в последния миг не можеш да се въздържиш. Това е порочно. Нещо такова особено — уж не искаш, пък цялата вървиш. Защо? Ами че и аз не мога да разбера. Нещо те блъска, иска ти се да го направиш. И ти също… Нямаш свято… Или пък имаш свято, но другото е по-силно… Лоша кръв! Май че не е лоша кръв, а мръсна кръв.

Богомил слушаше смаян смутения монолог на момичето. Нещата много бързо се бяха променили. От обвинител той се бе превърнал почти на обвиняем. Не знаеше какво да каже, измънка объркан:

— Ами сега какво?

— Нищо! Такава съм значи — порочна. Аз ли съм виновна? Моят баща е виновен. И на моя баща — баща му. Когато съм съвсем трезвена — нещо спира. Като с пръст на… дупчицата. Запушва лошото. Но една-едничка чаша да съм изпила — пръста го няма, всичко си тече. Какво мога да направя, как да се предпазвам?…

— Зная как… Ти трябва да живееш между хора, които няма да те подтикват към порочни неща. Разбираш ли? Ако живееш между чисти хора — и ти ще бъдеш чиста.

Тя го погледна внимателно.

— Като знаеш толкова много да даваш съвети, защо не дадеш съвет и на себе си? Защо живееш в тая къща? В тиховската!… Между тях и ти ще се развалиш… Ще пропаднеш като нищо. Имаш лоша кръв, а не се предпазваш — уж мислиш — силен си. Не си силен. Като ти са слаби сливиците — няма да пиеш студена бира. Така си е… Махни се от тая къща! Ако ми намериш работа в София, и аз ще дойда. И Дани ще дойде. Знаеш ли колко ще бъде хубаво?

— Ти си права! — каза младежът поразен. — За себе си не бях дори помислял. Права си — имам слаби сливици. Може да има човек слаби сливици — наследствено. Баща му имал — значи и той. Или пък дядо му. Но как може, да речем — безскрупулност — да преминава? Яйцеклетка — и в нея безскрупулност. Хм! Трябва да се проучи…

— Не те разбирам…

— Та и аз не разбирам… Как да се разбере — битието определяло съзнанието. Хубаво, съвършено вярно. Но като че ли не само моето битие, а и едно друго — на дядо ми или на кой там дявол. Това за сливиците е чудесно…

— Говори по-ясно, моля ти се…

— Не — слушай, Гюла, сериозно… Разкажи ми как стана с Филип…

Лицето й отново потъмня.

— Остави! — каза тя, като тръсна глава. — На мене едно ми е хубаво — забравям лошото и все едно, че не съм го вършила…

— Но Филип постъпва така съзнателно — каза Богомил сякаш на себе си.

— Ами че да… Той иска винаги… Такъв е… Снощи знаеш ли какво говореше? Малко трудно е да се разбере… такова… значи: ние, Тиховците, казва, сме преситени. А като се преситиш на жената — ставаш безчувствен към нея. И ти, казва, Гюла, си жена, но друга. Има тежък кръвен грях. Щом си помислиш само — душата ти се разтърсва до дъно. Като че ли се сблъскват два камъка, излиза искричката. Той започна да плаче — искричката! Плаче — ти казвам! Искам да имам искрички — и аз искам да имам искрички. Ох, какво беше! И изведнъж аз като че ли вече не бях аз, а той. Неговата душа дойде у мене… толкова лесно. Защото сме еднакви ли? Та действително не бях на себе си, Богомиле…

— Трябва да го избягваш!

— Ами че аз го избягвам… Мразя го… Но той ме издебна… Винаги ме дебне. Не мога просто…

И Гюла изведнъж млъкна с разтревожени очи. Някой чукаше на външната врата — чукаше бързо и нетърпеливо — като преследван, който иска да се скрие.

— Кой ли е? — попита тя смаяно.

И двамата чуха леките стъпки на Фатме, която излизаше от кухнята. Вратата се отвори, чу се смаяно възклицание. После отново се чуха стъпки — вторите тежки и бавни, мъжки стъпки. Дочуваше се и лекото потропване на бастун по стария дъсчен под. Стъпките спряха пред вратата на Гюла. Мъжки глас запита глухо:

— Тука ли?

— Не, не! — възкликна уплашено Фатме.

— Кой живее тука? — попита мъжкият глас.

— Гюла!

Чу се нещо като възклицание, нещо, което в никой случай не бе благосклонно към момичето. После стъпките се отдалечиха. Гюла отправи към младежа големите си разтревожени очи и го улови за ръката.

— Кой ли е?

— Баща ти, Гюла — отвърна младежът намръщен.

Момичето побледня и му хвърли уплашен поглед.

— Ами сега?

— Нищо…

— Ох, не е нищо! — възкликна тя. — Иди си! Може да влезе и тука! Иди си, моля ти се…

Богомил се измъкна като крадец от малката къща и въздъхна с облекчение на улицата. Какво търсеше тук старият вампир? Навярно не вече любовни похождения. Или пък кой знае — Тиховците бяха способни на всичко. Тиховците! През поколенията все едни и същи, все така лакоми за удоволствия — достъпните удоволствия на любовта и яденето. Това е пълнело някога живота им. Това го пълнеше и сега. Но през поколенията те бяха прахосали своите жизнени сили — бяха прахосали всичко освен лакомията! Само тя бе, останала ненаситна. Въпреки всичко те упорствуваха с последни сили, защото нямаше какво друго да измислят — упорствуваха и едва ли не се изтезаваха от своята алчност. А самият той? Той — с болните сливици! Да се махне! И се учуди, че тая мисъл не живееше така силно в него, както в първите дни, макар сега да бе разбрал ясно опасността. Защо? Какво бе това необикновено лекомислие? Защо се оставяше така безропотно на течението на събитията? Не бе ли и в него проникнала дълбоко отровата?