Павел Вежинов
Синият залез (48)

4

До обяда те прекараха съвсем сами на плажа, защото мадам Клайн и Филип бяха изчезнали по тайнствен начин. Той гледаше малко тъжно пустия бряг със следи от бурите, които го бяха заливали през краткото им отсъствие. Раковинки и мидени черупки блестяха на слънцето, колеблив пръстен от морска пяна и умрели водорасли бележеше по пясъка най-далечния пристъп на вълните. И Дани не бързаше да влезе във водата — заровиха се в пясъка, топъл като през лятото. Някъде настрана в скалите бурите бяха разровили гробището на водорасли и тяхното разтление пълнеше въздуха с йодова миризма. В тихите утринни часове тя му разказа всичко, което й се бе случило в далечния град. Среща с баща му! Университетът! После обратният път, свитото сърце, защото бе научила за смъртта на Дияна. Мъчителните угризения на съвестта, задето не му бе разказала всичко, задето не ги бе предвардила със своята намеса от нещастието. После срещата със следователя и същият укор: защо?

— Защо? — попита на свой ред младият човек.

Тя го погледна отчаяна.

— Нима не разбираш?

— Не разбирам…

— А длъжен си да разбереш и да не питаш…

— Питам — каза той тъжно. — Искам да зная…

— Бях й обещала… бях й дала думата си…

Той кимна.

— Не е това… Какво е думата, когато се касае за човешки живот…

— Мълчи! — каза тя. — За това не искам да говоря…

— А аз бих ти казал всичко, за което питаш… Всичко и искрено…

— Може би… и тя ме бе запитала нещо… искрено…

— Нещо?

— Да. И аз й отговорих искрено. След това да се намесвам — тя как би го тълкувала? Разбира се, че плета моя кошница, а не нейна…

— Да — каза той с въздишка. — Твоят гръбнак…

— Всеки трябва да държи на честта си. И после — как можех да допусна, че това ще стане наистина? Че ще отиде на смърт? Това не го разбирам…

— Това и аз не разбирам…

— Не! — възкликна тя сърдито. — Ти мислиш, че го разбираш…

— Не е вярно.

— Лъжеш ме! — каза тя. — Не си искрен… Сигурен си, че го разбираш… Мислиш си, че нейната любов към тебе с била по-силна от смъртта, по-силна от всичко!

Той я погледна със сериозни, замислени очи.

— А ти как мислиш?

— Не искам да мисля за това. Но аз разбирам как бих постъпила на нейно място. И ми е ясно, че никога не бих постъпила като нея…

— Ти се афектираш — въздъхна той тихо. — Мислиш, че е постъпила лошо…

— А не е ли така?

— Аз питам тебе…

— Не трябва да ме питаш повече — каза момичето с овлажнели очи. — Ти си жесток.

— Не съм жесток… Но с това трябва да се свърши веднъж завинаги.

— Да би могло да се свърши веднъж завинаги!

— Мисля, че може. Но трябва да говориш.

Тя се обърна по гръб на пясъка. Над тях се простираше голямото, топло, нежно небе с пъстри есенни облачета, лекичко накъдрени от ветровете. Бели чайки прелитаха над плажа — въртяха се странно из въздуха като бели хартии, носени от вихрушка. И морето бе синьо и спокойно, а там далече на сребърната лента на хоризонта едва видим пушек на параход. Скоро ще се покажат комините, после тъмната му снага. Когато наближи пристанището — ще се чуе рев на сирена. Капитанът ще стои на мостика с фуражка и бинокъл. Хубаво е човек да бъде капитан.

— Слушай! — каза тя. — Какво значи да обичаш някого? Аз така разбирам: ако го боли зъб, да искаш тебе да боли зъб, не него. Ако е болен — да искаш ти да бъдеш болна, не той. Ако идва смъртта — да искаш ти да умреш, а той да остане жив. Наивно ли е? Аз мисля, че така се обича. Само така се обича. Не може да се обича по друг начин. Ако е друго, според мене — не е любов. На любимия не би могло да се причини и най-малката мъка. Не можеш да вземеш възглавницата на любимия — нека той да спи без възглавница. Или друго такова! А тя? Допускала е, разбира се, че ще умре. Не е ли помисляла какво означава това? Любимият да остане пред трупа й. Неговият ужас! Такова нещо нито разбирам, нито мога да го направя. Никой, който обича, не може да го направи. На всеки жив човек понякога е идвала мисълта да свърши със себе си. И на всеки жив човек е идвала мисълта: не, не мога да го сторя! Нямам право! Моята майка, бедната, би останала така покрусена. Ако помислиш за смърт, не можеш да не помислиш как ще я възприемат. Ти например как ще я възприемеш като неин убиец! Разбираш ли сега? А аз разбирам само едно: на нейно място така не бих могла да постъпя. Така не може да се постъпва, когато се обича.

— А ако тя просто не е съобразила?

— Не, не! — възкликна момичето. — Не може да не съобрази. Който обича, не мисли никога за себе си, а само за другия. Ден и нощ той мисли само за него. А ето има хора, които се движат и ядат — а къде им е сърцето? Насекомото също се движи и яде по инстинкт. Богомолката, когато се събира — откъсва главата на партньора си. Твоята глава да откъснат в името на инстинкта — тая възможност повече ли ти се харесва? Не си ли мислил за това?

— Мислил съм…

— Не! — каза тя. — Не си мислил! Ти пак ме лъжеш…

— Не искам да се препирам с тебе. Казах ти, че съм мислил.

— Богомолке, бедна богомолке! Как се живее без глава?

— Моята глава е на мястото си.

— Не е…

— Исках да кажа — вече е на мястото си.

Тя се натъжи. Пред нея морето се браздеше лекичко от вятъра — мънички ситни вълнички, като бръчки на уморено лице. И как шуми! Как дъха на солено и мокро! Да плува из него, да я гали прохладната гъста вода — да не говори. Те мълчаха и всеки мислеше за другия. Бедният! Бедната! Но сърцата вече не бяха празни. Какво ново имаше? Нищо! Нищо ново! Нищо, освен че бяха заедно. А това не можеше да се помисли — това само се чувствуваше.

Обядваха пак само двамата във вилата на Давидови. Тя си сложи една мъничка светлосиня престилка и се залови да пържи яйца — малко несръчна, но с несръчност, от която идваше сърдечна топлота. Тя му приготвя обяд. Тя нарязва в тигана тънки филии шунка, хапе върха на езичето си. Косата пада върху очите и тя тръска глава, за да я отмахне, и снове наоколо, разтревожена като мравка. И ето най-после обядът е готов. Намирисва леко на газ, но нищо. Винаги е така — винаги отначало намирисва на газ. Никога не се забравят хубавите дни, когато отначало понамирисва на газ. След като изяде последната трошичка, той се облегна назад на стола и погледът му сякаш се изгуби — отлетя някъде надалече заедно с мислите.

— Какво ти е? — попита тя.

— Нищо. Мисля си.

— Какво мислиш?

— Все същото… необяснимо. Как загина тя? Кой я уби?

Момичето се наведе малко напред и каза почти глухо:

— Аз зная…

— Какво? — възкликна той смаян. — Какво знаеш?

— Аз зная кой я уби. Бях там наблизо!

— Ти се шегуваш! — каза младежът вън от себе си.

— Не! Аз зная всичко.

— Ти си била там?

— Съвсем наблизо… под навеса на лозата. Исках, преди да замина, да й говоря. Исках да я предупредя. Аз го видях. Разбираш ли? Видях как прескочи през прозореца. А той не ме видя.

Богомил я гледаше с широко разтворени, невярващи очи.

— Но кой е той?

— Кой — мислиш?