Павел Вежинов
Синият залез (41)

1

Из града се носеха на своите въздушни кораби несметни пълчища паяци пътешественици. Довяваха ги ветровете от сушата, а бризите ги спасяваха от морето. Все пак безброй се издавяха, безброй замрежваха къщите и дърветата с бели, сребристи нишки; градът ставаше някак призрачно декоративен, едва-едва посребрен и с първите златисти петна на есента. Това наводнение от паяжини сякаш други път не е бивало. Есен! Лястовиците се трупаха вече по телеграфните линии, чуруликаха шумно и припряно — колебаеха се сякаш кога да тръгнат и по кой път. Хубаво е все пак да си врабче и да си винаги у дома си. Тези малките и сивичките живееха на пристанището най-щастливите си дни; все по-често и по-често прииждаха параходи с чужди флагове и пълнеха търбусите си със зърнени храни — потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко във водата и все още изглеждаха гладни и ненаситни.

Младежът подпираше с гърба си нещо скрито под зеленикави брезенти и наблюдаваше с малко разочарован поглед чуждоземните моряци. Намираше ги прекалено руси и прекалено тлъсти, искаше му се да бъдат малко по-пъргави и с по-живи очи, да гледат с по-голям интерес тоя бял, приказен град, окръжен с жълтееща зеленина. Но моряците ходеха лениво по палубата, лицата им бяха равнодушни и уморени. Дори ако някоя тънка и мургава жена с бели дрехи минеше по кея, те пак едва я поглеждаха. Жена и пристанище! Никакви спомени — освен някоя болест, която ще лекуват после с яд и мъка. Глас зад гърба му:

— Хубав параход!

Той се помъчи да разсее раздразнението по лицето си и тогава се обърна. Чувствуваше вече пристъпи на ярост при това безшумно приближаване отзад, като на кучетата, които захапват внезапно.

— Скучен! — отговори той. — Как сте?

Изглеждаше както винаги небръснат и с тъмно лице под сянката на тъмната шапка и тая пъстра риза с бяла яка; подпираше се на чадъра си — странен Жавер! Поне да си миеше зъбите! Бо ги видя, когато се усмихна, и с усмивката — странен юношески въпрос:

— Обичате ли пътешествията?

— То се знае! — измънка младежът. — Аз съм малко от романтиците… поради недостиг на възраст, изглежда…

— Не поради възрастта, мисля… То си е в кръвта…

— Искате да кажете, че и вие! А закъде?

Следователят подсмъркна някак срамежливо.

— То се знае… Лондон… Малко на служба в Скотланд Ярд…

Стар, клет наивник, старо глупаво дете! В тоя миг младежът малко го съжаляваше и в същото време беше готов да прихне; следователят стоеше край него с черните си дрехи — хм! — странен израстък върху самия апендикс. Той запита вече съвсем дружелюбно:

— Та бихте ли могли да застреляте някого… При онези мащаби ще е нужно…

Следователят продължаваше да подсмърква.

— Служа си с ум, не с револвер… Добре, че стана дума — спомняте ли си картините, които бяха в таванската ви стаичка?

— Онези крилатите ли? — усмихна се младежът. — Дето хвръкнали през прозореца? Заклевам се, че не съм ги задигнал…

— И аз бих се заклел! Та какво представляваха… между нас казано?

— Едната море — развълнувано, някак особено, в психическия смисъл на тая дума! Разбирате ли? Като че ли художникът е бил развълнуван, а не морето… Другата… да ви кажа правото, не си спомням добре! Горичка, дявол знае каква, рекичка между дърветата, лъкатуши…

— Рамките? Бихте ли могли да различите старинна рамка от съвременна?

— Не! — призна си младежът. — Добри тежки рамки…

— Художниците, то се знае, не сте запомнили…

— Как не! Единия помня — Айвазовски!

Следователят подсвирна многозначително и изостави жаверовската поза — бутна шапката си към тила.

— А другият? — попита той обнадежден…

— Ето що е да ви пуснат под одъра… Евреин беше някакъв, да речем, Мошев… или пък Рафаилов — не съвсем еврейско значи… Левиев…

— Левитан?

— Познахте! — каза младежът малко учуден.

— Брей! — възкликна слисан черният човек. — Както се изразява дъщеря ми — здравата са го излъгали! Гледай го ти пършивия му лорд! Така значи!

— Какво си бъбрите?

Следователят потърси да седне някъде и като не намери, подпря и той с гръб зеления брезент. Очите му се бяха странно оживили.

— Филип е получил за тях четвърт милион! — обясни той най-сетне. — Не разбирам твърде от цени на картини, но доколкото разбирам — купувачът добре ги е измамил…

— Лорд, казахте?

— С титла беше — колекционер, не е да не знае цените… Филип се запознал с него в Париж и понеже разбрал, че тия бащини му картини, и от него крадени, разбира се, са ценни, спазарил ги още в Париж и дошъл да ги прибере… Мадам Клайн ги пренесла в Цариград със специален куфар, връчила ги и получила парите…

— А как научихте всичко това?

— Като попритиснах мадам Клайн… Тя, нещастната, не е знаела, че картините са крадени. Вчера дойде при мене леля ви — опита се да ме убеди, че сама дала картините на Филип, но после забравила. Вярвате ли й?

— Длъжен съм…

Изведнъж му мина през ума, че не трябва да изпуска тая среща и че трябва да признае на следователя всичко — каквито и да бъдат последиците, колкото и тежки да са те; беше решил вече това и все още се колебаеше да го направи — като човек, който отлага отиването си при зъболекар. През миналите дни беше разбрал, че трябва да му каже истината не заради покойната, а заради себе си, заради човешката си чест. Би било подлост да спомогне за прикриване на отвратителното престъпление само поради опасността и той да бъде замесен в него; беше вече отворил уста, когато внезапно следователят се изправи.

— Хм! Интересно! — измърмори той сякаш на себе си.

Но младежът не виждаше нищо интересно. Минаваха хора с безцветни делнични лица; няколко каруци, претоварени с чували, спряха на няколко крачки от тях. По върховете им като ездачи на камили стърчаха каруцарите — хвърлиха юздите и почнаха да слизат пъргаво. Следователят се взираше между тях, почесваше се.

— Прощавайте — каза той тихичко, сякаш дебнеше някого. — Пак ще се видим…

Бо се върна с бавни крачки към града. От няколко дни го болеше почти непрекъснато глава и чувствуваше някакво неприятно замайване. Отби се в аптеката за аспирин и почти в същия миг съзря гърба на д-р Давидов. Дебелият човек беше отворил огромната си кожена чанта и пъхаше в нея някакви специалитети.

— С тия тубички бихте могли да отровите цял полк! — каза Бо зад гърба му.

Давидов се стъписа, сякаш действително бе мислил да употреби за тая цел лекарствата, които бе накупил.

— Вие ли сте? — измънка той. — Поетска работа! Бива ли така зад гърба на човека!

— Не знаех, че сте нервен! — каза Бо с удоволствие.

Давидов размаха под носа му месестата си розовичка ръка.

— Та кой не е нервен! Вас по очите ви познавам, че сте неврастеник! Сте, сте, Бога ми! Кълна се!

Младежът се постресна — само това не бе мислил за себе си. Когато излязоха на улицата, той попита предпазливо:

— Това нещо лекува ли се… лесно?

— Зависи… Пък да ви кажа право, специалитетите, които накупих, са повечето против нервни заболявания.

— Гледай ти… Клиентела?

— Бъдеща… Опитах се да си ги доставя от странство, но ми отговориха, че за жалост, не могат да ми изпълнят поръчката… А то не че не могат, ами не искат.

— Мразят ви…

Лекарят разбута с корема си две тънички като оси женички с врабешки краченца.

— Гледай ги, изродчета! — въздъхна той печално. — Жена ли е, муха ли е, не може да се разбере! А пък тая работа със специалитетите е необикновено странна — нечувана! Щом е така — купувай, купувай като бесен! После няма да съжаляваш!

— Не ми е съвсем ясно — призна си младежът.

— Слава Богу — не на всички е ясно. Щом тези лекарства не могат да дойдат до мене, ясно е, че са нужни на самите фирми за вътрешна консумация. С две думи, войната е пред прага. Досега не вярвах, но от този факт се уверих напълно. Съвсем напълно — кълна се. Днес, утре, вдругиден войната ще избухне!

Бо погледна учуден дебелия човек.

— Лесно ви е да приказвате! — каза той малко сърдито. — Всичко друго е наред, та само войната остана.

— Младо, когато стане тая работа, мене и вас няма да питат — сами ще си я решат. Нашата работа е да се приготвим както можем за трудните години. Тия бонбончета сега почти нищо не струват, но след няколко години война за една туба от тях хората ще дават една къща — кълна се!

— Цяла къща? — попита недоверчиво младежът. — Дявол да го вземе, та вие тогава сте закупили половината град…

— Не е лъжа! — поклати доволно глава лекарят. — Преживял съм и миналата война — зная какво е… Ако искате от мене един добър съвет, ето го — купете си няколко чифта обувки! Купете си, без да се бавите, и през войната ще ме благославяте…

— Надали ще ми са нужни! — възрази младежът, който бе загубил всякакво настроение. — За мене ще има ботуши…

— Право! — възкликна лекарят. — Все пак вземете обувките, няма да съжалявате…

Когато стигнаха на ъгъла, младежът запита любезно:

— Вашата дъщеря обади ли се?

— То се знае, че ми се обади… След ден-два пристига! — Той го погледна някак скрито. — А на вас?

— На мен? — Бо почувствува някакво неясно огорчение и някаква завист към баща й. — На мене, уви — не! Вие в каква посока?

Като научи посоката на дебелия човек, той си избра противната и се отдалечи с бавни крачки. Беше изминал две напречни улици и изведнъж се досети, че в тая посока е старата къща на Фатме. Гюла! Беше я забравил почти през дните на големите събития, а после като че ли се страхуваше да я види. Стъпките му ставаха все по-бавни и по-бавни — пред вратата й той се разколеба съвсем. Дали пък не го е видяла през някой прозорец? Старите печални слънчогледи с чела, наведени към земята, с ръждиви листа; тап, тап — вратата издаваше плътен звук, сякаш не беше врата, а месарски тезгях; вътре някой тихичко изшумоли, тежкото нещо се открехна — зарадваното й лице, носел една ръка, която посегна към ухото му.

— Ще го опъна! — закани се Гюла. — Защо не идваш? Имам за тебе такава новина!

Влезе в стаята й, тиха и топла — тия мънички прозорци, тоя нисък таван, червените миндери с възглавници, които шумят — каква ли пък новина? Но миндерите сякаш го теглеха — тихо и топло, тук би трябвало да идва всеки ден и да си почива! Погледът му падна в дворчето, зашумено от бурени, изоставено — накрай света, ето това е накрай света! Би ли могъл да си почине другаде, освен в тая стара турска къщица, цяло столетие назад, с тоя дъсчен таван и с долапите, натрити с керемидено брашно? Той седна.

— Ще ми се да си сложа и гърба! — помоли се той кротичко.

Гюла му пъхна под главата възглавница и седна до него; при нейните радостни очи Бо очакваше други думи, не тия:

— Бедната Дияна! Смъртта й, миличък, май че не е твърде… естествена!

Да би била така добра да не му говори за Дияна и за греховете му. Той я погледна почти умолително.

— Защо мислиш така?

— Следователят дохожда да разпитва мама…

— А тебе?

— Мене — малко! Пита ме мръсникът — виждаш ли го — дали си идвал при мене!

— Ха! — възкликна той, макар да знаеше, че не трябва да се учудва. — Какво му отговори?

— Казах му, че ако ми зададе още един такъв въпрос, ще го изгоня от къщата. Той никак не се обиди, каза ми, че съм симпатична…

— Добре, добре — и на тебе ти стана хубаво от тия думи и си развърза малко езичето… Пита ли те дали Дани е влюбена в мене?

— Откъде знаеш? — слиса се момичето.

— Какво му отговори?

— Отговорих му, че прилича на жените клюкарки, които само е това се занимават — кой кого обича и на кого изневерява…

— Хм! Тогава той пак ти е направил някой малък комплимент, после ти е задал десетина въпросчета с разсеян изглед — уж колкото да се намира на приказка, — дребни въпросчета, полуклюкарски, полубезсмислени, и изведнъж пак те е попитал за Дани! Тогава ти си му казала, че момичето действително има някакви чувства към мене, но че аз… уви, и тъй нататък.

— Така беше! — съгласи се Гюла с някакъв смесен израз на лицето си — учудване и загриженост. — Да не съм ти нещо навредила?

— Разбира се, че не!

Учудването изчезна от лицето й — остана само странната загриженост.

— Бо!

— За кого се плашиш? — попита той.

— За тебе, Бо!

— Не би трябвало! Дияна умря от сърдечен удар, но не съм аз виновният! Не съм й причинил смъртта! Ти знаеш, че няма да те излъжа, и трябва да ми повярваш! Но… стига за това! Кажи ми каква е тая новина!

Лицето на Гюла изведнъж светна и нещо хубаво и загадъчно се появи в погледа й. Стана от мястото си и скоро се върна с голям бял плик.

— Познаваш ли тоя почерк?

— Татковият! — възкликна младежът и изведнъж сякаш просия. — Какво има вътре?

— Прочети го!

Бо прочете бързо писмото и остана замислен.

— Кога заминаваш?

— Утре сутринта!

— Ще направим хубава колония! — измърмори той и върху мислите му падна лъч от онова светло и радостно, което мислеше, че е загубил завинаги. Някакви бледички надежди извираха от сърцето му — спомняше си вече своята голяма тиха стая в родния град, етажерките, пълни с книги, литографиите на брадатите умни мъже над масата, залите на библиотеката, булевардите с алеи от диви кестени, шума из аудиториите, зимните утрини в семинара; спомените се смесваха и раждаха нещо радостно и жизнено, което му се струваше да е забравеният живот и бъдещето. Внезапно му стана поразително ясно колко мъртъв е бил през дните в бялата къща и из какви тъмни и кални улици се е скитал. Каква друга утеха можеше да си измисли, освен че е възмъжал и че се е докоснал до опита.