Павел Вежинов
Синият залез (44)

4

Тези мигове сякаш бяха безконечно дълги. Те минаваха един след друг и никой нищо не предприемаше; момичето гледаше пред себе си с неразбиращи очи — или унесени, — като че ли не беше в стаята; следователят мърдаше неспокойно на мястото си и поглеждаше с отвращение навън към дъжделивата нощ. По стъклата на прозорците се стичаха бавни струи дъжд, капчуците тихо подмънкваха нещо за наближаващата есен. Разбитите нерви на младежа не издържаха.

— Защо се бавим? — попита той почти пресипнал.

Следователят стана автоматично, почти се протегна с дремещи очи. Бо го последва. Изведнъж ги стресна развълнуваният глас на момичето, толкова развълнуван, че приличаше почти на писък:

— Седнете!

Човекът в черно почти подскочи при тия неочаквани звуци и впери в дъщеря си своя изпитлив следователски поглед.

— Какво ти стана, дъще моя? — попита той неспокойно.

— Съвсем нищичко ми няма, драги татко! — продължаваше тя възбудено с глас, който изглеждаше грозен в пискането си. — Искам само да ти кажа, че моят гост — забележи, моят гост, а не твоят, ще излезе оттук само за да отиде у дома си…

— Какво приказваш! — извика смаян бащата. — Та ти не си на себе си!…

— Татко, моля те да ме простиш, но точно ти не си на себе си!…

Може би следователят познаваше странния, почти луд блясък в тъмните очи на своята дъщеря, защото побърза да се отпусне на стола.

— Седнете и вие! — подкани той младежа, почти изплашен, че го вижда все още прав, и веднага се обърна срещу новия си враг. — Глупаво е, дъще моя, да придаваш такова пресилено значение на гостоприемството…

— Та съвсем не само от гостоприемство! — възкликна момичето. — Господин Тихов ще си отиде оттук свободен и самичък!

— Той ще излезе оттук само с мене! — заяви следователят с мрачна решителност.

На Богомил се стори, че очите на момичето станаха почти подигравателни.

— Така ли мислиш? — попита то иронично. — А знаеш ли какво ще намериш в моята стая, когато се върнеш?

Следователят подсмъркна разтревожен.

— Не те разбирам! Какво да намеря?

Те се гледаха мълчаливо и черният човек сякаш четеше в очите на дъщеря си. Лицето му се покриваше със смъртна бледност.

— Щом си толкова любопитен! — въздъхна тя и сякаш с тая въздишка умиваше ръцете си. — Ще ме намериш да вися сред стаята! Разбра ли сега? Или още не ти е съвсем ясно?

Младежът слушаше тая патетична тирада със смесено чувство — все още му се струваше, че тези двама хора са се наговорили тайно да се шегуват с него — налудничава и жестока шега, която след малко ще бъде пръсната от веселия им смях. Гледаше я — беше поразително сериозна, почти пребледняла, ноздрите й леко се разтваряха: погледна и към следователя — досега така странно мълчеше — и едва ли не извика! Черният човек стоеше като съкрушен на мястото си и лицето му изглеждаше разкривено от гримаса на ужас. Дъщеря му сякаш разбра, че е пресилила с ефекта, защото додаде съвсем меко и приятелски:

— Татко, прости ми, че говоря така, но исках да разбереш, че говоря истината. Няма никаква шега, никаква празна заплаха! Виждал си ме вече!

— Но ти ми обеща! — възкликна следователят.

— Вярно е, обещах ти, но обещанието не е валидно, когато става нужда да спася един толкова очевидно невинен човек. Та ти си просто като сляп, драги ми татко!

— Успокой се, успокой се! — бъбреше следователят, макар в тоя миг сам той да имаше нужда от успокояване. — Виждаш, че не се противя! Каза да седнем — седнахме! Искаш господин Тихов да си отиде сам — и това ще стане! Само едно нещо не мога да разбера — добави той някак страхливо. — Ами нали ще избяга? Искаш ли ти да побегне един престъпник, който е убил хладнокръвно бедната жена и се е готвил да ограби съпруга й? Виж, това не ми е съвсем ясно… Не, не, не се тревожи, моля ти се, не се тревожи!

Той изглеждаше така слисан и безпомощен, че момичето просто избягваше да го гледа, чоплеше упорито с пръст завивката си.

— Татко, тоя път, изглежда, че не се разбираме. Ти няма да го арестуваш нито тая вечер, нито кой да е друг път… А пък той няма да бяга никъде, защото няма да има смисъл…

— Добре, добре… Само че ти искаш да не изпълня дълга си…

— Твоят дълг няма да пострада! Нима не ти е ясно, че младият господин Тихов е съвсем невинен? Защо ли питам, като виждам, че не ти е ясно — та иначе би ли го мъкнал по затворите? Но той не е виновен. Чуваш ли ме? — Изгледът й отново почна да става екзалтиран. — Това го чувствувам с цялото си същество! Преди винаги ми вярваше, а сега не искаш! Защо не ме послушаш и този път, защо ми нямаш доверие? Нали знаеш, че никога досега не съм се лъгала, никога не си се разкайвал, че си ме послушал! Ах — виждам, че не ми вярваш!

— Какво приказваш! — слиса се бащата. — Не че не ти вярвам, не! Та за какво вярване, Господи, приказвам! Искам да кажа, че безусловно ти вярвам! Господинът може да си отиде със здраве!

— Не така! — отговори момичето и няколко сълзи се изтърколиха по бузите му. Следователят подскочи към нея, но тя го спря само с един лек жест на ръката си. Само по тоя жест можеше да се познае колко много този възрастен мъж е бил досега управляван от дъщеря си. А сегашното недоверие? Не смяташе ли бащата, че младият човек е позавъртял главата на дъщеря му и тя сега говори против убежденията си? Богомил чу отново гласа на момичето.

— Не ме разбираш, за пръв път не ме разбираш! Пък го и пъдиш! Ето, искам да ми повярваш, че е невинен, и като повярваш, да потвърдиш това с факти! Господин Тихов казва, че не е причинил смъртта на Дияна! Ами кой? Та тя не е умряла от само себе си! Или искаш да напъхаш в затвора един невинен, а да оставиш виновният да си шета свободен? Само ти можеш да го намериш — и ще го намериш!

— Дете мое, та аз изплетох цялата верига! — каза уморено следователят. — Как да я разплета, как да я почна отново? — Той вдигна рамене и изведнъж предложи тихо и някак гузно: — Да я изоставим!

— Никога!

Лицето на следователя поруменя, той дори се усмихна. Стана съвсем ясно, че този отговор е искал да чуе. Доволство и облекчение се изписаха по старото сухо лице, което беше съвсем забравило да употребява своите маски на равнодушие и непроницаемост.

— Значи ти вярваш, че ако почна отново, няма да се върна на същото място?

В отговор момичето клатеше глава и се усмихваше някак мило, като през сълзи. Богомил се стресна от задавения смях на следователя — или така му се бе сторило? Погледна го — смееше се! — беше най-необикновената от всички случки през тая необикновена вечер; усмихна се и той, защото чувствуваше, че от плещите му се смъква огромен и мъчителен товар — беше спасен, беше избавен!

— Чакайте да си събера мислите! — избъбри следователят. — Или по-добре е да приготвя по едно кафе, щом дъщеря ми така много настоява на гостоприемството. Май че умея да го правя. Ще видите!

Старият човек изхвръкна като младеж из стаята и веднага след това се чу шум на врата, която енергично се затвори. Младите хора се спогледнаха едновременно и едновременно се усмихнаха.

— Спасихме кожата! — каза тя с подмигане. — Горкият татко, видяхте ли как го стреснах? Ял ми е попарата! — Тя тръсна глава. — Все пак необходимо беше, той прекалено много се встрастява в своите теории и вериги. Не можеш да го изтръгнеш от тях с прости средства.

— Веригата му наистина е страхотна — забеляза младежът с въздишка. — Чудно е как от обстоятелства, които са само вероятни, може да се съчини толкова безпротиворечиво и погубващо нещо…

Момичето се засмя тихо — със стария си беззвучен и нервен смях.

— Татко е много опасен. Би бил десеторно по-опасен, ако не го обуздавах! Не разбирам много от закони и съдилища, но ми се струва, че със стройната си система би могъл да ви пъхне в затвора. Дори няма да се чувствува виновен, ако някой ден, както се изразяват, блесне истината! Толкова по-зле за тая истина — така ще каже! Нему винаги му се иска нещата да бъдат сложно и умно съставени, да има в тях интелигентност! Случаят с Дияна Тихова беше за него истинско удоволствие, чакан от години — затова сега му беше така трудно да скъса тънката си везба!

— Може би тая, която ще трябва отново да плете, да е по-тънка! — предположи младежът. — На мене лично случаят ми се вижда неразрешим!

— Не познавате татко! — каза момичето с нескрита гордост. — За него няма неразрешими неща! Рано или късно той ще разбере истината…

Човекът, който щеше да разбере истината, влезе в стаята в най-странен вид — внимателно лице и дебнещи стъпки. Не му беше лесно да крепи стария тенекиен поднос.

— Сега ще видите какво се казва кафе! — похвали се той весело. — А знаете ли кое е най-глупавото в тая история? То е, че все още не съм разпитал вас, единствения свидетел, как точно са се развили събитията. На разпита вие поскрихте истината, нали? Или част от нея! Впрочем аз вече зная останалата…

— Татко, това ти е на тебе лошото! — каза с укор момичето. — Помъчи се отначало нищо да не знаеш! Нищо да не знаеш, докато не събереш колкото е възможно повече факти… Ти винаги излизаш от някое предположение и събираш факти само с оглед на него… Видя ли колко е добре? Работата отиде в най-задънена улица…

— Право е донякъде! — измънка следователят.

— Затова остави го сам да приказва — добави момичето. — Задавай въпроси само в кръга на неговия разказ…

— Все пак иска ми се да почна с един въпрос. Обичахте ли покойната?

Младежът се смути и руменина покри лицето му.

— Трябва да си призная, че много по-малко, отколкото си въобразявах…

Следователят не остана доволен от тоя отговор, лицето му доби нервен израз.

— Това е лошо! — въздъхна той. — Лошо е за нея, понеже се е измамила, лошо е и за вас. Нали разбирате — ако ми дадяхте някакво доказателство за любовта си към нея, съвестта ми би била съвсем чиста. Не бихте могли, то се знае, да убиете жена, която обичате, за да ограбите парите й. И най-първобитният човек не би го направил.

— Казах ви истината! — измърмори младежът. — Мисля, че вече сложихме работата на доверие, не на доказателства…

— Право е… Продължавайте…

— Всъщност няма много за разказване. Не знаех за нейната болест до момента, когато чух това от устата ви. Нито най-малко не подозирах каква е работата, макар да знаех, че около нея има някаква печална тайна, нещо, което я обвързва и разделя от мен…

— Позволете — защо мислехте така?

— Тя ми беше намекнала, а също и Дани, и то много недвусмислено… Чудно ми е просто как не съм могъл да се досетя. Дани е знаела за нейната болест — това сега ми е съвсем ясно. Те са били много добри приятелки и са се доверявали една на друга. Бедната Дани — искаше й се много да ме избави от тези неприятности, но Дияна, както разбирам, й е забранила изрично да ми каже истината. Тая истина си я тълкувах най-често като привързаност към добре наредения дом и към спокойния живот. Минаваха ми и други мисли, но много нелепи — мислех например, че е обвързана с Тони чрез някоя страшна семейна тайна или с нещо материално — издръжка на нейни роднини. Дявол знае какви мисли не са минавали през ума ми. Това е всичко, което мога да ви кажа като увертюра на нещастието. Как са се развили отношенията ни, за вас няма да бъде интересно. Не е интересно поне за разследването. Ще кажа само, че нейното държание просто ме подлудяваше. Тя ту се приближаваше към мене, ту бягаше — ту сама влизаше в ръцете ми, ту странеше. Най-после изглежда, че се е решила в себе си да стане жена въпреки смъртния риск! Но тя се е надявала на благоприятен изход, в това съм почти сигурен.

— Тони подозираше ли вашите отношения? — попита следователят внезапно.

Бо трепна.

— Мислех, че не, но съм се лъгал! Когато го изпращах на гарата и влакът беше вече тръгнал, той ми измърмори през прозореца: „Не правете глупости вие двамата!“

— Хм! — възкликна следователят. — Много интересно! Какво стана през последната нощ?

— Грешите, че сме се наговорили да дойде при мене — дотам още не бяхме стигнали… Но аз чувствувах, че ще дойде, по нейното особено държание вечерта и не се излъгах. Чух я как след полунощ стана от леглото си, запали лампата и отвори междинната врата. Очите й бяха особени, беше много развълнувана, повече от мене дори. Просто като че ли не беше на себе си! Когато разбрах истината… можете да си представите моето изумление. Дори запитах, макар че съвсем не беше за питане. Каза ми, че не трябва да питам сега и че утре ще ми обясни всичко — тогава нейната съдба щяла да бъде в ръцете ми. И тя остана жива — в това вече ще трябва да ми повярвате, защото като че ли не е възможно никакво доказателство.

— През всичкото време в гостната беше тъмно, нали?

— Не съвсем… Вратата на спалнята беше полуотворена и през нея падаше в стаята ми сноп доста силна светлина…

— После?

— Каза ми, че се чувствува доста изморена, помоли ме да не я разпитвам сега. Отидох в нейната стая и угасих лампата, после я пренесох на ръце до леглото й. Тя ме задържа малко, побъбри разни нещица, после изведнъж си припомни за чаршафа и ме помоли да го махна нанякъде. Каза ми още къде мога да намеря нов чаршаф и да застеля леглото си. Най-напред застлах леглото, но злополучният чаршаф доста ме затрудни. Каза да го махна някъде! Изпълних съвсем буквално желанието й, като предварително изрязах петното с ножицата. Преди да изляза, угасих лампата в гостната и се обадих на Дияна.

— Тя отговори ли ви?

— Каза ми нещо, което не дочух.

— Със спокоен глас?

— Напълно!

— Сигурен сте в тая подробност, нали? Тя е много важна…

— Съвсем сигурен…

— Затворихте ли междинната врата?

— Оставих я съвсем леко открехната — колкото да мине една ръка…

— Да сте чули или видели нещо подозрително в двора?

Младежът се замисли със съсредоточено лице.

— Стори ми се, че Дияна отново ми се обади от стаята в момента, когато отварях вратата към стълбището.

Следователят помръдна на мястото си.

— Спомняте ли си гласа? Интонацията?

— Не обърнах внимание, та сега не мога да ви кажа нищо. Не си спомням да е бил тревожен. На улицата видях единственото нещо, което би могло да се нарече подозрително. Стори ми се — забележете, — стори ми се, без да бъда сигурен, че зад ъгъла изчезна бежешком женска фигура…

— Интересно! — измърка отново черният човек. — Какво впечатление имате за тази фигура? Добре облечена? Стара или млада?

— Надали ще мога да кажа нещо сигурно! Млада и пъргава, изглежда. Тя просто литна зад ъгъла и се загуби…

— Спомняте ли си точно в кой момент я съзряхте? И на кой ъгъл изчезна?

— Видях я веднага щом прекрачих прага на уличната врата. Завих наляво и я видях да изчезва пак на левия ъгъл на улицата…

Следователят се замисли.

— С други думи, изчезнала е на най-близкия от четирите ъгли на първите две пресечни улици — горната и долната. Спомням си отлично разстоянията. Ако предположим, че тя е тичала не само когато е била при ъгъла, а преди това — какво следва? В момента, когато сте излизали от къщата, тя е била някъде към дворната врата. А защо да не допуснем тогава, че е била в самия двор, някъде под навеса на лозята например? Ако е било така, то може да се допусне, че е чула шума на ключалката и е побягнала. Забравих да ви попитам — входната къщна врата заключена ли беше, когато излизахте с чаршафа?

— Да, и при това се отключва доста мъчно…

— Добре, добре… После какво стана?

— Стигнах и аз до пресечката, но свих по насрещния ъгъл, значи вдясно. Не погледнах за бягащото момиче, защото го бях забравил. Та какво чудно можеше да има в това, че някое момиче бърза да се прибере у дома си? Пътя от ъгъла до сандъка с боклук изминах доста бавно. Оглеждах се, защото ми се искаше да хвърля чаршафа през някой стобор. Най-после съзрях сандъка, но не си послужих веднага с него, защото тъкмо в тоя момент насреща се зададе някакъв човек…

— Видяхте ли го в лицето?

— Видях го — беше обикновен човечец, бакалин или занаятчия. Отидох до близкия ъгъл, върнах се и най-после се отървах от проклетия чаршаф, който е причина за всички нещастия. След това се прибрах у дома и по пътя не срещнах вече никого. Когато влязох в гостната, направи ми впечатление, че вратата е притворена.

— Заключена?

— Не натиснах дръжката… Извиках само веднъж и доста тихо: Дияна! Тя не отговори. Помислих, че е заспала, и това дори малко ме наскърби. После сам легнах и скоро заспах…

— Внимавайте сега! — каза следователят. — Зная сандъка за смет и имам доста точна представа за разстоянията. Смятам, че докато сте се бавили с чаршафа, е имало достатъчно време да се зададе някой от кой да е от четирите ъгли около къщата, да отиде при Дияна и отново да изчезне на някой от ъглите. Но вие сам по-добре знаете колко сте се бавили навън. Смятате ли, че неизвестният е имал време да се бави при Дияна?

— Не повече от няколко минути във всеки случай…

— И една е достатъчно. Че е влизал някой, сега ми е съвсем ясно, и то влизал е през прозореца. Смятах, че вие сте излизали оттам, но значи съм се лъгал. Неизвестният човек, изглежда, че се е събул, преди да влезе в спалнята, защото следата по перваза беше съвсем чиста. През оная нощ земята беше почти влажна, не можеше да не остане малко пръст по прозореца. С тая чиста следа след това си обясних, че човекът е излизал, а не влизал — бил е по търлъци или пък с обувки, очистени от ходенето из стаята. Този неизвестен човек е заключил и вратата. Защо? Много просто! Като се върнете, да не разберете веднага, че е починала, да не вдигнете веднага шум, да не се влезе в дирите му. Невероятно ми се вижда изморената Дияна, която вие сте пренесли на ръце до леглото, да е ставала да затвори вратата. Дори да е направила това, не би я заключила. След прекараните заедно минути това би било съвсем безсмислено, би ви обидило! Тя като жена не е могла да не си направи тази малка сметка. Напротив, сърдечното й желание в тоя момент е било вратата да бъде широко разкрита, да има чувството, че спите в една стая.

— Заключенията са правилни — обади се момичето.

— Да прибавите още нещо? — попита следователят.

— Сутринта станах доста рано! — каза младежът малко глухо, потиснат от страшния спомен. — Не ми се искаше да я будя, но реших поне да мина през парадния вход, през който никога не бях минавал сутрин, защото знаех, че ако се повдигна на пръсти, ще мога да я зърна в леглото. Така и направих. Не можете да си представите какъв ужас изпитах, като я видях мъртва. Веднага разбрах, че е мъртва, по израза на лицето й. Върнах се обратно в стаята и се опитах да вляза при нея, но разбрах, че вратата е заключена.

— Я гледай! — възкликна следователят. — А защо при разпита се правехте на учуден?

— Защото исках да ви насоча на вярна следа, без да рискувам със себе си. Отначало бях така смаян, че не можех дори да размисля — просто автоматично се упътих към гарата. Беше още рано и аз се поразходих малко из пустите улици, обзет от ужас. През цялото време никаква свястна мисъл не се мярна в ума ми. Мъчех се да си представя от какво е умряла и не успявах, чудех се на себе си защо веднага не съобщих вкъщи за смъртта й. Едва след като изпратих Дани, можах да съобразя някои и други неща. Не съм обадил на леля Емилия за Диянината смърт, изглежда, от малодушие. Лесно ли е да съобщиш някому за смъртта на близък човек? Такъв е характерът ми — винаги съм избягвал тежките и страшни неща, скърбите, страданията, винаги съм се плашел от тях. Само мисълта за първите ридания в къщата беше достатъчна да ме изпълни с ужас. Решил съм поне първата буря да мине без мене. И без това бях крайно изтощен от последните преживелици — нямах вече сила да прибавя нищо. После ми дойде наум, че при аутопсията може да стане известна нейната току-що загубена девственост, и това ново усложнение ме доведе до нов ужас. Изглежда, че съм малко слабохарактерен. Щом си представих позора, веднага реших да мълча, да не се издавам. Та как ще гледам Тони, как ще гледам леля Емилия, като узнаят как съм се възползувал от гостоприемството им? После разбрах каква огромна грешка съм направил с това премълчаване, но беше вече късно. Ако имах и най-бледа представа за смъртта й, разбира се, не бих направил тая грешка, бих веднага отишъл при вас и бих ви разказал всичко. Как обаче можех да допусна макар и за миг, че причината на нейната смърт може да се свърже с минутите, които през нощта прекара с мене? При това пръв бях видял смъртта й, но бях замълчал. Трябваше да играя тая ужасна роля. Колкото повече напредваха разпитите, толкова повече разбирах каква тежест пада на гърба ми. Бях пред прага на пропастта и вие ме извадихте оттам след онзи разговор в аперитива. Бях ви безкрайно признателен и все пак не бях спокоен — чувствувах колко низко е от моя страна да мълча. Представете си обаче колко тежко беше положението ми! Да ви кажа истината, то значеше да се открие истинският виновник и работата да отиде пред съда. Ами ако този истински виновник е човек умен и съобразителен? Фактите са такива, че ако не се намерят сигурни доказателства против него, можеше работата да падне пак върху мене. Дълго се колебах и най-после реших да ви кажа истината. Щях да ви я кажа още вчера на пристанището, но вие внезапно си отидохте. Днес дойдох тук специално с тази цел.

Младежът млъкна. И тримата мълчала потиснати и сякаш умърлушени, с наведени към пода лица. Чуваше се как навън капчуците отново звъняха монотонно и равнодушно — идваше есента! Следователят внезапно запита:

— Нямате ли някакво предложение за вероятния убиец?

Младежът се колебаеше.

— Струва ми се, че престъплението не е умишлено. Може би с тая мисъл съм се успокоявал за мълчанието си пред вас…

— Някакво лице, някакво име?

— Никакво! — заяви младежът, но гласът му не беше много сигурен.

— Все пак — кажете!

— Не, страшно абсурдно ми се вижда, за да го споделям…

— Истините отначало изглеждат винаги абсурдни. Очаквам да чуя…

— Всъщност не е толкова абсурдно, колкото непочтено! — въздъхна младежът и почувствува как го избива пот. — Мислех по едно време, че Тони е пристигнал внезапно, и понеже има основания да се крие, избрал е тоя късен нощен час — да не го види никой в града. Дияна, толкова виновна пред него и при това съвсем неочакваща да го види по това време, се е стреснала, особено ако се е явил внезапно. Помислила е, че той всичко знае и че може би нарочно е направил този капан. Нейното и без това отмаляло сърце не е издържало и тя е загинала…

Думите на младежа прозвучаха при абсолютна тишина и когато млъкна, всички се чувствуваха настръхнали.

— Вероятно е! — каза следователят с безизразен глас.

— В такъв случай смъртта й действително е случайна! — каза с поразтреперан глас момичето.

— Да! — проговори следователят някак резигнирано. — Господин Тихов, сложихме цялата работа на доверие, нали така? Доверието досега е само от моя страна. Бих желал и от вас едно доказателство за доверие…

— Но как бих могъл да ви го дам?

— Много просто — ще оставите у мене куфарчето с ценностите. Тая вечер още ще ми дадете разписката, а утре ще вземем и самото куфарче. То е пломбирано и аз няма да го отварям.

— Разбира се, че съм съгласен! — каза с готовност младежът.

Човекът в черно пое документа и каза съвсем тихо, така че едва го чуха:

— Струва ми се, че знам вече как са се развили събитията! За жалост страшно мъчно е да се докаже — почти невъзможно.

Той замълча. Отвън глухо напяваха капчуците, чуваше се тихото подсвирване на вятъра. Богомил гледаше унесен дъното на кафеената си чаша и внезапно си спомни за една топла нощ в стаичката на старата Фатме, когато тя му бе предсказвала бъдещето! Колко отдавна е било — месеци, години! Тихи и спокойни нощи под тъмното небе — дали пак ще се върнат? Дъждът все още се лееше, кротък дъжд — не като през оная бурна нощ със светкавиците и страшните гръмове, които сякаш се канеха да сринат гнилата бяла къща! Чувствуваше сърцето си отпаднало и изнурено. Фатме! И тя е знаела, и тя го е предупредила — колко сляп е бил. Сляп!… Кротичко, съвсем кротичко се люлееше дъждът и се стичаше по студените четвъртити очи на прозорците.