Павел Вежинов
Синият залез (4)

3

Щом младежът влезе в двора, и от отворения прозорец на кухнята го лъхна миризмата на многобройни ядива — гъста и вкусна миризма, разредена от ароматите на сто подправки, всепроникваща миризма, която изпълваше всичко и излиташе нагоре като от жертвеник. Стори му се, че из нея витаят кулинарни ангелчета с вилици в ръка, вместо с миртови клонки, и вместо да пеят Осанна! — дъвчеха печено. Той забрави за миг сърдечните неразбории и дори се разбърза, защото му се стори, че е страшно гладен. През отворената врата видя, че другите вече са насядали. Дияна му махна с ръка: „Бързай, млади човече, че пропусна литургията.“

— Каква литургия! — сепна се младежът, защото му се стори, че са надникнали в мисълта му.

— Искам да кажа свещенослужението…

Тони си наливаше някаква бистра течност в съвсем мъничка кристална чашка. Пълният гръб почти закриваше врата му — изглеждаше съвсем несръчен с мъничката чаша в огромната си лапа.

— Виждаш ли колко духовита жена имам, Бо! — каза той добродушно. — Тя иска да каже безспорно, че у нас яденето е на религиозна почит…

— Езическа! — добави Дияна.

— О, напротив, християнска, и при това манастирско монашеска… Как ти се струва, Бо, ако някога комунистите вземат властта, няма ли да направят всички игумени главни интенданти на обществените трапезарии?

— Тони! — каза с укор леля Емилия. — Забранила съм ти да говориш за комунизъм преди ядене… Това може да развали на човек апетита…

— Но не и твоя, маман!… Бо, да ти налея ли от това лекарство? Нарича се хиоска мастика… Казват, че който пие от нея, става огнеупорен… Да, да! После в никой случай не го допускат в ада, защото врелият катран не му прави впечатление…

Вратата се отвори шумно и в трапезарията влезе нов гост, висок почти до рамката на вратата. Беше възрастен човек, грамаден и пълен, с розови увиснали бузи, които го правеха почти отвратителен. Съвсем розови изглеждаха, голото теме и тежките му ръце. Още съвсем мъничко, и очите му биха изглеждали розови зад ръждивите клепачи. Беше облечен странно: без връзка и с къси ръкави, ризата му стоеше като на жена — така едри изглеждаха гърдите му и така нежна и безкосмена плътта. Сини тиранти придържаха смешните му панталони, с огромна обиколка при колана и съвсем теснички маншети долу. Панталоните не бяха къси, но тирантите ги бяха вдигнали високо, така че се виждаха голите му глезени и краката, обути в ремъчни сандали.

— Чакахте ли ме? — заговори пискливо гостът. — Хубаво, много хубаво! А защо не се храните навън в беседката, ами стоите тука в задуха?

— Защото така ни харесва! — каза леля Емилия. — Не обичам да правя скомина на съседите. Хайде, сядай, ето ти специалния стол. Ако продължаваш все така, скоро ще ти стане тесен и ще трябва да поръчаме нов…

— Поръчай два! — ухили се дебелакът. — Вторият скоро май ще потрябва на тебе, Емилийо! Кой е това? Роднина?

На младежа му се стори, че не улавя ръка, а автомобилен клаксон, само че малко претоплен.

— Доктор Давидов! — препоръча се гостът. — Лекар при двора на нейно сиятелство! — И той му посочи с интимно намигане леля Емилия, която все още изглеждаше сърдита от лошия намек на доктора. — Емилче, не ме гледай така мрачно, аз само се пошегувах…

— Шегуваш се като добиче! — каза сърдито леля Емилия. — Хайде, сядай и плюскай! Ще трябва да ям с гръб към тебе, за да не ми прилошее…

Дебелият човек не се обиди. Сипаха супа най-напред на него и той веднага започна, без да дочака другите. Лицето му ставаше все по-розово и по-розово, ситни капчици пот избиха по голото му теме. Беше надробил в супата големи парчета хляб, които сега едвам преглъщаше. Все пак като че ли вратата го интересуваше повече от супата. Най-после тя се отвори и слугинята внесе маринованата риба.

— Рибичка! — каза той нежно. — Обичам рибичката, но ако нямаше кокалчетата, бих я любил! Кълна се! Природата обича да си прави шеги, нали, Тони?… Чудно ми е как рибите не се задавят сами с кокалите, когато се ядат една друга…

— Чудно ми е как ти не се задавяш! — каза мрачно леля Емилия. — Не лапай такива големи парчета, никой не те гони… Гостът може да си помисли, че си лаком…

— Гостът? Той от доброто общество ли е? — И дебелият човек погледна критично към младежа. — Средна работа! — отсъди той добродушно. — С какво се занимавате, млади човече?

За втори път през тоя обяд го наричаха „млади човече“. Бо погледна недружелюбно дебелия човек.

— Студент съм…

За негова изненада обаче дебелакът одобри:

— Студент? Браво! Хубаво е човек да бъде студент, ако не се пресилва с учене, разбира се…

Той въздъхна и добави мечтателно:

— Имам чудесни спомени от студентството… И този корем ми е от следването в Германия, от бирата… Апропо, има ли бира?

— Забранила съм ти да казваш апропо! — разгневи се леля Емилия. — Апропо казват снобите, тоест вижте ме колко съм образован…

— Емилче, много ме тормозиш, драга моя! — оплака се дебелият човек. — Не съм ти съпруг най-после. Както си ме започнала, ще ми приседне и рибата…

Обаче не му присядаше, хранеше се с чудна бързина и плюеше костичките направо на пода. Бо забеляза, че и другите се хранят с необикновено удоволствие — бавно, едва ли не с примижали очи. Дори Дияна обръщаше на яденето повече внимание, отколкото на всичко друго, което ставаше около нея. Младежът си отбеляза това със скръб, но и с някаква потайна радост. Можеше да се случи така, че да се отврати от нея, да, да — защо пък не най-после. Та и слепецът можеше да забележи, че в лакомията си бе добила малко нещо тъп изглед, тъп и сит, а това никак не вървеше с любовта. Лекарят, то се знае, пръв свърши с рибата и тутакси се нахвърли върху новото ядене.

— Тези миди с ориз са прекрасни! — заяви той доволно. — Кълна се, никъде другаде в града не готвят такива вкусни миди с ориз като у вас. Ти си майстор над майсторите, Емилче! Моята Стефка застаря, а не можа да се научи да готви. Дани пък не поглежда даже в кухнята.

— О, Дани! — обади се Дияна. — Дани е нещо друго…

— Хубавичка стана, нали? — попита с надежда дебелакът. — Санди я харесва, но намира, че е малко слабичка. Горкият Санди, не ми даде да го прегледам. Тежко ми е, като не го виждам между нас. Какво му занесохте да похапне, Емилче?

— Каквото и ние ядем…

— Това е хубаво… Не съм от лекарите, които предписват диета. Аз предписвам преди всичко ядене, после пак ядене и накрая за всеки случай още съвсем мъничко ядене… Прекрасна система…

— Превъзходна! — кимна Тони. — И накрая човек става като морж…

— Нищо! — измърмори дебелакът. — Моржовете помежду си се харесват! — И той наведе смирено глава, сякаш очакваше да му надянат на врата фруктиерата. Но леля Емилия не чу тя беше прекалено заета да изсмуква вкусния сок между две черупки. Дебелият човек додаде окуражено:

— Всъщност естетиката е празна работа! — И той извиси главозамайващо гласа си. — Не празна, а идиотска! Кълна се! — Гласът му трепереше от екзалтация. — Свинска работа, кълна се! Учи хората на фалшиви и измислени работи, опропастява им живота! Нали така, млади човече?

— Така е, кълна се! — извика Бо възторжено и удари с юмрук по масата. И, разбира се, веднага си получи наказанието, защото Тони изплю през смеха си няколко зърна ориз в чинията му. И другите се засмяха, но работата не стигна до плюене. Дебелакът се огледа с понижено настроение.

— Смеете ми се, а! — каза той малко мрачно. — А пък това е самата правда, самата истина! — Искаше му се да се закълне, но не посмя. — Естетиката кара жените да пазят линия. Ха, ха — линия! Какво е това линия? Нищо, гадост, човешка измислица. Никое добиче не пази линия! И добичето дори върви по природата, а човек се залисва с разни естетики…

— Твоята философия е страшно фина — забеляза Тони иронично.

— Не съм по фините работи, по земните работи съм! — заяви дебелакът с достойнство.

Ростбифът навярно му се стори страшно земна работа. След като дояде и последното късче, той се обърна към Бо:

— А мога ли да знам какво следвате?

— Литература! — каза младежът неохотно.

Ред беше на дебелия човек да си отмъщава. Той обърна бялото на очите си и почти заквича.

— Такава била значи работата! Кажете ми, кажете ми! Затова ви стана мъчно за естетиката… Къл… тоест… хм… що е право — кълна се, че в литературата се набъква всичко, що е без бъдеще, всичко, що е романтично и наивно, всичко без практичен усет. Кълна се, кълна се! Там е пълно с клетници и поети. Да не сте поет случайно? — Тонът му беше ужасен, сякаш искаше да каже: „Да не би случайно да имате въшки?“ Младежът веднага откликна на мрачното му подозрение.

— А, моля!

— Обиждате се значи? — каза доволно лекарят. — Браво, браво, така трябва да бъде. Крайно време е да почнете да се обиждате и за литературата. Да бяхте записали поне право. И то е една мръсота, гдето няма друга като нея, но поне е доходно. А пък най-добре щяхте да направите, ако бяхте записали медицина…

— Не ми достигаше бележката…

— В странство не търсят бележки. Дори на изпитите твърде не придирват. Най-много да ви лепнат на дипломата едно печатче „за Ориента“ и да ви пратят тук да душите селяните. А между нас казано, селяните само това заслужават — душене! Много хубаво им става от душенето, кълна се! Като масажи им действува…

Бо остави съвсем ростбифа си. Изглеждаше, че не е възможно да се отърве от бащинските съвети на лекаря.

— Нямам никаква склонност към медицината…

— И аз нямах склонност, но това не е беда. Та коя ли живинка има склонност към работа? И глупакът и той се инати и не иска да работи… Важното е човек да свикне. Пък и нашата професия, да ви кажа правичката, не е никак трудна. Проста работа е, за няколко месеца може да се научи… Колегите са я направили малко тайнствена, но то е нарочно — да има кой да лапа въдицата…

— Вие ли лекувате чичо? — попита Бо сдържано.

— Да, аз…

— Горкият чичо!

Каза го сериозно и се учуди, когато всички наоколо избухнаха в смях. Смееше се с другите и лекарят и се биеше с двете си ръце по корема.

— Аз не лекувам чичо ви с медицина! — каза най-после лекарят. — Лекувам го с приятелство…

— Вярно е, те са първи приятели — каза леля Емилия и изведнъж се досети: — Той пита за тебе, Бо, иди следобед да го видиш…

Бо се отказа от макароните и едва намери мъничко местенце за сладоледа. Не можеше и да помисли дори да вземе от десертите. Колкото място имаше между самата храна, грижливо го запълни с виното, което искреше на слънцето в няколко високи кани. Другите обаче все още ядяха, без да изглежда, че претоварват стомасите си. Бяха почнали преди час и все още дъвчеха, дояждаха лениво плодовете и сладкишите, плакнеха устата си с десертното вино. Лукуловската трапеза — обилна и плодоносна като разливането на Нил, ги беше омаломощила. Изглеждаха подпухнали и отпаднали, със сити лица и лениви очи. Доктор Давидов се беше отпуснал безпомощно върху стола си, а заедно с него се бяха отпуснали месата му, розовите бузи, меките гърди, коремът, та дори и очните торбички. Още мъничко оставаше да прибави, още няколко хапки, за да се скъса тънката кожа и плътта му да се разлее по пода като рядко тесто. И младежът си го представяше вече така изпразнен, само с кожата върху скелета си, да протяга отново ръце към храната, ръце, зъзнещи от глад, и да се тъпче, да се тъпче! До него Тони сякаш спеше с отворени очи. Вратът му беше хлътнал в плещите, шевовете на панталоните му нечуто пукаха. И двете жени дремеха със самодоволните си лица, като бременни. Дияна — бременна! Бо извърна глава почти уплашен. Бе станало съвсем тихо. Чуваше се само бръмченето на мухите, които летяха около остатъците на пиршеството или газеха щастливи лепкавата захар на кокичките. Ситост и тъпота! На младежа му се струваше, че за пръв път ги вижда истински.