Павел Вежинов
Синият залез (5)

4

Когато Бо отиде при чичо си, стомахът все още му тежеше, а го гнетеше и мисълта, че срещата няма да мине леко. Бяха му намекнали вече, че старецът е малко особен, имал си идеи, но бил забавен, ако човек бъде внимателен и не го дразни. Слугинята отвори вратата пред него и той спря за миг, готов да побегне назад — толкова тежка бе миризмата, която го лъхна — миризма на непроветряван от месеци въздух. Той веднага различи дъха на пикочта, на цигарите, на непраните нощни завивки, дори разведряващия дъх на коняка, а навярно миришеше още на безброй неща, защото прозорците бяха плътно затворени. Лудост му се струваше, че в големия дом изобщо не проветряваха стаите, та къщата беше пълна с потискащи миризми. Младежът напрегна зрението си, защото поради спуснатите завеси в стаята беше почти тъмно, и различи в ъгъла странно висок двоен железен креват. Той си даде кураж и напредна малко между разхвърляните по пода вестници и списания. До носа му достигаше вече мирис на лекарства и някакъв остър амонячен дъх, а изпод кревата се подаваше като мръсно влечуго червеният маркуч на някакъв иригатор. Той спря отново. А какво е това между възглавниците? Глава ли? Бо схвана най-сетне къде е лицето: две посивели угаснали очи гледаха равнодушно към него. То бе цялото покрито е бръчки, но не с дребните бръчки на старостта, които го замрежват като паяжина, а с някакви други — дълбоки и грозни, като следи от удари с нож. Те минаваха от единия до другия край на лицето, водоравно на устните, които също приличаха на бръчка, най-дълбоката и все пак най-неустановената от всички, сякаш старецът нямаше нито зъби, нито челюсти и устните лъкатушеха произволно без опора и без цел.

— Седни, Богомиле! — каза чичо му дрезгаво. — Или не, не сядай… По-добре вземи една чаша от бюфета…

Бо взе една тежка кристална чаша и седна близо до леглото. Старият беше вдигнал главата си на възглавницата и го гледаше втренчено, почти с мъртъв поглед, така както гледаше и Тони.

— Налей си коняк! — покани го той и добави съвсем глухо, сякаш бе разочарован: — Вярно е, пораснал си… А баща ти? Той здрав ли е? Нищо не съм чувал за него вече няколко години…

— Татко е добре… Поне от нищо не се оплаква…

— Дай Боже да е добре… Него само здравето го спасява… И дебелата му глава, разбира се… Твоят татко, Богомиле, има страшно дебела глава…

Младежът не очакваше такава бърза атака, та малко се забърка и забрави, че трябва да бъде търпелив.

— Това не ме учудва! — навъси се той. — Кой ли от нашата фамилия няма дебела глава?

Старият човек не се обиди — на лицето му само се появи нещо, което имаше съвсем нещастна прилика с усмивките.

— Е, да, но главата на твоя татко е рядко дебела. Друга такава няма в рода, Бога ми… Нашите хора са тежки и постоянни, не летят като вятъра. Главите им са корави, но от коравата глава до дебелата глава има разлика. Коравата глава е узряла дебела глава.

Старият човек остана страшно доволен от остроумицата си, та не забеляза неприязнения поглед на младежа.

— Точно така е! — продължи той. — Баща ти беше някак недозрял… И буен беше, не като другите… Баща му, тоест твоят дядо, го обичаше повече от всичките си деца. Моят дядо пък му отдели пари да следва. Ходи из Швейцария, губи се и като се върна, всички разбраха, че не е завършил право, както лъжеше дядо ми, а философия… Хе, само да можеш да си представиш какъв скандал стана! Тогава в рода ни друг висшист нямаше. Нашите хора, вместо да следват, купуваха дюкяни в чаршията и въртяха търговията. Разбира се, по адвокати доста пари се трошаха и всички чакаха да ги дадат на наш човек — хем парите ще останат в рода, хем и на делата по-свястно ще се гледа. И изведнъж — философ! Смешна работа, Богомиле, философ в търговската махала… Ни да го печеш, ни да го вариш… Дядо ти го остави на дюкяна, а той не си гледа работата, тича в клуба на социалистите… Лишиха го от наследство!

Бо погледна учуден чичо си — завесата беше почнала да се повдига.

— Аз знаех, че дядо се е разорил с някакви добруджански чифлици…

— Дядо ти се разори много по-късно, а баща ти лиши от наследство още докато беше богат. И моят дядо — и той го лиши от дяла му… Неговият дял го взе чичо ти Атанас. Сега той е в София, виждате ли се?

— Познавам сина му! — намръщи се Бо.

— Сина му ли? Чувах аз нещо за него, ама какво беше? — Старецът напразно се мъчеше да изчепка нещо от паметта си, въсеше се и се почесваше. Младежът знаеше колко мъчно раждат старите хора нещо забравено, та му подхвърли внимателно:

— Скъпоценности някакви…

— Аха! — кимна той. — Не ги е крал от хората, от дома си ги е взел. Все пак — крадец! Стара приказка е то, Богомиле, във всеки род трябва да има по един комарджия, пезевенк и хайдутин…

— Нима ги има и в нашия? — попита Бо с надежда.

— Май че един е събрал всичките хубости… Но както и да е… Татко ти, евала, поне дребни пороци нямаше… Все такъв ли си е наивно честен?

Младежът отново се навъси.

— За баща си мога да говоря само с уважение! — заяви той раздразнен.

— Виждам, че приличаш на него — измърмори чичо му. — Крушката не пада по-далече от корена. И за тебе чух вече някои работи…

— Какви работи? — попита предпазливо младият човек.

— Изглежда, че еврейските приказки са ти замаяли главата…

— Как така еврейските? — въздъхна младежът. — Не ви разбирам…

— Ка щяло пък да не разбираш! Умен си ти, добре разбираш, ама се правиш на такъв и инакъв… Но слушай ти какво ще ти каже твоят чичо: да се лапне масонската въдица, е лесно, мъчно е да се изплюе… Така е то… Пък ти изплюй твоята, докато не ти се е закачила здраво за езика, че после с ченгел да я теглиш, не можеш я откачи… Тъй си е!… Изплюй я! — И той го погледна в устата, сякаш очакваше това да стане наистина. — Ако ме послушаш, вечно ще ме благославяш…

— Все трябва да имаш някаква грешка, чичо — каза младежът миролюбиво. — Хич не ми се вярва да съм пък чак масон…

— Ка щяло!… Да беше масон, то е друго — евала, голям човек… Ами си жертвичка, Богомилее, клета несъзнателна жертва…

Никак не се хареса на младежа да бъде жертва, затова възрази малко нетърпеливо:

— Глупости са това, чичо… През живота си не съм виждал масони, та не вярвам дори, че ги има. Мислех си хората вярват в тях, както вярват в злите духове.

Старият човек въздъхна с досада.

— Навсякъде все тия прости хорица! — оплака се той. — Не бил виждал масони! Та ти какво искаш печат ли на челото да имат?… Преди няколко седмици се беше намъкнал един вкъщи, събрал жените да им хвърля карти — тарок ли, марок ли, че като го улових за опашчицата, хайде през прозореца!

Младежът погледна малко стреснат чичо си — каква опашчица! Та пък и през прозореца! Дали не ставаше, както му бяха намекнали, „малко особен“!

— Е, как, уби ли го?

— Дявол го знае… избяга като плъх! А то, масоните, Богомиле, се срещат на всяка крачка — стискаш им ръцете, говориш с тях… Те са мекички, любезнички, езикът им сладичък, сладичък. Докато се усетиш, и току си лапнал въдицата. Ще знаеш, млади момко, че всичкото зло идва от масоните… Те измислиха всичките нечестиви неща, те измислиха бриджа и ламбет-вока…

— Дори ламбет-вока? — попита Бо подозрително.

— Дори него… Всички маймунски танци са масонска измислица.

Младежът се разсмя весело.

— Виждам, че не ми вярваш! — каза старият почти огорчен. — Никой не ми вярва — нито Тони, нито леля ти. И гледай ги как са хлътнали, гледай какво става с леля ти… По цял ден човек не може да й види очите от нейните карти…

— Вярно е, но не знам какво могат да спечелят масоните от това…

— Как — какво? Много просто, подкопават семейството ни!

— Да кажем, че и това е вярно — подкопават го… Е, и какво печелят? Ти сам знаеш, чичо, че никой нищо не върши, ако няма в него някакъв смисъл или някаква лична полза… Плаща ли им някой, задето развращават с карти добрата леля Емилия?

— Плаща им сатаната! — кипна старецът. — Той им плаща, кой друг…

— Не, не, чичо, говоря вече сериозно… Ти знаеш, че дяволът не се намира в никакви парични отношения с хората… Неговият двор, така да се каже, още не е почнал да сече пари… Къде тогава остана сметката? Или пък вярваш, че те са се заели да вършат злини от идейни съображения…

Младежът веднага съжали, че му е показал някакъв път тъкмо когато най-после го беше попритиснал. Старецът се залови с все сила за последните му думи като за спасителна сламка.

— Разбира се, че от идейни съображения! — възкликна той. — По този начин евреите си отмъщават, задето са ги гонили, бесили и клали, мръсните му жидове…

— Ами християните масони кому отмъщават?

Старецът обаче беше хванал добра жилка, та веднага намери изход.

— Много просто, те са им жертви. Всички са им жертви — и властници, и безвластници, и банкери, и кромидчии… Студентите пък са най-многобройните им жертви… Така си е… Ти студент ли си? Чух, че следваш…

— Следвам!

— Губиш си само времето, моето момче! — каза наставнически чичо му. — С това следване най-много да станеш учител и да си погубиш живота… Трябва да разбереш, че учителството не е професия и че нашият род не е чиновнически род. Между нас кърлежи няма. Не се храним от трохите на държавната трапеза, от господарска трапеза се храним. Ако искаш да бъдеш добре, стани, да речем, търговец… И бабите знаят, че от търговийката по-хубаво няма. Ето, виж Тони — тая година само от една сделка пипна две милиончета! Как ти се вижда това — две милиончета! Нито шикалки, нито плочки — милиончета! Едва си помръдна пръста, и му капнаха! Поразходи се в странство за седмица-две и — готово! За тия пари ти като учител трябва да работиш поне сто години…

Старият Тихов не забеляза какво силно впечатление направиха тези думи на младежа. Досега Бо смяташе, че Тони не е много богат, а се оказа нещо друго. Възможно беше значи Дияна да го е взела заради парите му. Той беше научил вече от леля си, че младата жена преди това била съвсем самичка „сираче“, както тя се изрази, живяла с една бедна роднина в някаква стара къща. И може би — останала е съвсем без средства. Точно в тоя миг се е появил Тони със своите милиончета. Но по дяволите! Да не мисли! Нека мисли за друго — за чичо си например. И младежът се вгледа втренчено в насеченото му лице. Бурен живот е преживял, бурен и страстен! Не изглеждат така лицата на хората, които са живели в сянка и на завет, друг живот е бил неговият — насякъл го е на късчета! Не е бил във всеки случай живот на праведник. Бо го загледа отново с повишено внимание. Очите му бяха позагубили малко мъртвилото си и сега мрачно тлееха. Старецът сякаш се беше съживил, но все още изглеждаше безпомощен и без сили. И — странно! — не предизвикваше съжаление. Лежеше някак отпаднал, но отпаднал вътрешно, заобиколен от призраци, които го душеха. Изведнъж Бо разбра, че те са се появили поради неговата безпомощност. Лежеше той тука от месеци и виждаше от години край себе си как се руши светът, собственото му семейство — и не можеше да повярва, нито пък искаше да повярва, че се руши отвътре. Някакви зли сили трябваше да вършат това — зли и тайнствени, многобройни като пясъчните зърна на плажа, заети усилено с процеса на разлагането — ламбет-вока и бриджа и всичките още маймунски танци. Бо виждаше как тежко диша и изведнъж го забрави, припомни си Дияна, тъничка като момиче… продадена все пак.

Та тя навярно нямаше съзнание за продажбата, иначе би ли гледала с такива невинни очи? Тони беше по-виновен безспорно. Тони закупчикът със златните резерви зад гърба си. Бо измърмори несъзнателно:

— Значи Тони е добре?

— И по-добре може да бъде, но е малко такъв, особняк. От две-три сделки повече годишно не прави — не му трябвало. Гледа си живота човекът. Такива сме ние Тиховците, не си пропускаме живота… У нас лоша напитка няма да пиеш и лошо ядене няма да ядеш. Няма да отмъкнеш парите в гроба, пък и да ги отмъкнеш — каква полза. И Тони мисли така… Колкото му трябват — печели, пък през другото време си гледа кефа. Той пада малко философ, истински философ, а не като баща ти…

— Тони философ? — попита недоверчиво младежът.

— Защо пък не! — обиди се старият човек. — Само ветрогоните ли могат да бъдат философи? Като има човек пари и като е свободен, всичко може да направи, и идеите може да върти, ако му трябва. На гладен корем нито философията върви, нито идеите — ще си знаеш това от мене!

— Ще си го знам! — обеща Бо малко разстроен. — Философията май ще трябва да я попреместят в Търговската академия…

— Философията може да си бъде където ще, но ти трябва да се преместиш в Академията. Добър съвет ти давам, послушай ме. Търговията не е проста работа, трябва да се изучи. То капитал трябва, вярно е, но и ум трябва в главата… Така си е… А най-важното е да познаваш цените… Тони точно така работи, умен е като дявол той, всичките професори може да пъхне в джоба си. Главата му винаги е пълна с цени. Цени, цени, просто да се замаеш! Ще го видиш получава литература от всички страни по земята и по няколко часа на ден я чете. Среднощ го събуди и го попитай: Тони, как вървят дузината ножчета за бръснене в Занзибар — ще ти каже. Да пукна, ако не ти каже. Ще го видиш някой път — цели дни и нощи трака на сметачната машина — курсове, тарифи, навла, нищо не пропуща. Ще вземе стока от Манджурия и по такъв път ще я прекара, че три пъти по-дълъг да излезе, три пъти по-евтино ще му коства. Майстор е Тони. Тази година достави японска гума в Пирея. От гръцките търговци по-умен излезе…

— Та той е цял гений! — усмихна се Бо.

— Истински гений! — каза чичо му с някаква мрачна гордост. — Да пийнем, Богомиле… За негово здраве да пийнем. Докато е жив, не ме е страх. Пък млад е още, ще ме преживее два пъти… Дълголетници сме ние Тиховците, Богомиле…

Бо се чукна с чичо си и не без основание разсъди, че Тони може би поддържа със средства целия дом. Негови бяха и гозбите, и вината, и хората, негов беше хлябът, който ядеше сам той, негова беше и Дияна. Този едър флегматичен мъж с угаснали очи имаше всичко.