Павел Вежинов
Синият залез (34)

9

Утрото блестеше в мокрите листа на дърветата и в малките локвички, които още не бяха успели да попият в жадната земя. Гъсти бели изпарения се издигаха към небето, което беше изгубило синината си и сега изглеждаше сивосребърно и сънно. Градът сякаш се беше освежил и изпълнил с цветове и предмети. Още до вечерта целият град като че ли бе погълнат от един общ сиво-бял блестящ тон, в който се разтапяха неусетно всички контури. Сега цветовете бяха получили нови багрилки и предметите изникнаха отвсякъде, неподозирани и блестящи. На някой ъгъл изведнъж изпъкваше яркозелена пощенска кутия или някое кошче за боклук, забравени от хората и от годините. Изведнъж се видя колко много дървета има в града. Измитите от дъжда листа блестяха мокри и свежо зелени, силна и гъста зеленина, в която се разтапяха без следа първите златисти петънца на увяхването. Почти невидимите белезникави стобори се бяха овлажнили и изглеждаха кафяви — дори катедралата изпъкваше ярка и релефна на фона на освежените лимоненожълти къщи. Градът приличаше на развеселен провинциален денди с килната зелена шапка, с червено сако и с бели панталони, добре изчеткани от праха.

Богомил минаваше по булеварда и оглеждаше новия град — отбелязваше си нещата, които досега са били невидими. Лицето му бе току-що обръснато, но очите изглеждаха сънливи. С ръце в джобовете, той разглеждаше чудно червените покриви и изяснените цветове на къщите; дъждовни червеи бяха наизскочили незнайно откъде по плочите и той внимателно ги заобикаляше, усмихваше им се и слушаше крясъка на чайките, които летяха към морето — там на мокрия пясък тая сутрин имаше разни неща за похапване. После младежът сви по една странична улица, по която пороите бяха натрупали пясъчни бариери, и влезе в малък двор. По сивите стъпала на къщата бяха паднали зелени листа, отбрулени от ветровете — миришеше на цветя и на наранени бурени, към небето се носеше топла влага. Той почука: тап-тап-тап! Дани отвори вратата и се усмихна приветливо.

— Влез!

Младежът й подаде плика с писмото до баща си.

— Виждаш ли, че го написах! — измърмори той. — Шедьовър е!

Дани погледна внимателно плика.

— Къде е тази улица?

— Към зоологическата градина! И гледай да послъжеш нещо старите! Те, разбира се, няма да ти повярват, но… друго е. Така! Утре значи!

— Ще ме изпратиш ли на гарата?

— М-да! Прогони обаче дебелия татко…

Дани го погледна през клепките си.

— Защо? Да не си намислил да ме целунеш?…

— М-да!

— Бо, какво е това мучене?

Младежът се прозя в шепите си.

— Ако искаш да знаеш, страшно ми се спи.

— Е, спи! — каза момичето. — Ще изляза, за да не ти преча! Снощи къде си скитал?

— Къде ли? Никъде.

— Вярвам ти…

— А не би трябвало… Познаваш ли, Дани, някоя Виолета Нанева?

— Гледай ти! — удиви се момичето. — Кой те запозна?

— Татко й… Познаваш ли го?

— Татков приятел е, но… не изглежда на себе си…

— Какво, какво?

— Хората твърдят, че е малко луд…

— Аха! Луд! Да не му падаш в ръцете, мъничка! Чудно, Дани, сутринта се чувствувах страшно бодър, а сега едва гледам от сънливост. Да не би тая вещица да ми е сложила нещо в кафето?

— Коя вещица? — заинтересува се момичето.

— Коя друга освен слугинята? Сутринта ми се усмихна с такава зла усмивка, че…

— Каква вещица е тя? — каза момичето малко сърдито. — Мене ми се струва дори много симпатична…

— Басирам се, че е била любовница на стария крокодил! — заяви Бо сънливо. — Вкъщи не смеят да й минат пътя. Ха! Симпатична! Как можа да го кажеш?

— Просвай се в леглото! — заповяда му Дани намръщено. — И стига си приказвал!

Бо точно това направи — просна се на леглото.

— Хубаво се спи на момичешко легло! — заяви той. — Дани, сложи ми нещо на очите, за да ме не хапят мухите!

— У нас няма мухи! — обиди се момичето. — Изуй си обувките! Снощи хубаво си се насмукал, тип такъв!

— А ония двамката, Дани, чудно си подхождат! Леля Емилия само гледа и си мълчи! За какво ли пък ще се меси? Старият и без това не действува…

— Бо!

— Ами че така! А тя използува безсрочния отпуск — тича по момчетата…

— И по тебе ли?

— Дани, на тебе все ти се иска да ме изкараш някоя мъжка Месалина! — възропта той.

Скоро младежът се унесе в дрямката. Събуди се много късно от перце на възглавницата. Дани го бе напъхала в носа му и наблюдаваше как лицето му разиграваше мускулите си и как очите упорствуваха да се отлепят. Най-после той кихна и отвори очи.

— Наспа ли се?

Бо мигаше и се мъчеше да прогледне. Едната му страна бе фино избродирана от възглавницата.

— Наспах се… как казваш ти?… като говедо! Наведи се, Дани, да те целуна! — И той целуна топлата й буза. — Така! Къде ми са патъците! Ами часът! Вярвам, че…

— Към един е! — отговори Дани все още поруменяла от целувката.

Бо скочи енергично от леглото, но беше вече късно. Давидов му пресече единствения път за отстъпление, след като бе успял със страшна мъка да победи Дани. Натъкна се на него в коридора и веднага се предаде.

— А, ето го и поета! — каза той весело и му подаде ръката си; младежът стисна предпазливо гумения клаксон и се остави да го добутат до столовата. Нямаше какво повече — седна край масата и въздъхна горчиво. Дияна! Какво ли щеше да си помисли, като не дойде на обяд? Той почти я виждаше как преглъща с мъка хапките си и неговите също засядаха на гърлото му. Дани забеляза това.

— Не ми хареса яденето! — каза тя огорчено.

— Свети отци! — възкликна младежът. — Ти ли си го готвила? Прощавай! И позволи ми, моля те, да си сложа в тефтерчето малко от този зеленчук за спомен!

— Мъчно е човек да настигне готварското изкуство на Еми! — каза някак горестно лекарят. — Все още ли готви?

— Много рядко… Готви слугинята, а тя готви така, както чичо го харесва…

— Горкият Санди, какво ли разбира вече от ядене! За да усетиш вкуса на яденето, трябва да походиш малко, да подишаш чист въздух… А той — цял ден в стаята!

— Че какво му е? — попита Бо предпазливо.

На дебелия човек явно не му се искаше да отговори.

— От всичко по малко! — измънка той. — И нищо определено… Нерви, изглежда! Най-лошото е, че не може да спи, бодърствува по цяла нощ…

— Неврастения — предположи Богомил.

— Може и това да е… Неврастенията си върви у Тиховците от баща на син. Нито един от тях не е добре с нервите си…

— А Тони?

— Тони? Ха! Хм! — Бо не отгатна какво означават тези звуци. — А Санди е станал вече толкова раздразнителен, че… че и аз вече мъчно го понасям!

Веднага след обяда Богомил се измъкна от гостоприемната къща и по пътя едва ли не тичаше — като роб! И веднага забави стъпките си. В трапезарията нямаше никой, излишно беше дори да надниква; къщата изглеждаше като мъртва. Никъде не се виждаше жив човек, никъде не се чуваше дори най-малкият шум.

Мина с тихи стъпки през салона, но колкото и тихи да бяха, старият под поскърцаше и го издаваше. Влезе в гостната и веднага видя тъмните очи на Дияна, които го гледаха с укор. Невинна усмивка на устните му, невинна и съвсем малко виновна.

— Винаги ли ще ме оставяш така самичка? — попита тя огорчена.

Лежеше на канапенцето му; младежът седна до нея и пъхна в косите й тънките си пръсти.

— Винаги, докато не дойдеш да живееш при мене…

Защо го каза? Да бъде честен, без съмнение, макар всъщност да беше само лъжлив, защото дори нямаше „при мене“.

— А кога ще стане това?

— Когато се решиш…

Хубав начин да си умие ръцете. Ами ако се реши веднага? Почувствува, че не желае. Тогава — защо? Дияна се замисли — лицето й изглеждаше малко нещо посърнало.

— Ами… от какво ще живеем?

— Мислиш ли вече за това?

— Не, миличък! — въздъхна тя все така горчиво. — Ние никога няма да живеем заедно…

Богомил стисна така жестоко пръстите й, че тъмните очи се напълниха със сълзи.

— Не ме измъчвай! — каза тя глухо.

— Трябва да дойдеш! — упорствуваше той с празно сърце.

— Ще дойда, ако… мога!

— Без ако, Дияна!

— Господи, колко съм нещастна! — изпъшка младата жена и притисна главата си до гърдите му.

До вечерта съвсем малко думи си казаха — лежаха един до друг и слушаха уличните шумове. Минаваха коли, които разтърсваха къщата, продавачи на ориенталски сладкиши викаха нещо проточено, кучета и котки водеха вечните си препирни, съседски жени се спираха под прозореца и приказваха до разкървяване на езика. Денят минаваше неусетно, стенният часовник отброяваше час след час с дълбоките си медни удари — стъклата на прозорците почервеняха.

— Искаш ли да излезем заедно? — попита тя тихо. — Ще ядем сладолед…

Вече се свечеряваше, когато излязоха. Минаха по страничен път, за да не стане нужда да поздравяват съседите си — тесни прашни улици с малки къщи от двете страни, загубени зад широки дворове. Възрастни хора почти не се виждаха. Само тук-там някое малко детенце, което не можеше да се разбере дали е момче или момиче, се въргаляше из пепелта с голо задниче. Дияна ги гледаше с интерес, който учудваше младия човек. Не пропускаше нито едно, без да го погали по главичката и без да му заприказва нещо; децата я гледаха удивени, избърборваха нещо неразбрано и след като заминеха, гледаха дълго след тях с ръчички зад гърба. После минаха край някакъв стобор, който изглеждаше безконечен.

— Това е училище! — каза Дияна. — Тук съм учила в отделенията…

Бо погледна с интерес ниската просторна сграда.

— Как си изглеждала?

— Как да ти кажа… доста прилично момиченце бях. Покойната ми майка смяташе, че по-хубаво дете в училището няма. Всички майки мислят така, нали? Но съм била доста елегантна за времето — с къса рокличка и високи бели обувки. Ще ти покажа снимката, като се върнем у дома.

— Обичаха ли те твоите родители?

— Майка ми ме обичаше просто… болезнено, но тя умря доста рано. Татко беше много строг. Преди да отида на училище, ме преглеждаше основно — дрехи, учебници, всичко! Особено държеше на прическата — тогава имах удивителна коса. Ще видиш! Ами ти? Какъв изглеждаше, Бо, като учениче?

— Жълто-черен и грозен!… И бос!… Не си спомням да съм бил особено войнствен… нито много опитен в детските игри. Малко саможив ще съм бил сигурно. Затова пък бях доста слаб по сърдечните работи… Спомням си, че във второ отделение бях така жестоко влюбен в едно момиченце, че нощем дори си поплаквах…

— Шегуваш се! — каза Дияна невярваща.

— Честна дума — не!

— Мръсник си!

— Това е израз на Дани! — смъмри я младежът. — Но като ми дойде времето за любов, страшно много се въздържах… и бях малко свенлив, изглежда… Предпочитах книгите…

— Пък аз предпочитах куклите, Бо… В учението не бях много силна, но учителката ме обичаше като свое дете и редовно си минавах с шестици. Само татко не можех да заблудя, че ги заслужавам. Той не беше доволен от мене… докрай… Особено много се дразнеше, ако ме видеше да играя с кукли. Кукла той никога не ми купи — правех си ги самичка и ги криех от него в миша дупка. Строг беше! Искаше дъщеря му да е друга, като Дани например. Нея той обичаше и ценеше повече от мене, защото… защото беше умничка.

Тя помисли малко и добави:

— Може би и сега не се отличавам с особен ум. Това е причината, загдето стоях винаги в сянката на Дани, макар да бях по-възрастна от нея. Тя е друго… Тя ти подхожда повече! — Дияна повдигна очи и го погледна внимателно.

— Глупости, мила! Подхожда ни оная жена, която обичаме и докато я… обичаме…

— Трябва да се обича докрай!

— Трябва! — съгласи се младежът. — Нима се страхуваш от Дани?

— За тебе — не! Но й завиждам все пак… Тя ще ти стане някой ден жена!

— Дияна! — заплаши я той.

Скоро излязоха на булеварда, който водеше за морето. Чувствуваше се вече есента по прохладата и по нежните тонове на небето. Заеха една маса и си поръчаха сладоледа. Дияна ядеше внимателно като момиченце и хвърляше към младежа усмихнати погледи. Никога не му се беше струвала толкова млада и толкова момиче. Беше странно да се помисли, че е била чужда жена — невероятно бе.

— Искам още един! — заяви тя. — Искам и един сироп! А тебе те искам най-много от всичко!

Наближаваше времето, когато хората от голямата бяла къща вечеряха — трябваше вече и те да стават. Дияна направи нещо с очите си, което казваше без думи, че не й се отива там, че й е хубаво тука с него, че би желала да си останат двамата. Тогава Бо промени пътя — минаха бавно край брега на морето и влязоха в градината. Отдалечаваха се бавно от шумния град и навлизаха все повече в мрака и в храсталаците, които ги докосваха по раменете и се заплитаха в косите им; не се страхуваха вече, че ще ги видят заедно из тези отдалечени места. Е, та какво? Не бяха ли братовчеди? Като мънички срамежливи животинчета те търсеха място, където никой няма да види какво ще правят. Можеха и у дома си, но тука беше друго — при морето и в мрака по-чисто би било — не вече мъж и жена, които мамят друг мъж, а двамата сами като младежите и момичетата, които, бездомни и безприютни, крият любовта си по градините. Стояха на високия бряг и гледаха тъмното море под краката си. В далечината припламваше маякът, а на терасата на северните бани светеха като големи луни платнените сенници.

— Тая вечер ми напомня за нашата първа вечер на вилата. Помниш ли я, Дияна?

— Ах, Бо!

Младежът докосна със страната си тъмната гъста коса.

— Помниш ли колко голяма беше луната? Подаваше се като лице през лимоновите храсти…

Изведнъж тя се обърна рязко и се хвърли в прегръдките му, сякаш високият бряг под нея беше полетял в бездната — тялото й трепереше, ноктите й почти се впиваха в шията му; с устни до ухото му, тя шепнеше развълнувано:

— Страх ме е, Бо, страх ме е!

За да я успокои, гладеше рамото й, изпълнен е нежност, развълнуван и смаян от странното й поведение. Тя хвана с две ръце главата му и се взря втренчено в тъмните очи. В мрака нейните сякаш светеха.

— Истина ли е, че ме обичаш? — питаше тя задъхано. — Заклевам те, кажи ми истината! Чуваш ли — заклевам те в най-святото, което имаш!

Младежът чувствуваше, че в този миг се решава съдбата им, точно в този — не в дните, които бяха минали.

— Ти сама виждаш!

Защо гърлото му бе така свито? Защо думите не излизаха?

— Не! Не! С думи!

— Обичам те, Дияна! — каза младежът глухо.

— Завинаги? — Клепачите й странно трептяха. — Завинаги?

Чувствуваше, че се задушава.

— Завинаги! — добави той като осъден.

Тя се впи в устните му като зверче, зъбите й разкървавиха езика му; когато най-после го остави, той стоеше все още слисан и безгласен, гледаше я с очи, които го правеха малко смешен. И тя се усмихна.

— Виждаш ли? Дете ли съм?

И понеже той все още изглеждаше вцепенен и онемял, Дияна каза:

— Сега да вървим!

До пристигането им в бялата къща тя говори съвсем малко. Имаше някакъв странен и унесен поглед и се усмихваше, както се усмихват хората насън. Бо беше дошъл малко на себе си. Друга беше тя в онзи миг край брега на морето — силна, дръзка и остра, а не малка и безпомощна — изтри капка кръв от ръката си. Плашеше се вече от това, което трябваше да се случи през нощта — знаеше, че ще се случи: беше му го казала с целувката си и сега му го казваше — винаги когато вдигнеше към него очи. Други бяха тези очи, помътени, неподвижни — други бяха тези страни, покрити е руменина; дори стъпката й беше друга — широка и решителна, сигурна стъпка, макар да не гледаше къде стъпва. Само за няколко минути момичето беше станало жена и тази жена сега го смайваше със своята решителност. Защо се беше колебала толкова дълго? Защо така много се беше плашила? Тони — не-не! А може би точно Тони или нещо друго, което я свързваше с него на живот и смърт, което я плашеше до смърт — ето! Той надникваше бледо в тайната й — смърт, опасност от смърт! — чувствуваше, че е така! Всичко беше разкъсано, всичко беше развързано — той дори се страхуваше, инстинктивно се оттегляше, може би съжаляваше, че нещата се бяха развили така решително — честно, та нали сам искаше! Но това беше скрито някъде дълбоко, а над него беше страстта, която отиваше към своето утоляване, която би отишла натам през всичко — през нещастието, през безчестието, през гибелта, нищо вече не можеше да я спре. Те бяха я отглеждали през месеците, сега тя ги поглъщаше — отиваха, отиваха! Той я погледна още един път, преди да влязат в къщата, и настръхна — давен от предчувствие, настръхна целият и видя в замъглените й очи, че изпитва същото.

— Пристигнахме! — каза той глухо. — Хайде да видим дали можем да изглеждаме естествени!

А той? Търсеше да види в очите на другите как го възприемат — него и тяхното общо излизане, закъснението им. Леля Емилия ги смъмри:

— Какво правите вие? На обяд Бо липсваше, сега пък двамата…

Богомил видя — Бучкови се бяха приготвили до най-малката подробност. Той замърмори нещо извинително.

— Ако не бяха гостите, трябваше сама да вечерям. Филип, то се знае, няма да дойде цяла седмица. Правил руска запойка.

— А мадам Клайн?

— И тя!

— Харесваш ли я за снаха? — подразни я младежът.

Но за негова изненада леля Емилия никак не се раздразни — смигна му само и каза великодушно:

— Харесвам я, защо да не я харесвам! И коте да ми доведе, но женско да е.

— Господи! Господи!! Господи!!! — удиви се трикратно Бучкова. Беше истински рекорд.

След малко отново го достигна, тоя път с малко болезнен оттенък. Бо забеляза още при влизането, че гостите изглеждаха малко омърлушени, и запита учтиво за причината. Буч въздъхна горестно.

— Страшно изгоряхме на слънцето! — призна си той. — Белят ми се едни кожи, просто ръкавици да си направи човек от тях.

За уверение той бръкна в пазвата си, потършува малко вътре със съсредоточен поглед като фокусник, който се готви да измъкне от шапката си заек, и извади на бял свят едно действително огромно парче изгоряла кожа. На всички им се потърси — само Бучкова гледаше с интерес кожения парцал.

— Господи! Господи!! Господи!!! — каза тя.

— Хайде, стига си се учудвала! — смъмри я Буч. — Чунки ако ти бръкна отзад, няма да измъкна оттам целия ти гръб!

Дияна беше весела и възбудена, смееше се с пълно гърло на историите на семейството. Добрият юнак се окуражи дотолкова от нейния смях, че разказа два-три анекдота.

— Те са много смешни! Много, много смешни! — предупреди той, сякаш се плашеше някой да не пострада от смеха, докато ги слуша.

Впрочем анекдотите действително бяха много смешни. Буч така се заливаше от смях, докато ги разказваше, така се тресеше от смях и бълбукаше, че думите излизаха от устата му като фъфлене и никой нищо не разбра. Все пак всички се смяха страшно много, но на смеха му.

След вечеря Бучкови веднага се прибраха в покоите си и отнесоха там цяла купа с кисело мляко, с която се готвеха да намажат изгорелите си от слънцето тела. Леля Емилия ги изпрати с ужасени очи.

— С толкова мляко те ще намажат не само себе си, но и целия креват! — предположи тя не без основание.

— Дори тавана! — засмя се младежът и понеже Дияна беше вече излязла, попита: — Тони обади ли се?

— Тони не пише! — отговори лаконично леля Емилия. — Лека нощ!

Когато влезе в гостната, Дияна беше измъкнала вече отнякъде куп снимки и двамата ги разглеждаха повече от час. Бо я видя още като бебче, съвсем голичко и пълно, погледнало малко сърдито към апарата, после като съвсем малко момиченце в бели красиви дрешки, усмихнато. На една снимка видя цялото семейство, стара хубава снимка, правена през войната и все пак на луксозен картон с винетки и с калиграфния надпис на ателието. Мъжът беше облечен във военни дрехи, висок и строен, с тясно, дълго и красиво лице, от което лъхаше строгост и студенина; Бо веднага позна, че Дияна прилича на майка си, защото за миг му се стори, че вижда самата нея. По-миловидна изглеждаше, по-мека по характер, по-ограничена по ум, но добра и сърдечна, с големи натъжени очи; не приличаше на щастлива, нещо тъжно имаше дори в стойката й, нещо притеснено и потиснато — сякаш я бяха изтръгнали от благодатния и топъл юг и присадили като цвете в северна оранжерия. Малкото момиченце на коленете й беше красиво като картинка — косата! Тая коса като жива! — стелеше се по бялата рокличка на големи едри къдри, които закриваха раменете й.

Богомил разгледа и другите снимки: Дияна от гимназиалните години сякаш беше загубила много от красотата си. Лицето й беше някак тъмно, а косата беше скрита в нахлузена до веждите барета. Само очите бяха същите, почти същите — малко по-меланхолични само. В една снимка той внезапно откри малко, хитричко, пъргаво момиченце с хубава мутричка, единствено на което ученическата униформа стоеше по-кокетно. Беше Дани.

— Тя е! — усмихна се Дияна. — Виждаш ли колко се е променила. Мъник беше. През последните години израсна така висока.

Снимките от цивилния й живот бяха много оскъдни. Сватбени снимки нямаше никакви, нямаше дори нито една, в която двамата съпрузи да бяха снети заедно.

След малко Дияна се прибра в стаята си, с очи, които бяха загубили всяка прозирност. „Ами ако Тони не е заминал — помисли той внезапно. — Ако е било само някаква игра? Това остро решително лице у него там на гарата! Тони! Смърт! От какво друго би могла да се плаши?“ Той лежеше под леката завивка и чуваше ударите на сърцето си. Не трябва! Пръстите му леко потреперваха — не трябва! Не трябва да му се случва онова, което бе изпитал миналата нощ — онова главоболие! — онези видения, лудостта.

— Успокой се! — говореше той сам на себе си. — Успокой се!

Отново всичко бе както през миналите вечери: появиха се и постепенно угаснаха светлините, чуха се същите стъпки, същият шум на дрехи, които се свличат — само ключът не се превъртя.

— Ключът не се превъртя! — каза си той глухо.

Леглото пое тежестта й със същото остро изскърцване — като сподавен писък. Той напрягаше слуха си, но не можеше да долови никакъв звук — странна дълбока тишина се беше настанила в стаята.

— Не се опитва да заспи!

Той слушаше махалото на стенния часовник, който с леко цъкане отбелязваше секундите. „Шестдесет секунди правят една минута“ — мислеше си той, за да се успокои.

— Цък, цък, цък!

Той чакаше. Прозорците му бяха широко отворени и вътре свободно нахлуваше мирисът на градините и далечният полъх на морето; той лежеше с будни очи и чакаше.

— Цък, цък, цък!

Той чакаше. Дали няма да загуби ума си, в тая глуха и топла южна нощ? Той чуваше как по улицата минаваше куче и скимтеше гладно под прозореца му — гладно скимтящо куче! Той чуваше как котка се катери по насрещния стобор — после съвсем неочаквано мина кола и къщата както винаги се разтърси, готова сякаш да рухне. Нима нямаше основи тая къща, върху пясъка ли беше изградена? Толкова стара, толкова грохнала — няма ли да рухне, по дяволите, да рухне — той чакаше нея, защото знаеше, че ще дойде.

— Цък, цък, цък!

После часовникът удари дванадесет пъти и медните звуци както винаги го успокоиха; тя още не спеше, той знаеше това, тя щеше да дойде. А нима той не трябваше да отиде там? Не, не, тя каза — „не тука!“. Някъде далече минаваше пиян човек и пееше прегракнало. Много, много далечен часовник удари също полунощ.

Най-после! Той чу как ключът тежко изскърца и този звук сякаш преряза нервите му, чу как тя стана, чу шумоленето на дрехата й, чу нейните стъпки до вратата…

— Цък, цък, цък!

Без да знае какво прави, той затвори очи — вратата се отвори и стъпките й звучеха все по-близо, спряха пред леглото му. Богомил със страшно усилие на волята отвори очи.

Тя стоеше пред леглото му със своята дълга до земята нощница, обляна от светлината, която идваше от отворената врата на спалнята зад гърба й — бледен бял призрак с халюциниращи очи.