Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (97)

Писмо XCIV

Сесил Воланж до кавалера Дансьони

 

„Не разбирам нищо от вашето писмо, само ми е много мъчно. Какво ви е писал господин дьо Валмон и какво ви е накарало да помислите, че не ви обичам вече? Може би така би било по-добре за мен, защото тогава бих страдала по-малко; страшно тежко е, след като ви обичам толкова, вие винаги да мислите, че не съм права и вместо да ме утешавате, от вас да ми идва най-голямата мъка. Вие мислите, че ви лъжа и не ви казвам истината! Хубава представа имате за мен! Но дори и да бях лъжлива, както ме упреквате, защо да лъжа точно вас? Наистина, ако не ви обичах вече, само би трябвало да ви го кажа и всички биха ме похвалили за това; но за нещастие любовта ми е по-силна от мен и отгоре на това любов към човек, който дори не ми е признателен за всичко!

Какво направих, та ми се разсърдихте така? Не се реших да взема един ключ, защото се страхувах мама да не забележи нещо и това да ми причини още по-голяма мъка, а също и на вас заради мен, пък и защото ми се видя, че не е хубаво да го направя. Но по този въпрос ми беше писал само господин дьо Валмон и аз откъде да зная дали го искате, или не, след като не знаете нищо. Сега, когато знам, че и вие го искате, няма да отказвам да взема ключа. Ще го взема още утре и тогава ще видим какво ще кажете пак!

Господин дьо Валмон може да си е ваш приятел, но мисля, че и аз ви обичам поне колкото него. Но той винаги има право, а аз все греша! Уверявам ви, това започва да ме ядосва! На вас, разбира се, ви е безразлично, защото знаете, че веднага ми минава. Но сега, като взема ключа, ще мога да ви виждам, когато искам, и уверявам ви, няма да искам, ако се държите така. Предпочитам аз да си причинявам мъката, отколкото вие да ми я причинявате. Виждате ли каква искате да направите?

Ако бяхте пожелали, как можехме да се обичаме! Или поне мъките ни щяха да идват само от другите! Уверявам ви също, че ако аз сама си бях господарка, нямаше да имате никога причини да се оплаквате от мен. Но ако вие не ми вярвате, винаги ще бъдем нещастни, и то не по моя вина. Надявам се да се видим скоро и тогава няма да имаме причини да се огорчаваме както сега.

Ако можех да предвидя, щях да взема ключа веднага, но аз наистина мислех, че постъпвам правилно. И тъй, не ми се сърдете, моля ви, не тъгувайте и ме обичайте винаги така, както ви обичам аз. Тогава ще бъда щастлива! Довиждане, мой мили приятелю.

Замъкът… 28 септември 17…“