Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (47)

Писмо XLIV

Виконт до Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Споделете с мен радостта ми, моя прелестна приятелко — аз съм любим, възтържествувах над това непокорно сърце. Напразно се опитва то да се преструва още; провървя ми — добрах се до тайната й. Потрудих се добре, но сега знам всичко, което ме интересува — от миналата нощ, щастливата минала нощ, отново намерих себе си; отново живея пълноценно, разкрих двойна тайна — на любов и мръсотия; ще се насладя на едната, ще отмъстя на втората; ще прелитам от удоволствие на удоволствие. Само при мисълта за това така ликувам, че съм готов да забравя всяка предпазливост; но може би трябва да започна да ви разказвам поред. Да опитаме.

Вчера, веднага след като завърших писмото си до вас, получих послание от моя набожен ангел. Изпращам ви го; ще видите, че ми дава по най-удобния за нея начин позволение да й пиша, но настоява да замина веднага; аз самият чувствувам, че колкото повече отлагам, толкова по-лошо ще бъде за мен.

Измъчван все пак от желанието да узная кой би могъл да пише срещу мен, още се чудех какво да предприема. Опитах се да подкупя камериерката да претършува джобовете на господарката си, тъй като би могла много лесно да ги опразни вечерта и да върне взетото сутринта, без да събуди ни най-малко подозрение. Предложих десет луидора за тази нищожна услуга, но се сблъсках с такава добросъвестна или нерешителна лицемерка, която не успях да победя нито с красноречие, нито с пари. Убеждавах я още, когато позвъниха за вечеря. Трябваше да я оставя на мира, щастлив отгоре на това, че благоволи да ми обещае да пази пълна тайна, на което, както сама се досещате, не бих могъл да разчитам.

Никога не съм бил в такова лошо настроение. Чувствувах, че сам съм се изложил и се упреквах цялата вечер за непредпазливата си постъпка.

Оттеглих се в стаята си не съвсем спокоен и поговорих с моя прислужник, който в качеството си на щастлив любовник сигурно имаше известно влияние над любимата си. Помолих го или да я уговори да изпълни желанието ми, или поне да я убеди да мълчи, но той, който обикновено не се съмнява в нищо, този път сякаш се усъмни в успеха и по този повод направи едно разсъждение, чиято дълбочина ме изненада.

«Господарят сигурно знае по-добре от мен — каза ми той, — че когато спим с едно момиче, можем да го накараме да прави само това, което му харесва, но да го склоним да прави онова, което на нас ни се иска — кажи-речи, не се случва.»“

„Със своя ум Маро понякога ме плаши.“^[1]

„За тази пък отговарям още по-малко — добави той, — тъй като според мен тя си има любовник и с мен само убива селската досада. И ако не исках да услужа на господаря, не бих отишъл втори път с нея. (Безценно момче наистина!) Колкото до запазване на тайната, какъв смисъл има да я караме да обещава, когато съвсем лесно може да ни излъже. Да й заговорим пак за това, би означавало да я наведем на мисълта, че за «нас е много важно и по този начин да й помогнем да се подмаже на господарката си.»

Колкото по-правилни разсъждения правеше, толкова повече се притеснявах. За щастие нехранимайкото се разбърбори, а тъй като имах нужда от него, не го прекъснах. Разказвайки ми историйката си с тази девойка, той ми обясни, че стаята била отделена от стаята на господарката й само с проста преграда, иззад която се чувал всеки подозрителен шум, затова момичето ходело при него. Веднага скроих моя план, съобщих му го и успешно го проведохме.

Дочаках два часа през нощта и както се бяхме уговорили, се отправих със свещ в ръка към стаята, където беше срещата, под предлог, че напразно съм звънил няколко пъти. Моят довереник, който изпълнява майсторски ролите си, се впусна в извинения, разигравайки сцена на изненада и отчаяние; прекратих приказките му, като го изпратих за топла вода, от каквато се престорих, че имам нужда, докато прекалено добросъвестната прислужница се чудеше къде да се дене от срам, защото моят безделник в желанието си да добави нещо от себе си в моя план я беше издокарал в тоалет, напълно подходящ за сезона, но много неприличен.

Схващах, че колкото повече унижа тази девойка, толкова по-лесно ще получа каквото искам, затова не я оставих да промени нито позата, нито облеклото си; заповядах на моя прислужник да ме чака в стаята ми, а аз седнах до нея в страшно разбърканото легло и започнах предварително подготвеното си слово. Трябваше да запазя властта, която ми даваха над нея обстоятелствата. Затова проявих сдържаност, достойна за хладнокръвието на Сципион, и без да си позволя ни най-малката свобода, на каквато тя би могла да се надява, като се имат предвид свежата й хубост и отдалия ми се случай, заговорих й делово и невъзмутимо, като че ли водех разговор със съдебен служител.

Условията ми бяха, че добросъвестно ще запазя тайната й, ако на другия ден приблизително в същия час ми донесе съдържанието на джобовете на господарката си. «Освен това — добавих — вчера ви бях обещал десет луидора; днес също ви ги обещавам. Не искам да злоупотребявам с положението ви.» Както прозирате, всичко бе прието; тогава си тръгнах, като оставих щастливата двойка да навакса загубеното време.

Аз пък си легнах да спя; а на другата сутрин, понеже не желаех да отговоря на писмото на моята красавица, преди да прегледам книжата й — това можех да сторя едва следващата нощ — реших да отида на лов, където останах почти целия ден.

Когато се върнах, бях приет доста студено. Имам основание да мисля, че бяха малко засегнати от това, че не се старая особено да се възползувам от времето, което ми е останало, особено след ласкавото писмо, което ми бяха писали. Смятам, че е така, защото, когато госпожа дьо Розмонд ме упрекна за дългото ми отсъствие, моята хубавица й възрази малко заядливо: «Ах, да не упрекваме господин дьо Валмон, че се е отдал на единственото удоволствие, което може да намери тук.» Аз възразих срещу тази несправедливост и използувах случая да уверя дамите, че ми е много приятно с тях, затова съм се отказал да напиша едно важно писмо. Добавих, че съм прекарал няколко безсънни нощи и съм искал да опитам дали след умората няма да заспя, в същото време погледите ми подсказваха съвсем ясно и съдържанието на писмото, и причината за безсънието ми. Постарах се през цялата вечер да запазя нежно меланхоличния си израз, който явно имаше успех и под който прикривах нетърпението си, защото едва изчаквах часа, за да разкрия упорито премълчаваната тайна. Най-сетне се разделихме и малко по-късно вярната камериерка ми донесе наградата за моята сдържаност. Станал веднъж господар на това съкровище, започнах да го изучавам с познатата ви предпазливост, защото много важно беше да поставя всичко точно на мястото му. Първо ми попаднаха две писма от съпруга, мъчносмилаема смесица от подробности по съдебния процес и излияния на съпружеска любов, които търпеливо изчетох от край до край, без да открия нито дума за себе си. Оставих ги на мястото им в лошо настроение, което се разведри, когато в ръката ми се озоваха грижливо подредени парчетата от прословутото ми дижонско писмо. Хрумна ми за щастие мисълта да му хвърля един поглед. Представете си колко се зарадвах, като открих по него ясни следи от сълзите на моята благочестива светица. Признавам си, поддадох се на един младежки порив и целунах писмото с плам, на какъвто вече се смятах неспособен. Продължих щастливото изследване; намерих всичките си писма, подредени по дати; и най-приятно ме изненада, че между тях беше и първото ми писмо, което смятах, че неблагодарницата ми е върнала, а всъщност то беше старателно преписано от нейната ръка, при това с неравен, треперлив почерк, който доказваше сладостното вълнение на сърцето й по време на това занимание.

До този момент цял тръпнех от любов: скоро изпаднах в ярост. Кой мислите желае да ме погуби пред обожаемата жена? Коя фурия според вас би могла толкова злобно да замисли подобна подлост? Вие я познавате — тя е вашата приятелка и родственица госпожа дьо Воланж. Не можете да си представите каква плетеница от гнусотии е написала за мене тази пъклена мегера! Тя, единствено тя е нарушила покоя на моя ангел; именно поради нейните съвети, поради нейното пагубно подстрекателство съм принуден да замина; с една дума, заради нея ме жертвуват. Ах, няма как, трябва да съблазня дъщеря й — но това не е достатъчно, трябва да я погубя и тъй като възрастта на тази проклета жена я предпазва от ударите, най-добре ще бъде да уязвя майчината й обич!

Тя иска да се върна в Париж! Принуждава ме! Тъй да бъде, ще се върна, но тя ще има да си поплаче. Съжалявам, че Дансьони е герой на тази история, той е толкова честен, че ще ни попречи, но, тъй или иначе, е влюбен; аз го виждам често, защо да не се възползуваме от това. Съвсем се забравих от яд и ми изхвръкна из ума, че трябва да ви разкажа какво стана днес. Да се върнем на думата си.

Тази сутрин отново видях моята чувствителна светица, по-красива от когато и да било. Така и трябва да бъде — най-прекрасният миг за една жена, единственият, когато тя би могла да предизвика онова душевно опиянение, за което вечно говорят, но рядко го изживяват, е мигът, когато, сигурни в любовта й, още не сме сигурни в благоволението й; точно в такова положение съм сега. Може би тя ми изглеждаше още по-хубава поради мисълта, че ще бъда лишен от удоволствието да я виждам. Най-сетне, донесоха пощата, получих писмото ви от 27 и докато го четях, все още се колебаех дали да сдържа думата си. Но срещнах погледа на моята красавица и почувствувах, че ми е невъзможно да й откажа.

И тъй, аз съобщих, че заминавам. Малко след това госпожа дьо Розмонд ни остави сами, но аз още не бях се доближил до дивното създание, когато то скочи и изплашено възкликна: «Оставете ме, оставете ме!… Господине, заклевам ви в Бога, оставете ме!» Тази пламенна молба, разкриваща вълнението й, още повече ме възбуди. Вече бях до нея и държах ръцете й, които тя трогателно беше скръстила, и тъкмо започнах нежно да се оплаквам, когато някакъв зъл демон ми доведе госпожа дьо Розмонд. Плахата светица, която всъщност имаше от какво да се страхува, се възползува от това и излезе.

Все пак аз й предложих ръка и тя не ми отказа; и съзирайки в нежността, която отдавна не бе проявявала към мен, добро предзнаменование, поднових любовните си жалби и се опитах да стисна ръката й. Тя се помъчи отначало да я издърпа, но аз проявих по-голяма настойчивост и тя ми я остави напълно доброволно, макар да не отговори нито на ръкостискането, нито на думите ми. Когато стигнахме до вратата на стаята й, понечих да целуна ръката й, преди да се разделим. Отначало защитата беше решителна, но думите ми: «Помислете си, аз заминавам…», изречени много нежно, я объркаха и смутиха. Щом я целунах, ръката пак доби силата да се измъкне и хубавицата влезе в стаята си, където беше камериерката й. Тук свършва моят разказ.

Предполагам, че ще бъдете днес у маршалшата дьо…, където аз няма да дойда; и тъй като смятам, че още от първата ни среща ще имаме да разговаряме по много въпроси, преди всичко за малката Воланж, която не изваждам от играта, реших, преди да се видим, да ви изпратя това писмо, колкото и дълго да е то; ще го запечатам обаче, когато вземат писмата за пощата, защото при създаденото положение всичко може да зависи от благоприятния случай; напускам ви, за да го издебна.

П. П. Осем часът вечерта.

Нищо ново; тя няма нито една минутка свободна и дори се старае да бъде заета през цялото време. И проявява тъга само колкото налага приличието. Друга подробност, не без значение, е, че госпожа дьо Розмонд ме натовари да предам на госпожа дьо Воланж поканата й да прекара известно време при нея на село.

Довиждане, моя прелестна приятелко, до утре или най-късно до вдругиден.

28 август 17…“