Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (83)

Писмо LXXX

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

 

„Сесил, моя скъпа Сесил, кога най-после ще се видим пак? Кой ще ме научи да живея далеч от вас? Кой ще ми даде смелост и сила за това? Никога, не, никога няма да мога да понеса тази съдбоносна разлъка. С всеки изминат ден ставам все по-нещастен — и не виждам края на това страдание. Валмон, който ми беше обещал: помощ, утешение, Валмон ме пренебрегва и може би дори ме забравя. Той е при тази, която обича, и сигурно вече не си спомня какво значи да страдаш далеч от любимата! След като ми изпрати последното ви писмо, вече не ми е писал. А той именно трябва да ми съобщи кога и как ще мога да ви видя. Нима няма какво да ми каже? Вие също не ми споменавате нищо, нима това значи, че вече не искате да ме видите? О, Сесил, колко съм нещастен. Обичам ви повече от всякога, но любовта, която е насладата на моя живот, се превръща в мъка.

Не, не мога да живея повече така, трябва да ви виждам, трябва, ако ще само за миг! Когато ставам от сън, си казвам: «Няма да я видя.» Лягам си и си казвам: «Не я видях.» Дните ми се нижат тъй дълги, без едно щастливо мигновение! Навред самота, съжаление, отчаяние и изворът на всичките ми мъки е там, откъдето чаках да получа щастие. Прибавете към тези убийствени грижи и безпокойството ми за вашите терзания и ще добиете представа как се чувствувам. Мисля, за вас непрекъснато и винаги се вълнувам. Ако си кажа, че сте натъжена, нещастна, страдам заради вас. Когато си представя, че сте спокойна и утешена, започвам да се измъчвам още повече. Отвсякъде нещастие!

Ах, не беше така, когато живеехте в същия град, където живея и аз! Тогава всичко беше удоволствие. Увереността, че ще ви видя, правеше красиви дори часовете на раздяла; часовете, които трябваше да прекарам далеч от вас, летяха и ме доближаваха до вас. Вие бяхте с мен във всичко, което вършех. Когато изпълнявах задълженията си, чувствувах се по-достоен за вас; когато проявявах някакво дарование, надявах се да ви харесам повече. Дори когато светските развлечения ме отдалечаваха от вас, пак бях с вас. В театъра се мъчех да отгатна какво би ви харесало; някой концерт ми припомняше вашите дарби и нашите тъй прелестни музикални часове! В обществото и на разходка се мъчех да доловя у другите жени най-малката прилика с вас. Сравнявах ви с всичко и винаги вие бяхте над всичко. Всеки миг от деня беше белязан с нов възторг към вас и всяка вечер принасях тази дан в нозете ви.

А сега какво ми остава? Мъчителни съжаления, вечна самота и слаба надежда, която мълчанието на Валмон намалява, а вашето превръща в тревога. Разделят ни само десет левги и това тъй леко за преминаване разстояние се превръща единствено за мен в непреодолима пречка. И когато моля приятеля и любимата си да ми помогнат да го преодолея, те и двамата остават хладни и спокойни! Те не само не ми помагат, но дори и не ми отговарят!

Какво стана с приятелството на енергичния Валмон? И най-вече какво стана с вашите нежни чувства, които ви вдъхновяваха да намирате така изкусно средства да се виждаме всеки ден? Понякога, спомням си за това, бях принуден въпреки копнежа си да жертвувам желанието да ви видя заради някакви съображения и задължения! Какво ли не ми говорехте тогава! Как ли не оборвахте моите доводи! И припомнете си, моя Сесил, аз винаги отстъпвах пред вашите желания. Не се хваля! Не мога да кажа дори, че съм направил жертва. Аз горях от желание да ви дам това, което вие искахте да получите. Но сега е мой ред да моля. Чуйте молбата ми. Нека да ви видя, макар и за миг, за да ви повторя и да получа от вас клетвата за вечна любов! Нима вашето щастие, както и моето щастие не се състои в това? Отхвърлям тази угнетяваща мисъл, тя би преляла чашата на отчаянието. Вие ме обичате, винаги ще ме обичате, вярвам в това, убеден съм, не желая никога да се съмнявам, но положението ми е ужасно и не бих могъл да издържа дълго. Довиждане, Сесил.

Париж, 18 септември 17…“