Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (153)

Писмо CL

Кавалерът Дансьони до маркиза дьо Мертьой

 

„В очакване на щастието да те видя, отдавам се, моя нежна приятелко, на удоволствието да ти пиша. И като ти посвещавам мислите си, не тъгувам, че не сме заедно. Да ти изразявам чувствата си, да си спомням твоите, е истинска наслада за сърцето ми! И благодарение на това дори часовете, когато не сме заедно, ми предлагат хиляди радости, скъпи за любовта ми. И все пак, ако се съглася с теб, няма защо да чакам отговор. И това мое писмо ще бъде последно, защото трябва да прекъснем, както ти твърдиш, «този опасен и безполезен начин да се свързваме». Ако настояваш, аз, разбира се, ще се съглася, защото, щом ти искаш нещо, искам го и аз. Но преди да вземеш окончателно решение, няма ли да позволиш да си поговорим?

Оставям на теб да прецениш кое е опасно и кое не. Аз не мога нищо да кажа, само ще те помоля да внимаваш за себе си, защото съм неспокоен, когато ти се тревожиш. За тези неща ние двамата не само сме на едно мнение — ние двамата сме ти самата.

Друг е въпросът дали «този начин е безполезен». Естествено е да мислим еднакво и ако ни минават различни мисли, то е само защото не успяхме да се обясним и да се разберем. Така чувствувам аз нещата.

Разбира се, писмата не са необходими, щом можем да се виждаме свободно. Нима една дума, един поглед или дори мълчанието не изразяват сто пъти по-добре всичко, отколкото писмото? Така е и когато ти ми каза да престанем да си пишем, аз веднага приех; може би се развълнувах малко, но не се огорчих. Както става например, когато искам да те целуна там, където тупти сърцето ти, а докосвам панделка или воал; аз само ги отмахвам, без да си помисля, че те са някаква пречка.

Но след като се разделихме и ти вече не си при мен, мисълта за писмата започна да ме измъчва. Защо, казах си, да се лишаваме от тях? О, нима като се разделим, няма повече какво да си кажем? Да предположим, че щастието ни се усмихне и прекараме цял ден заедно, защо да разговаряме, щом можем да вкусваме насладата? Да, насладата, моя нежна приятелко; защото до теб дори миговете на отдих даряват възхитителна наслада! И все пак накрая трябва да се разделим, а след това се чувствуваме тъй самотни! Тогава именно писмото е безценно; дори да не го четем, поне го гледаме… Ах, несъмнено можем да гледаме едно писмо, без да го четем, както, струва ми се, бих изпитал през нощта радост да се докосна до портрета ти…

Твоя портрет ли, казах? Та писмото не е само студено изображение на душата, бледа картина, чужда на любовта. То възпроизвежда всички наши чувства: оживление, наслада, отдих… Всички твои чувства ми са скъпи! Ще ме лишиш ли от едно средство да ги получавам?

Сигурна ли си, че никога няма да ти се прииска да ми пишеш? Ако в самотата сърцето ти е весело или угнетено, ако душата ти ликува от радост или неволна мъка я смути за миг, няма ли да поискаш да излееш пред приятеля си щастието или болката си? Нима ще изпиташ чувство, което не би желала да споделиш с него? Ще го оставиш ли замечтан и самотен да блуждае далеч от теб? Приятелко моя… моя нежна приятелко! Ти трябва да решиш. Аз само исках да си поговоря за това с теб, не да те изкушавам. Споделих разсъжденията си, осмелявам се да мисля, че те са по-силни от молбите ми. Ще се опитам, ако настояваш, да не тъгувам, ще се помъча да се съглася с теб, но, знаеш ли, ти би казала всичко това по-хубаво и много по-приятно би ми било да го чуя.

Довиждане, моя очарователна приятелко, наближава часът, когато пак ще бъда с теб. Оставям те бързо, за да мога да те видя по-скоро.

Париж, 3 декември 17…“