Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (125)

Писмо CXXII

Госпожа дьо Розмонд до президентшата дьо Турвел

 

„Надявах се, мила дъще, най-сетне да мога да ви успокоя, а, напротив, виждам с огорчение, че ще трябва да увелича вашите тревоги! Но, моля ви, не се тревожете, племенникът ми не е в опасност — не може дори да се каже, че е истински болен. С него обаче явно става нещо необикновено. Нищо не разбирам; излязох от стаята му натъжена и може би малко изплашена; упреквам се, че ще споделя страха си с вас, но не мога да се въздържа да не ви говоря за него. Ще ви разкажа какво стана, и то, вярвайте ми, съвсем точно, защото, макар да съм живяла осемдесет години, никога няма да забравя тази скръбна сцена.

И тъй, днес сутринта бях при племенника си; заварих го сред разни книжа, над които очевидно работеше. Толкова се беше задълбочил, че бях стигнала вече до средата на стаята, без той да погледне кой влиза. Когато най-сетне ме забеляза и стана, видях как се помъчи да придаде друг израз на лицето си и може би това ми направи най-силно впечатление. Той не се беше облякъл и сресал; видя ми се болен, уморен, с изменени черти. Погледът му, който, както знаете, е жив и весел, беше тъжен и помръкнал; между нас казано, не бих желала да го видите така, защото имаше много трогателен вид, който, струва ми се, би могъл да вдъхне нежно съжаление — една от най-опасните клопки на любовта.

Макар и поразена от всичко това, поведох разговора сякаш нищо не съм забелязала. Първо запитах за здравето му; той не каза, че е добре, но също така не спомена, че се чувствува зле. Тогава аз се оплаках от отсъствието му, което започваше да прилича на някаква мания; опитах се да придам известна шеговитост на упреците си, но той ми отговори развълнувано: «Още една моя грешка, признавам! Ще се опитам да я поправя с другите!» Отказах се от веселите приказки и побързах да го убедя, че не бива да отдава голямо значение на един приятелски упрек.

Тогава заговорихме спокойно. Малко по-късно той ми каза, че някаква работа, «най-важната в живота му» може би скоро щяла да го принуди да замине за Париж; аз, мисля, отгатнах, моя скъпа красавице, каква е тази работа и страхувайки се подобно начало да не го доведе до изповед, която не исках да чуя, не му зададох никакъв въпрос и се задоволих да му отговоря, че малко повече развлечения ще бъдат полезни за здравето му. Добавих, че този път няма да го задържам, тъй като обичам приятелите си заради самите тях; при тези мои прости думи той стисна ръцете ми и с пламенност, която не бих могла да ви опиша, ми каза: «Да, мила лельо, обичайте много своя племенник, който ви уважава и милее за вас; обичайте го, както казвате вие, заради самия него. Не се грижете за щастието му и не смущавайте със съжаление вечното спокойствие, на което той се надява скоро да се наслади. Повторете ми, че ме обичате, че ми прощавате! Да, вие ще ми простите, познавам вашата доброта, но как да се надявам на същата снизходителност пред тези, които толкова много съм обидил?» Тогава той се наведе, струва ми се, да скрие болката си, която гласът му издаде.

Не мога да ви опиша колко се развълнувах; станах бързо; без съмнение той забеляза моя страх, защото веднага се овладя и ми каза: «Простете, простете ми, госпожо, чувствувам, че без да искам, обезумявам! Моля ви, забравете думите и си спомняйте само за моето дълбоко уважение. Няма да пропусна — добави той — да ви поднеса още веднъж почитанията си, преди да замина.» Тези негови думи някак си ме задължаваха да прекратя посещението си, затова излязох от стаята.

Но сега, колкото повече размишлявам, толкова по-малко разбирам какво искаше да ми каже! Каква е тази работа, «най-важната в живота му», за какво ми иска извинение? Откъде този неволен прилив на нежност, докато ми говореше? Зададох си вече хиляда пъти този въпрос, без да мога да си отговоря. Също така не виждам това да е във връзка с вас. Но тъй като очите на любовта виждат по-ясно от очите на приятелството, исках вие да знаете всичко, което стана между племенника ми и мен.

Четири пъти сядам, за да допиша това дълго писмо; бих ви написала и по-дълго, ако не се чувствувах така уморена. Довиждане, моя скъпа красавице.

Замъкът… 25 октомври 17…“