Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (122)

Писмо CXIX

Госпожа дьо Розмонд до президентшата дьо Турвел

 

„Макар все още да ме боли много, моя скъпа красавице, опитвам се да пиша сама, за да мога да ви говоря за този, който ви интересува. Моят племенник е все така обзет от мизантропия.

Всеки ден изпраща да пита как съм със здравето, но нито веднъж не е дошъл да се осведоми сам, макар да го помолих. Виждам го толкова, колкото щях да го виждам, ако беше в Париж. Но тази сутрин го срещнах там, където най-малко очаквах да го видя — в моя домашен параклис, където слязох да се помоля за пръв път, откакто не се чувствувам добре. Днес узнах, че от четири дни не пропуска нито една служба. Дано това да продължи!

Когато влязох в параклиса, той дойде при мен и топло изрази чувствата си, че ме вижда по-добре. Понеже молитвата започваше, прекъснах разговора; надявах се да го продължа после. Но той изчезна, преди да се приближа до него. Няма да скрия от вас, видя ми се малко изменен. Но, моя скъпа хубавице, не ме карайте да се разкайвам, че съм се доверила на вашия разум, не се безпокойте и, вярвайте ми, предпочитам по-скоро да ви огорча, отколкото да ви излъжа.

Ако племенникът ми продължава да страни от мен, щом се почувствувам по-добре, сама ще отида в стаята му и ще се опитам да узная причината за неговата странна мания, в която и вие, смятам, имате не малък дял. Ще ви съобщя всичко, което зная. Сега ви напускам, защото вече не мога да движа пръстите си, освен това, ако Аделаид узнае, че съм писала, ще ме мъмри цялата вечер. Довиждане, моя скъпа красавице.

Замъкът… 20 октомври 17…“