Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (174)

Писмо CLXXI

Госпожа дьо Розмонд до кавалера Дансьони

 

„След всичко, което узнах, господине, остава ми само да плача и да мълча. Когато научим за подобни ужаси, започваме да съжаляваме, че още живеем. Срам ме е, че съм жена, като виждам жена, способна на такива безобразия!

Готова съм, доколкото това зависи от мен, господине, да оставя в забрава всичко, което би могло да напомня за тези тъжни събития и да доведе до някакви последици. Бих желала никога да не изпитате други огорчения, освен неразривно свързаните с печалната ви победа над моя племенник. Въпреки грешките му, които съм принудена да призная, чувствувам, че никога няма да се утеша за неговата загуба; но моята вечна скръб ще бъде единственото ми отмъщение спрямо вас. Само сърцето ви може да оцени колко безмерна е тя.

Ако позволите да направя на моята възраст едно размишление, каквото обикновено хората на ваша възраст не правят, ще кажа, че ако познаваме истинското щастие, никога не бихме го търсили вън от пределите, предписани от човешките и божите закони.

Бъдете спокоен, ще запазя добросъвестно пакета, който ми доверихте; но, моля ви, съгласете се да не го предавам на никого, дори на вас, господине, освен ако се наложи да се оправдавате. Лелея надеждата, че няма да ми откажете тази молба, след като вече разбирате как понякога се разкайваме, защото сме проявили, макар и справедливо жаждата си за мъст.

Убедена съм във вашето великодушие и деликатност, ето защо молбата ми не спира дотук; напълно достойно за тези ваши качества ще бъде да ми предадете и писмата на госпожица дьо Воланж, които сте запазили — без съмнение те вече не са ви нужни. Зная, тази млада личност е много виновна пред вас, но, надявам се, не желаете да я наказвате. Дори само от уважение към самия себе си вие няма да унижите любимото същество. Не е необходимо да добавя, че уважението, което дъщерята не заслужава, трябва да бъде оказано на майката, тази почтена жена, пред която вие съвсем не сте безгрешен. Защото в края на краищата, както и да се самозалъгваме за тъй наречените изтънчени чувства, този, който пръв се опитва да съблазни едно още невинно и неопитно сърце, става пръв виновник за неговата порочност и цял живот трябва да носи отговорност за последвалите заблуди и прегрешения.

Не се изненадвайте, господине, от моята строгост; тя е най-голямото доказателство за уважението, което мога да ви дам. И то ще стане още по-голямо, ако се съгласите, както ви моля, да запазите една тайна, чиято разгласа ще ви навреди и ще донесе смъртоносен удар на едно майчино сърце, което вие и без това вече сте наранили. С една дума, господине, аз искам да направя тази услуга на моята приятелка; не се страхувам, че ще ми откажете това утешение; размислете, моля ви — нали само то ми е останало.

Имам чест да бъда и т.н.

Замъкът… 15 декември 17…“