Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (176)

Писмо CLXXIII

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„О, моя приятелко, защо покривате с такова ужасно було съдбата на дъщеря ми? И сякаш се страхувате да не го повдигна! Какво би могло да се крие под него, което да огорчи майчиното сърце повече от ужасните подозрения, които самата вие ми подсказвате. Колкото повече се уверявам във вашето приятелство, във вашата снизходителност, толкова повече страдам. Двадесет пъти от вчера едва се сдържам да не се освободя от жестоката неувереност, като ви поискам да ми кажете всичко, без да скривате и без да извъртате истината, и всеки път се стряскам, като се сещам за молбата ви да не ви разпитвам. Най-сетне се спирам на едно решение — то ми дава малка надежда; очаквам от приятелство към мен да не откажете да изпълните желанието ми — отговорете ми, ако съм отгатнала донякъде това, което премълчавате; не се страхувайте да ми кажете всичко, което майчината снизходителност може да приеме и което не е невъзможно да се поправи. Ако моите нещастия надвишават мярката, съгласна съм единственото ви обяснение да бъде вашето мълчание. Ще ви кажа какво узнах и докъде се простират моите опасения.

Дъщеря ми беше увлечена по кавалера Дансьони; научих, че работата е стигнала дотам тя да получава писма от него и дори да му отговаря; мислех обаче, че съм успяла да предотвратя опасните последици от тази истинска грешка; но днес, когато се страхувам от всичко, допускам моята бдителност да е била измамена и се боя да не би дъщеря ми да е стигнала до върха на своите заблуди.

Спомням си някои обстоятелства, които потвърждават този страх. Писах ви, че дъщеря ми се почувствува зле, когато съобщиха за нещастието, постигнало господин дьо Валмон. Може би тази чувствителност се е дължала на мисълта за опасността, на която е бил изложен господин Дансьони в този дуел. Тя много плака, като научи какво се говори за госпожа дьо Мертьой; дали това, което смятах за приятелско състрадание, всъщност не е било ревност или съжаление от измяната на любимия. И последната й постъпка, струва ми се, може да се обясни със същата причина. Често се смятаме призовани от Бог, защото се бунтуваме срещу хората. Ако предположим, че всичко това е вярно, и че вие го знаете, естествено е да ми дадете такъв суров съвет.

И все пак, дори така да е, осъждайки дъщеря си, аз смятах, че съм длъжна да опитам всички средства, за да я спася от терзанията и опасностите на едно въображаемо и временно призвание. Ако господин Дансьони не е загубил чувството си за чест, той няма да се откаже да поправи грешка, за която единствен е виновен; освен това смятам, че не е неизгодно да се ожени за дъщеря ми; той и семейството му би трябвало да бъдат поласкани от това.

Скъпа и достойна приятелко, ето единствената надежда, която ми е останала. Побързайте да ми пишете, ако това ви е възможно. Сама разбирате колко силно желая да ми отговорите и какъв ужасен удар ще ми нанесе мълчанието ви^[1].

Вече се готвех да запечатам писмото си, когато един познат дойде да ме види и разказа каква жестока сцена се е разиграла завчера с госпожа дьо Мертьой. Тъй като не бях виждала никого тези дни, не знаех нищо. Разказвам ви я така, както ми я съобщи лично присъствувалият мой познат.

Завърнала се завчера, четвъртък, в Париж, госпожа дьо Мертьой отишла в «Комеди Италиен», където има ложа; била сама и сигурно й се видяло чудно, че нито един мъж не се представил да й изкаже почитанията си. След спектакъла тя излязла, както обикновено, във фоайето, което било препълнено вече с народ. Веднага всички зашумели — тя очевидно не допускала, че може да се отнася до нея. Седнала на едно от канапетата, но веднага всички дами, които били там, станали едновременно, сякаш се били наговорили, и я оставили сама. Тази подчертана проява на общо възмущение била посрещната с одобрение от всички мъже; шумът се усилил и достигнал, както казват, почти до дюдюкане.

Унижението й достигнало връхната си точка, защото за нейно нещастие господин дьо Преван, който не се бил явявал още никъде след злополучната история, влязъл в този момент във фоайето. Щом го видели, всички мъже и жени го заобиколили и започнали възторжено да го поздравяват; тъй да се каже, избутали го пред госпожа дьо Мертьой и около тях се образувал кръг. Разправят, тя запазила присъствие на духа; държала се тъй, сякаш нищо не вижда и не чува, и лицето й не се изменило, но тези твърдения ми се струват пресилени! Както и да е, тя останала в това наистина позорно положение до момента, в който съобщили, че колата й е дошла; когато си тръгнала, обидните дюдюкания се удвоили. Ужасно е да бъдеш родственица на тази жена. Същата вечер господин дьо Преван бил приет сърдечно от всички присъствуващи офицери на неговата част и, разбира се, ще му върнат длъжността и чина.

Същият познат, който ми разказа тези подробности, ми съобщи, че през следващата нощ госпожа дьо Мертьой изпаднала в силна треска, дължаща се, както помислили, на неприятното изживяване; от вчера обаче станало известно, че е болна от вариола, при това в много тежка форма. Струва ми се, за нея би било щастие да умре. Разправят, тази история сигурно щяла да повлияе много лошо на делото, което тя води, и което ще се гледа в близки дни; за да го спечели, хората, от които зависи, явно трябва да проявят голяма благосклонност.

Прощавайте, моя скъпа и достойна приятелко. Във всичко това виждам наказание на злодеите, но не откривам утеха за нещастните жертви.

Париж, 18 декември 17…“