Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (138)

Писмо CXXXV

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Опитвам се да ви пиша, без да зная ще мога ли! Ах, Боже, като си помисля, че не успях да завърша последното си писмо, опиянена от щастие! Сега съм смазана от отчаяние — достигат ми сили само да чувствувам мъките си, нямам сили да ги изразя!

Валмон… Валмон не ме обича вече и никога не ме е обичал! Любовта не си отива така! Той ме лъже, изменя ми, обижда ме. Върху мен се стовари всичко — злочестини, унижения, и то от него!

Не мислете, че това са само подозрения — колко далеч бях от подобни мисли! Но сега съм лишена от щастието да се съмнявам. Аз го видях. Какво би могъл да ми каже, за да се оправдае? Пък и какво ли значение има това за него! Дори няма да се опита… Нещастнице, за какво му са твоите упреци, сълзите?… Нима го е грижа за теб?…

Нима е истина, че той ме пожертвува, предаде. И на кого?… На една долна личност… Но какво говоря? Ах, аз загубих дори правото да я презирам! Тя е изменила много по-малко на дълга си, не е виновна като мен! О, колко е тежко да страдаш, когато те измъчват угризения! Терзанията ми все повече се усилват! Сбогом, моя скъпа приятелко, колкото и да съм недостойна за вашето съчувствие, вие ще ме пожалите, ако можете да си представите как страдам!

Препрочетох писмото си и видях, че то нищо не обяснява; ще се опитам да събера мислите си, за да ви разкажа какво жестоко нещо преживях. Това се случи вчера. За първи път, откакто съм се върнала в Париж, щях да вечерям вън от къщи. Валмон дойде да ме види в пет часа — беше по-нежен от всеки друг път. Даде ми да разбера колко неприятно му е, че трябва да отида на гости и, сама разбирате, аз промених решението си и останах в къщи. Два часа по-късно той внезапно промени и тона, и държането си. Може би аз направих нещо, което не му хареса, не зная, но малко след това той изведнъж си спомни, че има работа, която го принуждава да ме напусне, и си отиде, разбира се, подчертавайки нежно, както ми се стори, колко съжалява за това; не се усъмних в искреността му.

Когато останах сама, прецених, че не е възпитано да се отказвам от даденото обещание, след като съм свободна да го изпълня. Завърших тоалета си и излязох. За нещастие моят кочияш ме преведе пред Операта; озовахме се сред блъсканицата на излизане от театъра; изведнъж само на четири крачки пред мен забелязах в редицата колата на Валмон, съвсем близо до моята кола! Сърцето ми лудо заби, но не от страх. Единственото ми желание беше да се придвижим напред. Вместо това колата на Валмон се върна малко назад, така че се озова наред с моята. Веднага погледнах през вратичката — какво беше учудването ми, когато видях до него една лека жена, при това известна на всички! Веднага се отдръпнах навътре, но можете да си представите какво ставаше в сърцето ми! И ще повярвате ли, тази личност, очевидно осведомена по най-отвратителен начин за мен, продължаваше да ме разглежда, като се кикотеше.

Съсипана от всичко, което се случи, оставих да ме отведат до къщата, където бях канена на вечеря, но ми беше невъзможно да стоя дълго. Чувствувах, че ще припадна, едва сдържах сълзите си!

Когато се върнах у дома, писах на господин дьо Валмон и веднага му изпратих писмото — той не бил в къщи. Желаейки на всяка цена да изляза от това ужасно състояние, или да остана нещастна завинаги, изпратих прислужника със заповед да чака. Но той се върна преди полунощ и ми съобщи, че кочияшът на Валмон се прибрал и му казал, че господарят му няма да се върне цялата нощ. Тази сутрин размислих — единственото, което мога да сторя, е да си поискам отново писмата и да го помоля да не идва вече у дома. Наистина направих всичко това, но явно е било излишно, защото вече е обед, а той още не се е явил и не съм получила от него дори една бележка.

И тъй, моя скъпа приятелко, нямам какво повече да добавя! Знаете всичко, знаете какво става в сърцето ми! Имам една-единствена надежда — да не огорчавам за дълго такава нежна приятелка като вас.

Париж, 15 ноември 17…“