Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (86)

Писмо LXXXIII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Моля ви, госпожо, да продължим злополучно прекъснатия разговор. Дано успея да ви докажа колко много се различавам от отвратителния портрет, който ви бяха нарисували за мен, и най-вече дано мога пак да се насладя на милото доверие, което бяхте започнали да ми засвидетелствувате! В какво чародейство превръщате добродетелта! Колко красиви правите всички тези благородни чувства и как нежно ме карате да копнея за тях! Ах, в това се крие вашата прелест! Тя е по-силна от всичко, тя единствена едновременно властвува и вдъхва уважение.

Разбира се, достатъчно е някой да ви види, за да пожелае да ви се хареса; да ви чуе как разговаряте с другите, за да пламне по-силно желанието му. Но този, който има щастието да ви познава по-отблизо, който може понякога да чете в душата ви, се отдава скоро на още по-благороден възторг и проникнат не само от любов, но и от благоговение започва да ви обожава като олицетворение на всички добродетели. Може би аз повече от всеки друг съм бил създаден да обичам добродетелите и да ги следвам, макар някои заблуди да ме бяха увлекли на другаде; вие отново ме възвърнахте към тях, отново ме накарахте да почувствувам целия им чар — нима е престъпна тази моя нова любов? Ще осъдите ли собственото си творение? Ще се упрекнете ли за вниманието, което бихте могли да проявите към него? Какво може да ви плаши в едно тъй чисто чувство и не е ли сладостно да го вкусите?

Моята любов ви тревожи, струва ви се бурна, необуздана? Укорете я с по-нежна любов! Не се отказвайте от властта, която ви предлагам, на която се кълна вечно да се подчинявам и която, осмелявам се да се надявам, не противоречи на добродетелта. Нима някоя жертва може да бъде мъчителна, стига да знам, че сърцето ви ще я оцени? Нима съществува нещастник, който да не умее да се наслади на наложеното от самия него въздържание, който да не предпочете доброволно дадената дума, поглед пред всички наслади, които би могъл да получи насила или с измама! И вие ме помислихте за такъв човек! И се уплашихте! Ах, защо щастието ви не зависи от мен! Как бих ви отмъстил, като ви направя щастлива! Но чистото приятелство не дарява тази власт; тя е плод на любовта.

Тази дума ви смущава! Но защо? По-нежна привързаност, по-тясно сближение, едни и същи мисли, едно щастие, едни и същи мъки, нима те са чужди на вашата душа? Това е любовта! Това е любовта, която вие вдъхвате, любовта, която аз изпитвам! Точно тя, пресмятайки безкористно, умее да оценява постъпките по тяхното достойнство, а не по стойността им. Неизчерпаемо съкровище на чувствителните души, тя прави скъпоценно всичко, създадено от нея или за нея.

Какво страшно има в тези тъй прости за възприемане и тъй сладки за осъществяване мисли? И с какво може да ви уплаши един чувствителен мъж, на когото любовта е отредила едно-единствено щастие — вашето! Днес само това е моето желание и аз ще пожертвувам всичко, за да го изпълня, с изключение на чувството, което го е вдъхнало; ако се съгласите да го споделите, можете да го напътствувате, както ви хареса. Но да не допускаме вече то да ни разделя, след като трябва да ни свързва. Ако приятелството, което ми предлагате, не е празнодумство, ако, както ми казахте вчера, е най-нежното чувство, което душата ви познава, нека то бъде основа на нашето съглашение, няма вече да го отхвърлям. Но като съдия на любовта, нека то се съгласи да я изслуша — отказът би бил несправедливост, а приятелството не може да бъде несправедливо.

За втория ни разговор няма да има повече пречки, отколкото за първия — случаят би могъл да ни помогне; или вие бихте могли да кажете кога да се видим. Готов съм да повярвам, че греша. Не е ли по-добре да ме вразумите, отколкото да ме отстраните и нима се съмнявате в моето послушание? Ако не ни беше прекъснала досадната поява на трето лице, може би бих се съгласил напълно с вас. Кой знае докъде би могла да стигне властта ви?

Да ви призная ли? Непобедимата власт, на която се покорявам, без да смея да я измервам, непреодолимото очарование, което ви прави господарка на мислите и действията ми, понякога ме плаши! Уви, може би аз трябва да се страхувам от разговора, който ви искам! Може би, обвързан с обещанията си, ще бъда после, обречен да изгоря от любов, която, чувствувам го, нищо не може да угаси, а няма да посмея да се обърна към вас за помощ! Ах, госпожо, милост, не злоупотребявайте с властта си! Какво говоря! Ако това ви донесе щастие, ако така бих могъл да стана по-достоен за вас и най-тежките страдания биха ми се сторили сладки при тази утешителна мисъл. Да, усещам, да ви говоря още, ще означава да ви дам най-силното оръжие против себе си, ще означава да се подчиня напълно на вашата воля. По-леко ми е да се защищавам от писмата ви; в тях вие ми казвате същите думи, но не сте при мен, за да ми отнемете силите. При все това удоволствието ви да слушам ме кара да презирам опасността — ще ми подарите ли поне щастието да знам, че съм направил всичко за вас, дори срещу преклонение пред себе си; тогава жертвите ми ще бъдат израз на моето преклонение пред вас. Бих бил прекалено щастлив да ви докажа по хиляди начини, както чувствувам с хиляди оттенъци, че вие сте и ще бъдете винаги по-скъпа на моето сърце дори от самия мен.

Замъкът… 25 септември 17…“