Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (41)

Писмо XXXIX

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Много съм тъжна и неспокойна, скъпа Софи. Плаках почти цяла нощ. Не защото в момента не съм щастлива, но защото предчувствувам, че това няма да е за дълго.

Вчера бях в Операта с госпожа дьо Мертьой; говорихме много за моята предстояща женитба и нищо хубаво не научих. Трябвало да се омъжа за господин граф дьо Жеркур, и то през октомври. Той е богат благородник, командува еди-кой си полк, дотук всичко хубаво, но първо на първо е стар: представи си, той е на не по-малко от тридесет и шест години! Освен това, както госпожа дьо Мертьой казва, бил мрачен и строг и тя се страхува, че няма да бъда щастлива с него. Разбрах съвсем ясно, сигурна е в това, но не искаше да ми го каже, за да не ме огорчи. Почти цялата вечер ми говори за задълженията на жените към съпрузите: признава, че господин дьо Жеркур в никакъв случай не е приятен човек и все пак каза, че съм длъжна да го обичам. И, представи си, каза ми, че щом се омъжа, не бива да обичам кавалера Дансьони! Сякаш е възможно! О, уверявам те, аз ще го обичам винаги! Нали разбираш, бих предпочела по-скоро да не се омъжвам. Нека този господин дьо Жеркур се оправя както може, съвсем не съм го търсила. Той е в Корсика сега, много далеч оттук; дано да остане там десет години! Ако не се страхувах да не ме върнат пак в манастира, веднага щях да кажа на мама, че не го искам за мъж, но тогава ще стане още по-лошо. Много съм объркана. Да знаеш, никога не съм обичала толкова господин Дансьони, както сега. И като си помисля, че ми остава само един месец да живея така, веднага се разплаквам! Приятелството на госпожа дьо Мертьой е едничкото ми утешение. Тя има толкова добро сърце! Споделя мъките ми, като че ли са нейни мъки! Когато съм с нея, не мисля за нищо. Освен това тя ми е много полезна, защото малкото, което зная, го научих от нея, а е толкова добра, че й казвам всичко, което мисля, без да ме е срам. Когато нещо й се стори, не както трябва, тя ми се поскарва, но много ласкаво, а после аз я целувам от все сърце, докато престане да ми се сърди. Поне нея мога да я обичам колкото си искам, без в това да има нещо лошо, което много ме радва! Ние се условихме да не показвам пред другите колко я обичам и особено пред мама, за да не заподозре тя нещо за кавалера Дансьони. Уверявам те, ако можех винаги да живея така, както сега, щях да бъда много щастлива! Само да не беше този противен господин дьо Жеркур!… Не искам да ти пиша вече за него, защото пак ще се натъжа. Вместо това ще пиша на кавалера Дансьони, ще му говоря за любовта си, а не за мъките си, защото не искам да го огорчавам.

Прощавай, миличка приятелко. Нали виждаш, няма от какво да се оплакваш и въпреки че съм «много заета», все пак имам време да те обичам и да ти пиша.^[1]

27 август 17…“