Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (16)

Писмо XIV

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Вчера не ти писах, миличка Софи, но, уверявам те, не защото съм се забавлявала. Мама беше болна и цял ден стоях при нея. Вечерта, когато се прибрах в стаята си, нямах вече желание за нищо; легнах си веднага, за да се убедя, че най-сетне денят е свършил — никога не ми се е струвал тъй дълъг. Не защото не обичам мама, но сама не знам какво ми стана. Трябваше да ида в Операта с госпожа дьо Мертьой; там щеше да бъде и кавалерът Дансьони. Знаеш, че тях двамата най-много ги обичам. Когато настъпи часът, в който и аз трябваше да бъда там, сърцето ми се сви, без да искам. Докривя ми на всичко и плаках, плаках, без да мога да се сдържа. За щастие мама си беше легнала и не ме видя. Сигурна съм, че и кавалерът Дансьони също е бил огорчен, но все пак той се е развличал на представлението, сред хората, а това е друго.

За щастие мама е по-добре днес и госпожа дьо Мертьой ще дойде у нас с още един господин и с кавалера Дансьони; но госпожа дьо Мертьой винаги закъснява, а колко скучно е да стоя тъй дълго сама! Още е едва единадесет часът. Вярно, че трябва да посвиря на арфа, пък и за обличането ще ми е необходимо време, защото искам да си направя хубава прическа днес. Мисля, че сестра Перпетю има право — сред обществото ставаме кокетни. От няколко дни, както никога досега, много ми се иска да бъда хубава, но все ми се струва, че не съм достатъчно; освен това много губя в присъствието на гримирани дами. Ето например госпожа дьо Мертьой; виждам, че всички мъже я намират по-хубава от мен; това не ме ядосва, защото тя ме обича и ме уверява, че кавалерът Дансьони ме смята по-хубава от нея. Много благородно от нейна страна, че ми го каза! И дори сякаш й е приятно, че е тъй. Право да си кажа, това не го разбирам. Нима толкова много ме обича! А той!… О, колко се радвам! На мен също ми се струва, че само като го погледна, и ставам по-хубава. Бих го гледала непрекъснато, ако не се страхувах, че ще срещна погледа му, защото винаги когато това се случи, съвсем се обърквам, като че ли ми прилошава, но това няма значение.

Прощавай, скъпа приятелко, трябва да се обличам. Обичам те, както и преди.

Париж, 14 август 17…“