Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (140)

Писмо CXXXVII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Току-що ми донесоха, госпожо, вашето писмо! Разтреперих се, докато го четох, и едва ми стигнаха сили да ви напиша отговор. Какво ужасно мнение имате за мен! Ах, аз, разбира се, имам грешки, които няма да си простя цял живот, дори вие да ги извините с вашата снизходителност! Но колко далеч от сърцето ми е това, в което вие ме упреквате! Как? Аз да ви унижавам! Да ви оскърбявам! Аз, който ви уважавам толкова, колкото ви и обичам! Аз, който познах гордостта едва когато вие ме сметнахте достоен за себе си! Външните обстоятелства са ви заблудили, и, признавам, може би те са против мен. Но нима в сърцето ви нямаше поне мъничко от онова чувство, което би ви подтикнало да се борите с тях? И защо то не се е разбунтувало само при мисълта, че би могло да се оплаква от моето сърце? А вие сте повярвали! Така не само сте ме сметнали способен за жестоко безумие, но дори сте си помислили, че сте станали жертва на добротата си? Ах, щом любовта ви унижава, аз сигурно съм паднал съвсем низко във вашите очи.

Потиснат от мъчителното чувство, което ми причинява тази мисъл, аз се стремя да я прогоня и губя времето, което би трябвало да използувам, за да я залича. Ще ви призная всичко; задържа ме само още една причина. Да ви напомням ли неща, които бих желал да забравя; да спирам ли вниманието ви — както и моето внимание — върху един миг на заблуда, който бих искал да изкупя с целия си остатък живот, и чиято причина още не мога да си изясня, но споменът за него винаги ще ме унижава и позори. Ах, ако, обвинявайки се, разпаля още повече гнева ви, не търсете далеч отмъщението си — оставете ме сам на угризенията ми.

И все пак — кой би повярвал? — първопричината за тази случка е непреодолимото очарование, под чиято власт изпадам, когато съм до вас. То ме накара да забравя за дълго една важна работа, която не търпеше отлагане. Излязох от дома ви много късно и не намерих човека, когото бях отишъл да търся. Надявах се да го видя в Операта — той не беше там. Срещнах обаче Емили, моя стара позната от времето, когато не ви познавах и не знаех какво е любовта; Емили беше дошла без кола и ме помоли да я отведа до тях — съвсем близо до театъра. Не придадох никакво значение на това и се съгласих. И точно тогава се явихте вие — почувствувах, че няма как да се оправдая.

Винаги в плен на страха, че бих могъл да ви бъда неприятен или да ви оскърбя, не можах да се прикрия и сега и това направи впечатление на Емили. Признавам, страхът ме подтикна да помоля тази жена да не се показва от колата, но моята деликатност и предпазливост се обърнаха срещу любовта. Привикнала като всички подобни на нея да не бъде сигурна във винаги незаконно заграбената власт, Емили, разбира се, реши да не изпуска блестящата възможност да я демонстрира. Като забеляза как нараства смущението ми, тя стана още по-нахална и кикотенето й — само при мисълта, че бихте могли дори за миг да го приемете за своя сметка, потъвам в земята от срам — беше предизвикано от жестоката мъка, която изпитах от любов и уважение към вас.

Както виждате, аз съм по-скоро нещастен, отколкото виновен; но не мога да бъда упрекнат за тези постъпки, в които винаги всички са ме укорявали, и за които вие непрекъснато ми говорите, защото не съм ги извършил. Вие обаче напразно отминавате простъпките на любовта. За тях аз няма да мълча; длъжен съм да говоря.

Те и за мен са непонятни и аз съм така смутен, че ми е мъчително да си спомням за тях. Проникнат от съзнанието за грешките си, бих се съгласил да понеса мъката или да изчакам времето, когато моята безкрайна нежност и разкаяние ще ме направят достоен за вашата прошка. Но как мога да мълча, когато това, което трябва да ви кажа, се отнася до вашите чувства.

Не мислете, че искам да извъртя нещата, за да оправдая или да смекча вината си — признавам я! Но не признавам и никога няма да призная, че тази унизителна заблуда може да бъде гледана като грях спрямо любовта. Пък и какво общо има между повика на плътта, между един миг забрава, последван веднага от срам и съжаление, и едно чисто чувство, което може да се зароди, само в нежна душа, да бъде поддържано в нея от уважението и най-сетне да дари пълно щастие. Ах, не сквернете така любовта! Пазете се най-вече да не се оскверните сама, като гледате по един и същ начин на чувства, които никога не могат да бъдат смесвани. Оставете долните и пропаднали жени да се страхуват от съперничество, от каквото те усещат, че са винаги застрашени, затова се измъчват от жестока и унизителна ревност. Но вие извърнете очи от тези неща — те ще замърсят погледа ви; и чиста като божество, накажете като божество с безразличие оскърблението.

Но нима можете да ме накажете с по-тягостна мъка от мъката, която изпитвам сега? С какво да се сравни съжалението, че съм се държал лошо, с отчаянието, че съм ви оскърбил, с убийствената мисъл, че съм се оказал недостоен за вас! Вие искате да наказвате! Аз ви моля, утешете ме! Не защото заслужавам, а защото утешението ми е необходимо и мога да го получа само от вас!

Ако изведнъж, забравяйки любовта ми, забравяйки собствената си любов и безразлична към щастието ми, пожелаете да ме осъдите на вечна мъка, имате право за това! Нанесете ми удара! Но ако, изпълнена със снизхождение, чувствителна, си припомните нежните чувства, свързали сърцата ни, винаги възраждащата се, все по-пламенна душевна наслада, прелестните, блажени дни, които всеки от нас дължеше на другия, даровете на любовта, които единствена любовта умее да поднася, може би ще предпочетете да използувате властта си да ги възкресите, отколкото да ги разрушите. Какво още да ви кажа? Загубих всичко, загубих го по моя вина; но мога да си възвърна всичко, ако вие се смилите. Вие трябва да решите. Ще добавя само тези думи — нали вчера ми се кълняхте, че щастието ми е сигурно, ако зависи от вас! Ах, госпожо, ще ме оставите ли във вечно отчаяние?

Париж, 15 ноември 17…“