Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (117)

Писмо CXIV

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Моя скъпа приятелко, нямам сили да преодолея голямото си безпокойство и без да зная дали сте в състояние да ми отговорите, не мога да се въздържа да не ви разпитам. Вие ми пишете, че в състоянието на господин дьо Валмон «няма нищо опасно», но аз не съм убедена в това. Нерядко меланхолията и отвращението от света са признаци и предвестници на тежко заболяване; телесните, както и духовните страдания изискват самота и често ние упрекваме за лошото настроение този, когото всъщност би трябвало да съжаляваме, защото е болен.

Струва ми се, той би трябвало поне да се посъветва с някого. Как така, след като сте болна вие самата, да няма лекар около вас? Моят лекар, когото видях тази сутрин и когото, няма да скрия от вас, разпитах косвено, е на мнение, че при хора, дейни по природа, подобна внезапна апатия не бива да се отминава с безразличие. Той добави дори, че ако не се вземат своевременно мерки, тези болести после не се поддават на лечение. Защо да се излага на опасност човек, който ви е толкова скъп?

Аз се безпокоя все повече и повече и поради това, че от четири дни нямам известия от него! Боже мой, да не би да не ми казвате истината? Защо ще престане да ми пише изведнъж? Ако е заради упорството, с което му връщам писмата, можеше да спре да ми пише и преди. Освен това, без да вярвам на предчувствия, от няколко дни съм тъй тъжна, че ме е страх. Ах, може би аз съм в навечерието на голяма беда!

Не бихте ми повярвали и аз се срамувам да ви кажа колко ми е мъчно, като не получавам писмата му, които сама отказах да чета. Така поне бях сигурна, че той мисли за мен! И виждах нещо, което идва от него! Не отварях тези писма, но плачех, като ги гледах; сълзите ми бяха сладки и се лееха леко; те облекчаваха донякъде мъката, която ме гнети, откакто съм се върнала тук. Заклевам ви, моя снизходителна приятелко, пишете ми самата вие, щом бъдете в състояние да го сторите, а дотогава изпращайте ми новини за себе си и за него.

Виждам, че не съм казала почти нищо лично за вас, но вие знаете чувствата ми, моята безгранична привързаност, моята нежна благодарност за вашето прекрасно приятелство. Ще простите смута, в който се намирам, моите смъртни мъки, ужасното терзание, че може би аз съм причина за неговата болест! Велики Боже! Тази отчайваща мисъл ме преследва и разкъсва сърцето ми? Само това нещастие ми липсваше, аз съм родена да изпия до дъно горчивата чаша.

Прощавайте, моя скъпа приятелко, пожалете ме. Дали ще имам утре писмо от вас!

Париж, 16 октомври 17…“