Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (94)

Писмо XCI

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Отчаян от вашето писмо, още не зная, госпожо, как да ви отговоря. Разбира се, ако трябва да избирам между вашето нещастие и моето, готов съм без колебание да се принеса в жертва. Но, струва ми се, тук са преплетени такива важни неща, че си заслужава да поспорим и да се изясним. А как да го направим, след като не бива нито да си говорим, нито да се виждаме?

Възможно ли е? Да ни свързват такива нежни чувства, а един безсмислен страх да бъде достатъчен да ни раздели може би завинаги! Напразно нежното приятелство, пламенната любов ще търсят правата си! Техният глас няма да бъде чут. Защо? Каква близка опасност ви застрашава? Ах, повярвайте ми, подобни неоснователни страхове, струва ми се, не могат да смутят спокойствието ви.

Позволете ми да ви кажа, тук сигурно играе роля неблагоприятната представа, която ви бяха създали за мен. Не можем да треперим от този, когото уважаваме. И най-вече не бихме отдалечили от себе си човека, когото сме сметнали достоен за приятелството си. Боим се и избягваме само опасните личности.

А има ли по-почтителен и по-покорен човек от мен? Нали виждате, внимавам дори в думите си. Не си позволявам да изрека нежните имена, тъй скъпи на сърцето ми, с които непрестанно ви наричам тайно. Аз не съм вече верният и нещастен влюбен, който получава съвети и утешения от нежна и чувствителна приятелка, а обвиняем пред своя съдия, роб пред своя господар. Това ново положение, разбира се, ми налага нови задължения и, давам ви дума, ще ги изпълня всичките. Изслушайте ме и ако ме осъдите, ще се подчиня и ще замина. Обещавам ви дори нещо повече. Нима предпочитате деспотизма, който съди, без да изслушва? Чувствувате ли в себе си смелостта да бъдете несправедлива? Заповядайте и аз ще се подчиня.

Но искам да чуя вашето решение или вашата заповед лично от вас, устно. Защо, ще ме попитате. Ах, ако ми зададете този въпрос, това ще означава, че не познавате любовта и сърцето ми. Нима е дребна работа да ви видя още веднъж? Може би, когато вливате отчаяние, в моята душа, един утешителен поглед няма да я остави да погине напълно. И най-сетне, ако трябва да се откажа от любовта, от приятелството, заради които единствено съществувам, вие ще видите какво сте сторили и ще ми остане поне вашето съжаление. Дори да не съм заслужил тази незначителна милост, все пак, струва ми се, ще мога да я получа, като я заплатя на такава висока цена.

Как, вие искате да ме отдалечите от себе си? Предлагате ми да станем чужди един на друг. Какво говоря? Разбира се, вие го желаете; и докато ме уверявате, че моето отсъствие няма да промени чувствата ви, ме карате да замина по-бързо, за да ги унищожите по-лесно.

Вече ми говорите само за благодарност. Предлагате ми чувството, което би получил от вас всеки непознат за най-дребната услуга, дори и някой ваш неприятел, стига да престане да ви вреди. И искате сърцето ми да бъде доволно от това! Запитайте собственото си сърце: ако вашият любим, ако вашият приятел дойдат един ден при вас да ви говорят за признателност, няма ли да им кажете възмутено: «Вървете си, вие сте неблагодарници!»

Прекъсвам писмото си и ви моля за снизходителност. Простете ми, че не сдържах болката, причинена от вас! Тя няма да ми попречи да ви се покоря напълно. Но заклевам ви на свой ред в името на тези тъй сладостни чувства, за които дори вие говорите, не ми отказвайте да ме изслушате и макар само от жал заради смъртната мъка, в която сте ме потопили, не отдалечавайте този миг. Довиждане, госпожо.

27 септември 17…“