Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (135)

Писмо CXXXII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Дълбоко развълнувана, госпожо, от вашите добрини към мен, аз бих ги приела без задръжки, ако не се боях, че ще ги оскверня! Защо трябва да виждам колко безценна е вашата доброта, а да чувствувам колко съм недостойна за нея? Ах, ще се осмеля поне да ви изразя признателността си; ще се възхитя от добродетелната снизходителност, която приема нашите слабости само за да им съчувствува и чийто могъщ чар запазва над сърцата такава сладостна и силна власт, че той издържа дори пред чара на любовта!

Но заслужавам ли все още приятелството, което вече не е достатъчно за моето щастие? Мога да кажа същото и за вашите съвети — чувствувам колко мъдри са те, но не мога да се вслушам в тях. И как да не вярвам в съвършеното щастие, след като го изпитвам в този миг? Да, ако мъжете са такива, каквито вие ги описвате, трябва да бягаме от тях, да ги мразим. Но колко далеч е тогава от тях Валмон! Ако и той притежава тази сила на страстта, която вие наричате необузданост, в каква безпределна нежност е преминала тя в него! О, моя приятелко, вие искате да споделите с мен мъките ми, порадвайте се на моето щастие; аз го дължа на любовта и колко скъпа я прави човекът, който я вдъхва! Вие казвате, че от обич към племенника си може би проявявате слабост? Ах, ако го познавахте като мен!… Аз го обичам до обожаване и все ми се струва, не толкова, колкото той заслужава. Може би е бил въвличан в заблуди, както и сам признава, но кой по-добре от него е познал истинската любов? Какво още мога да ви кажа? Той изпитва такава любов, каквато вдъхва!

Ще си помислите, че това е именно една от онези «непостижими мечти, с които любовта не пропуска да измами нашето въображение», но ако е така, защо той би станал по-нежен, по-внимателен, отколкото по-рано, след като няма до какво повече да се домогва? Ще ви призная, преди той винаги беше разсъдлив, сдържан и рядко се отпускаше, така че често дори против волята си аз си мислех неверните и жестоки неща, които разправят за него. Но откакто безпрепятствено може да излива сърцето си, той сякаш отгатва всичките копнежи на моето сърце. Кой знае дали не сме били родени един за друг! Дали не ми е било отсъдено щастието да бъда необходима за неговото щастие! Ах, ако това е самоизмама, по-добре да умра, преди тя да свърши! Но не, аз искам да живея, за да го обичам, да го обожавам! Защо би престанал той да ме обича? Нима би могъл да направи друга жена по-щастлива от мен? Чувствувам по себе си — щастието, което даряваш на другия е най-силната връзка, единствената, която истински привързва. Да, това сладко чувство облагородява любовта, пречиства я в известен смисъл, прави я действително достойна за такава нежна и благородна душа, каквато е душата на Валмон.

Довиждане, моя скъпа, моя уважавана, моя снизходителна приятелко! Бих искала да ви пиша още, но наближава часът, в който той ми е обещал да дойде, и съвсем други мисли изпълват главата ми! Простете ми! Но вие желаете моето щастие, а то е тъй голямо в този миг, че едва мога да го понеса!

Париж, 7 ноември 17…“