Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les liaisons dangereuses, 1782 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки
„Народна култура“, София, 1982
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Ана Тодорова
История
- — Добавяне
Първа част
Писмо I
„Както виждаш, скъпа приятелко, държа на думата си и бонетата и помпоните не ми отнемат всичките часове; винаги ми остава време и за тебе. Тук за един ден видях много повече празнични облекла, отколкото през четирите години в манастира; и смятам, че още при първото си посещение високомерната Танвил[1], която аз на всяка цена ще поканя на гости, ще изпита много по-голямо огорчение, отколкото тя си въобразяваше, че ще ни причини всеки път, когато идваше да ни види in fiocchi[2]. Мама иска мнението ми по най-различни въпроси; сега не се държи с мен както по-рано като с ученичка. Имам лична камериерка, спалня и работна стая; пиша ти на много красиво бюро, чийто ключ ми дадоха, и в което мога да си заключвам каквото искам. Мама ми каза, че ще я виждам всеки ден, когато става; косата ми трябва да бъде подредена само за вечеря, защото винаги ще бъдем сами и тя всеки ден ще ми казва в колко часа да отивам при нея следобед. Останалото време е на мое разположение, имам си арфата, рисунките и книгите както в манастира, с тази разлика, че сестра Перпетю я няма, за да ми се кара, и ако искам, мога да не правя нищо; но понеже моята Софи не е тук, за да си бъбрим и да се смеем, предпочитам да се занимавам с нещо.
Още няма пет часа; трябва да отида при мама в седем. Ето с колко много време разполагам; ех, да имах какво да ти разказвам! Но с мен още не са приказвали за нищо; и ако не са приготовленията, които виждам, че се правят, и многобройните шивачки, които идват за мен, щях да си помисля, че нямат никакво намерение да ме омъжат и това са били само празни приказки на нашата добра Жозефин. И все пак нали мама толкова често ми е повтаряла, че благородната госпожица трябва да остане в манастира, докато се омъжи. Тъй че, щом ме прибра в къщи, Жозефин сигурно има право.
Току-що пред вратата спря карета и мама ме извика да отида веднага при нея. Дали не е той? Не съм облечена, ръката ми трепери, сърцето ми бие. Запитах камериерката знае ли кой е при майка ми. «Ами господин К.» — отговори ми тя и се засмя. О, мисля, че е той, скоро ще се върна и ще ти кажа как е минало всичко. Нека да знаеш неговото име. Не бива да карам да ме чакат. Довиждане само за минутка.
Колко много ще се смееш на твоята клета Сесил! О, как ме е срам! Но и ти щеше да се хванеш като мен. Като отидох при мама, видях един господин в черно, прав до нея. Поздравих го колкото може по-изискано и застанах на мястото си, без да мога да промълвя нито дума. Можеш да си представиш как го разглеждах! «Госпожо — каза той на майка ми, като ме поздрави, — каква прелестна благородна дъщеря имате; сега още повече оценявам вашата любезност.» Така се разтреперих при тези недвусмислени думи, че едва се задържах на краката си; добрах се до едно кресло и седнах, почервеняла като мак и страшно смутена. Още неседнала, и мъжът застана на колене пред мен. Тогава твоята бедна Сесил съвсем загуби ума и дума. Както каза мама, гледала съм като подплашена. Скочих и изписках пронизително… Чакай да ти кажа как, точно като онзи ден, по време на страшната буря. Мама избухна в смях и ми каза: «Е, какво става с вас? Седнете и подайте крака си на господина.» Представяш ли си, скъпа приятелко, господинът беше обущар. Не мога да ти опиша какво ми стана, потънах в земята от срам. За щастие в стаята беше само мама. Мисля, че когато се омъжа, никога няма да използувам услугите на този обущар.
Съгласи се, че не сме се научили кой знае колко да се оправяме сред хората! Довиждане. Вече е почти шест часът и моята камериерка казва, че трябва да се обличам. Довиждане, скъпа Софи, обичам те, като че ли съм още в манастира.
П.П. Не знам по кого да ти изпратя писмото; затова ще почакам да дойде Жозефин.
Париж, 3 август 17…“