Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (107)

Писмо CIV

Маркиза дьо Мертьой до госпожа дьо Воланж

 

„Наистина, скъпа и добра приятелко, едва се сдържах да не се възгордея, като четях писмото ви. Как! Вие ме удостоявате с пълното си доверие? И дори ми искате съвети! Ах, аз съм безкрайно щастлива, ако съм заслужила благосклонното ви мнение, ако не го дължа само на приятелството ви. Но всъщност, каквато и да е причината, вашето мнение ми е скъпо на сърцето и след като съм се добрала до него, аз трябва да се стремя да го заслужа. Затова (без да помисля дори да ви давам съвети) ще ви кажа открито какво мисля. Не се доверявам особено много на себе си, тъй като моят начин на мислене се отличава от вашия, но когато ви изложа съображенията си, вие ще ги прецените; и ако не ги одобрите, аз предварително приемам вашите. Достатъчно разумна съм да не се мисля по-разумна от вас.

Но ако все пак в този случай моето мнение се окаже по-правилно, би трябвало да потърсите причината в заблудите на майчината любов. Това чувство е похвално и вие не можете да не го изпитвате. Колко ярко проличава то в решението, което се изкушавате да вземете! Така че дари да ви се случи да се излъжете някога, то ще бъде само в избора на добродетели.

Според мен необходимо е да проявим предпазливост, когато разполагаме със съдбата на другите и особено когато става дума за неразривна и свята връзка, каквато е брачната връзка. Тогава именно мъдрата и нежна майка е длъжна, както вие прекрасно го казвате, «да подпомогне дъщеря си със своя жизнен опит». Но питам ви, какво трябва да направи тя? Да разбере какво харесва на дъщеря й и какво й подхожда.

Няма ли да бъде подронен майчиният авторитет, няма ли изобщо да бъде унищожен, ако го подчиним на едно лекомислено влечение, чиято измамна сила изпитват само тези, които се страхуват от нея, и която изчезва веднага щом я отхвърлят с презрение. Аз, признавам си, никога не съм вярвала в буйните и непреодолими страсти, с които винаги оправдаваме безпътицата си. Не разбирам как едно увлечение, което възниква внезапно и също така внезапно изчезва, би могло да притежава повече сила от неизменните правила на целомъдрието, честността и скромността; не разбирам също защо жената, която им изменя, да има по-голямо право да бъде оправдана поради тъй наречената си страст, отколкото един крадец поради страстта му към парите или един убиец поради жаждата му за отмъщение.

Кой може да каже, че никога не му се е случвало да се бори? Но аз винаги съм се мъчила да се убедя, че е достатъчно да искам, за да издържа, и досега опитът винаги е потвърждавал мнението ми. Какво би била добродетелта без задълженията, които тя налага? Ние й служим, като й принасяме жертви, а наградата е в сърцата ни. Тези истини могат да бъдат отречени само от хора, които искат да ги пренебрегнат и които, вече покварени, се надяват да измамят другите, като се опитват да оправдаят лошото си поведение с лоши доводи.

Но защо да се опасяваме от подобно нещо при едно невежо и свенливо дете, родено от вас; дете, чието целомъдрено и скромно възпитание би трябвало да затвърди вродените качества? А точно поради този, осмелявам се да кажа, унизителен за вашата дъщеря страх, вие искате да се откажете от изгодната женитба, която толкова благоразумно й бяхте подготвили! Обичам много Дансьони и отдавна, както знаете, почти не се срещам с господин дьо Жеркур, но моето приятелство към единия и безразличието ми към другия не ми пречат да почувствувам огромната разлика между тези две партии.

Съгласна съм, че по рождение те са равни, но единият е без състояние, а другият, дори да не беше благородник по рождение, е толкова богат, че би могъл да постигне всичко. Щастието не е в парите, признавам, но не мога да не призная също, че те много го улесняват. Госпожица дьо Воланж, както вие казвате, е достатъчно богата за двама; но шестдесетте хиляди ливри рента, които тя ще получи, не са особено много, когато носиш името Дансьони и когато трябва да подредиш и да поддържаш къща, отговаряща на положението ти. Вече не сме в епохата на мадам дьо Севине. Разкошът поглъща всичко — порицаваме го, но не се отказваме от него; и в края на краищата заради излишествата губим необходимото.

Колкото до личните качества, на които вие с пълно основание много разумно придавате голямо значение, несъмнено господин дьо Жеркур е безукорен и вече го е доказал. Искам да вярвам и вярвам, че Дансьони не му отстъпва по нищо; но сигурни ли сме в това? Вярно, той досега сякаш не е проявявал недостатъците на своята възраст и без да следва модата, се движи в изискано общество, което говори добре за него; но кой знае това външно благоразумие не се ли дължи на ограничените му средства? Колкото и малко да се страхуваш да не те вземат за хитрец или развратник, за да бъдеш играч и безпътник, са необходими пари и можем да обичаме пороците дори когато се боим от крайностите. Ето защо той няма да бъде нито първият, нито последният, който предпочита доброто общество единствено защото няма възможност да живее по друг начин.

Не казвам (пазил ме Бог!), че мисля така за него; но съществува известен риск и представяте ли си колко ще се укорявате, ако всичко не завърши щастливо! Какво ще отговорите на дъщеря си, ако тя ви каже: «Мамо, аз бях млада, неопитна; направих грешка, простителна за моята възраст, но нали затова небето, предвиждайки подобна слабост, ми беше дарило разсъдлива майка — да ме вразуми и да ме предпази от нея. Защо, пренебрегвайки благоразумието, вие сте се съгласили да бъда нещастна? Аз ли трябваше да си избера съпруг, след като не знаех нищо за брака? Може би аз съм го поискала, но нали вие трябваше да ми се противопоставите! Аз никога не съм била своеволна. Решена да ви се подчиня, чаках вашия избор с почтително примирение; винаги съм проявявала покорството, което ви дължа, а ето днес търпя мъките, полагащи се на разбунтуваните деца. Ах, вашата слабост ме погуби…» Може би уважението към вас ще потисне нейните жалби, но майчината любов ще ги отгатне и дори скритите сълзи на вашата дъщеря ще се излеят в сърцето ви. Къде ще потърсите тогава утеха? Дали в безумната любов, срещу която сте били длъжни да я въоръжите и която вместо това сте оставили да я съблазни?

Не знам, скъпа приятелко, дали не съм прекалено предубедена срещу тази страст, но, струва ми се, тя е страшна дори в брака. Не защото отричам, че почтеното и нежно чувство украсява брачните връзки и облекчава до известна степен задълженията, които те налагат; но то не може да ги скрепи и не на един преходен момент трябва да разчитаме при избора, определящ бъдещия ни живот. Действително, за да избираме, трябва да сравняваме; а как бихме могли да го сторим, след като мислим само за едного, след като дори не можем да го опознаем истински, защото сме изпаднали в опиянение и заслепление?

Срещала съм, вярвайте ми, много жени, засегнати от тази опасна болест; доверявали са ми много тайни. Ако ги слуша човек, няма несъвършен любим. Но тези непостижими съвършенства съществуват само в техните глави. Пламналото въображение им рисува привлекателност и доблест; те красят с наслада този, когото предпочитат; това е нещо като божествена драперия, покриваща често отвратителен идол, а после, все едно какъв е той; веднъж придали му този образ, оглупели от собствената си творба, те падат пред него на колене и го обожават.

Вашата дъщеря или не обича Дансьони, или изпитва подобно лъжливо чувство: и за двамата е така, ако любовта им е взаимна. Ето как вие искате да ги свържете завинаги, уверена, че те не се познават и не може да се познават. Но ще ми кажете, господин дьо Жеркур и дъщеря ми по-добре ли се познават? Без съмнение, не. Но поне не се самозалъгват, само не се познават. Какво става в такива случаи между двама съпрузи, предполагам, напълно порядъчни? Всеки от тях изучава другия, наблюдава се, търси и скоро открива този, пред когото трябва да се откаже от своите увлечения и желания заради общото спокойствие. Тези малки жертви се извършват леко, защото са взаимни и са били предвидени; скоро те пораждат доброжелателство, и навикът, който укрепва тези наклонности, без да ги унищожава, малко по малко създава нежното приятелство, прекрасното доверие, които, прибавени към уважението, струва ми се, образуват истинското здраво съпружеско щастие.

Любовните увлечения може би са по-сладостни; но кой не знае, че те са много по-нетрайни. И нима мигновението, което ги разрушава, не таи опасности? Именно тогава и най-дребните недостатъци започват да дразнят, стават непоносими единствено поради това, че са в противоречие с представата за съвършенство, която ни е съблазнила. Всеки от двамата съпрузи смята променен само другия, а той е същият, какъвто е бил и в момента на заблудата. Но не чувствува вече очарованието и се учудва, че сам не може да го породи. Това го унижава и оскърбеното тщеславие изостря духовете, увеличава грешките, предизвиква лошо настроение, поддържа омразата; и в края на краищата мимолетните наслади се заплащат с дълги години нещастие.

Ето, скъпа приятелко, какво мисля аз по вашия въпрос. Не защищавам теорията си, само излагам мислите си; вие трябва да решите. Но ако не промените мнението си, моля да ми съобщите доводите си, които би трябвало да бъдат по-силни от моите. Ще ми бъде много приятно да се поуча от вас и главно да се успокоя за съдбата на вашата мила дъщеря, чието щастие пламенно желая, както от приятелски чувства към нея, тъй и от чувствата, които навеки ме свързват с вас.

Париж, 4 октомври 17…“