Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (28)

Писмо XXVI

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Господине, вие, разбира се, никога не бихте получили писмо от мен, ако глупавото ми поведение снощи не ме принуждава да се обясня с вас днес. Да, аз плаках, признавам; и може би наистина са ми се изплъзнали трите думи, на които вие тъй грижливо наблягате; сълзи и слова — нищо не ви е убягнало. Така че трябва да ви обясня всичко.

Привикнала да вдъхвам само благоприлични чувства, да слушам само думи, от които няма защо да се червя, радвайки се следователно на сигурност, която, осмелявам се да кажа, заслужавам, аз не умея да се преструвам, нито да се боря срещу новите си усещания. Изненадата и смущението, които изпитах от вашата постъпка, непонятният страх, вдъхнат ми от едно положение, в каквото никога не би трябвало да изпадам; може би пораждащата възмущение мисъл да видя, че ме смесвате с жените, които презирате, и се отнасяте към мен също тъй лекомислено, както към тях, всичките тези причини, събрани заедно, предизвикаха сълзите ми и не е чудно да са ме подтикнали не без основание, мисля, да кажа, че съм нещастна. Този израз, който ви се струва силен, би звучал сигурно много по-слабо, ако сълзите и думите ми имаха друга причина; ако, вместо да осъждам чувствата, които би трябвало да ме оскърбяват, се бях уплашила, че съм способна да ги споделя.

Не, господине, аз не изпитвам такъв страх. Ако се боях, щях да избягам на сто левги от вас; щях да отида да изплача в пустинята мъката си, че съм ви срещнала. Може би дори въпреки увереността си, че никога не бих ви обикнала, може би, казвам, щях да постъпя по-правилно, ако се бях вслушала в съветите на приятелите си — да не ви оставям да се приближавате до мен.

Аз повярвах и това е единствената ми грешка, повярвах, че ще уважавате една почтена жена, която е искала да види и във вас само почтения човек и да ви прецени справедливо; която ви е защищавала през всичкото време, докато вие сте я оскърбявали с престъпните си желания. Вие не ме познавате, не, господине, вие не ме познавате. Иначе не бихте си въобразили, че вашите заблуди биха ви дали някакви права; защото, след като ми наговорихте куп неща, които аз не биваше да слушам, вие сте си въобразили, че имате право да ми пишете писмо, което аз не трябваше да прочета, и ме молите «да ръководя постъпките ви и да ви внушавам думите»! Е, добре, господине, мълчание и забрава — ето единствените съвети, които подобава да ви дам и които вие трябва да следвате; тогава действително ще имате право на моята снизходителност, от вас зависи да добиете дори право на моята благодарност… Но не, аз не ще се обърна с молба към човек, който не ме уважава; няма да засвидетелствувам ни най-малко доверие на този, който е посегнал на моята сигурност. Вие ме принуждавате да се боя от вас, може би дори да ви ненавиждам; не исках това, желаех да виждам във вас само племенника на най-уважаваната си приятелка; и издигах гласа на приятелството срещу гласа на обществото, което ви обвиняваше. Вие разрушихте всичко; и съм сигурна, че няма да пожелаете да поправите нищо.

Остава ми само, господине, да ви заявя, че вашите чувства ме оскърбяват, че признанието ви ме обижда и най-вече, че не само изобщо не мисля да ги споделям, но вие ще ме принудите да не ви виждам вече, ако занапред не си наложите мълчание по този въпрос, което, струва ми се, имам право да очаквам и дори да изисквам от вас. Прибавям към това писмо вашето и се надявам, че ще благоволите да ми върнете моето; ще ми бъде много мъчно, ако остане дори и най-малката следа от нещо, което не бих желала никога да се случи. Имам чест да бъда… и т.н.

21 август 17…“