Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les liaisons dangereuses, 1782 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки
„Народна култура“, София, 1982
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Ана Тодорова
История
- — Добавяне
Писмо XXIX
„Аз нали ти казвах, Софи, че има случаи, когато можем да пишем и, вярвай ми, много се упреквам, че се вслушах в твоето мнение, което толкова ни измъчи и кавалера Дансьони, и мен. Доказателство, че съм имала право, е госпожа дьо Мертьой, която е много просветена дама и в края на краищата започна да мисли като мен. Признах й всичко. Отначало и тя ме посъветва като теб, но когато й обясних всичко, се убеди, че това е друго. Само че ми поиска да й покажа всичките си писма, както и писмата на кавалера Дансьони, за да бъде напълно уверена, че пиша само необходимото; най-сетне съм спокойна. Боже мой, колко обичам госпожа дьо Мертьой! Тя е тъй добра! Дама, която всички уважават. Тук няма място за възражения.
Колко приятно ще ми бъде да пиша на господин Дансьони и колко доволен ще бъде той! Ще се зарадва още повече, отколкото си е представял, защото досега му говорех само за приятелството си, а той през всичкото време искаше да му кажа нещо за любовта си. Мисля, че това е едно и също, но не се осмелявах да го кажа, а той все настояваше. Разказах на госпожа дьо Мертьой за това и тя ми отговори, че съм права и че трябва да си признаваме любовта само тогава, когато не можем повече да се въздържаме; а аз съм сигурна, че няма да мога да се въздържам за дълго; но в края на краищата това е едно и също, а на него ще му бъде по-приятно, ако му го кажа.
Госпожа дьо Мертьой ми каза също, че ще ми даде книги, в които се говори за всичко това, и които ще ме научат да се държа добре и да пиша по-хубаво, отколкото досега. Защото, нали разбираш, тя ми казва всичките мои недостатъци, което е доказателство, че много ме обича; само ме посъветва да не казвам нищо на мама за тези книги, защото тя би могла да си помисли, че смятат, че е занемарила възпитанието ми и би й станало неприятно. О, разбира се, няма да й кажа нищо.
Странно е все пак, че една жена, която ми е съвсем далечна роднина, се грижи повече за мен от майка ми. Какво щастие, че се запознах с нея!
Тя помоли също така мама да ме заведе вдругиден в нейната ложа в Операта; обясни ми, че ще бъдем сами и ще си приказваме през всичкото време, без да се страхуваме, че някой ще ни чуе: разбира се, предпочитам това много повече пред самата опера. Ще си поговорим също и за женитбата ми, защото, както тя ми каза, наистина смятали да ме омъжват; но не можахме да си кажем нищо повече по този въпрос. Наистина не е ли странно все пак, че мама не ми е доверила нищо?
Прощавай, моя мила Софи, сядам да пиша на кавалера Дансьони. О, колко се радвам!
24 август 17…“