Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (24)

Писмо XXII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Воланж

 

„Сигурно ще ви бъде приятно, госпожо, да узнаете една черта от характера на господин дьо Валмон; струва ми се, че тя напълно противоречи на чертите, с които са ви го обрисували досега. Толкова мъчително е да имаме лошо мнение за когото и да било, толкова обидно е да откриваме само пороци у тези, които всъщност притежават всички качества, за да ни накарат да обичаме добродетелта! И най-сетне на вас снизходителността толкова много ви допада, че ще ви направя услуга, като ви помогна да поправите една ваша твърде строга преценка. Господин дьо Валмон според мен има право на тази милост, бих казала дори — справедливост; ще ви обясня защо.

Днес сутринта той отиде на една от онези свои разходки, които биха могли да предизвикат подозрението, че замисля нещо в нашите околности — мисъл, която ви беше минала през ума и която аз се упреквам, че може би твърде бързо възприех. За негово щастие и още повече за наше щастие, защото това ни избавя от опасността да бъдем несправедливи, един от моите прислужници имаше работа в същата посока; така моето осъдително, но уместно любопитство беше задоволено. Той ни разказа, че господин дьо Валмон заварил в едно село някакво нещастно семейство, чиито мебели се разпродавали за неизплатени данъци, и не само уредил задълженията им, но им дал и голяма сума пари. Моят прислужник станал свидетел на тази благородна постъпка; той ми разказа още, че селяните, разговаряйки помежду си и с него, казали, че един прислужник, когото те му посочили и когото моят прислужник смятал за човек на господин дьо Валмон, вчера разпитвал за нуждаещите се жители на това село. Ако е така, то явно става дума не за случайно проявено състрадание, а за обмислено желание да се прави добро; стремеж към благотворителност — най-красивата добродетел на най-красивите души; но случайно или замислено, това дело си остава благородно и похвално и като ми го разказаха, се развълнувах до сълзи. Ще добавя още, за да бъда справедлива докрай, че когато му заговорих за тази негова постъпка, за която той дори не бе споменавал, господин дьо Валмон започна отначало да отрича, а когато му се наложи да признае, спомена за нея като за толкова незначителна проява, че скромността удвои заслугата му.

Сега кажете ми, уважаема приятелко, дали господин дьо Валмон е действително непоправим безпътник? Ако наистина е такъв, а постъпва по този начин, какво остава да правят честните хора? Как? Нима злите биха могли да разделят с добрите свещената радост от благотворителността? Ще позволи ли Бог едно добродетелно семейство да получи от ръката на злодей помощ, за която ще въздава благодарност на божественото провидение? И угодно ли ще му бъде чисти уста да сипят благословии за един негодник? Не. Предпочитам да вярвам, че дори продължителните заблуди не са вечни; и не мога да мисля, че този, който прави добро, е враг на добродетелта. Господин дьо Валмон може би е само още една жертва на опасните връзки. Спирам на тази мисъл, която ми харесва. От една страна, тя би могла да го оправдае във вашите очи, а от друга, прави още по-скъпо нежното приятелство, което ме свързва с вас завинаги.

Имам чест и т.н.

П. П. Госпожа дьо Розмонд и аз отиваме още сега да посетим това честно и нещастно семейство и да прибавим нашата закъсняла помощ към грижите на господин дьо Валмон. Ще го вземем с нас. Така ще дадем възможност на онези добри хорица поне още веднъж да видят своя благодетел. Мисля, че за нас той е оставил само това.

20 август 17…“