Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (172)

Писмо CLXIX

Кавалерът Дансьони до госпожа дьо Розмонд

 

„Госпожо, може би държането ми ще ви се стори странно, но, моля ви, изслушайте ме, преди да ме съдите, и не търсете нито дързост, нито предизвикателство там, където има само почит и доверие. Не крия, че съм виновен пред вас; цял живот няма да си простя грешките и бих ги избягнал, ако беше възможно. Уверявам ви също, госпожо, че макар да не се упреквам, съжалявам много. Ще добавя дори напълно искрено, че дълбоко скърбя за мъката, която съм ви причинил. За да повярвате на тези чувства, в които се осмелявам да ви убеждавам, достатъчно е да бъдете справедлива и да не забравяте, че без да имам честта да ви бъда познат, аз ви познавам.

Толкова страдам от злата съдба, причинила едновременно вашите мъки и моите нещастия, а научавам, че овладяна от жажда за мъст, вие искате да прибегнете към суровите закони.

Позволете ми преди всичко да ви обърна внимание, че вашата мъка ви заслепява, тъй като ние с господин дьо Валмон всъщност имаме еднакви интереси, ето защо моята присъда ще засегне и него. Надявах се, госпожо, че вие няма да ми създавате затруднения, а по-скоро ще ми помогнете в моето желание, което смятам, съм задължен да проявя, това злополучно произшествие да остане погребано в мълчание.

Но тази поддръжка, еднакво важна за виновния и невинните, не може да задоволи моята болезнена чувствителност; желаейки да не водите дело, аз ви моля да станете мой съдия. Уважението на хората, които почитаме, ни е твърде скъпо, затова не мога да се лиша от вашето, без да се защитя, и мисля, че имам начин.

Ако приемете, че отмъщението е позволено или по-скоро, че сме длъжни да отмъщаваме, когато излъжат любовта, приятелството и най-вече доверието ни, тогава няма да бъда виновен пред вас. Не е необходимо да вярвате на моите думи. По-добре прочетете, ако имате смелост, кореспонденцията, която ви поверявам^[1]. Всичките тези писма в оригинал доказват достоверността и на преписите, които ви изпращам.

Получих тези писма, които имам чест да ви препратя, лично от господин дьо Валмон. Не съм добавил нищо към тях, взех само две; позволих си да ги разглася сред всички.

Едното беше необходимо, за да си отмъстим господин дьо Валмон и аз, отмъщение, на което и двамата имахме право, и за което той ме помоли. Освен това сметнах, че ще направя услуга на обществото, изобличавайки такава опасна жена като госпожа дьо Мертьой, която, както ще видите, е истинската, единствена причина за всичко, което стана между господин дьо Валмон и мен.

От чувство на справедливост разпространих и второто писмо, за да оправдая господин дьо Преван, когото едва познавам, но който в никакъв случай не е заслужил нито суровото наказание, нито още по-строгото обществено мнение, което той понася, без да може да се защити.

Ще намерите преписите на тези две писма; аз ще запазя оригиналите. Не бих могъл, смятам, да поверя в по-сигурни ръце тази архива, която може би не е в мой интерес да бъде унищожена, но с която бих се стеснявал да злоупотребя. Като ви я предавам, мисля, госпожо, че ще услужа на заинтересованите лица, както ако бих ги предал лично на тях. Така ще ги избавя от затруднението да ги получат от мен и да узнаят, че ми са известни неща, които те по всяка вероятност биха желали да прикрият.

Смятам за свой дълг да ви предупредя, че приложените тук писма са само част от много по-голяма кореспонденция; господин дьо Валмон ги отдели в мое присъствие; когато свалят печатите, ще можете да се уверите; те са надписани така:

«Сметки за уреждане между маркиза дьо Мертьой и виконт дьо Валмон».

Моля вие да вземете решението, което ще ви подскаже вашето благоразумие.

Оставам с уважение, госпожо, и т.н.

П. П. Вслушвайки се в предупреждения и съвети на някои мои доброжелатели, реших да напусна Париж за известно време — убежището ми няма да бъде известно на никого, с изключение на вас. Ако ме удостоите с отговор, моля, изпратете го в командорство… чрез П… на името на господин командора. Имам честта да ви пиша от неговия дом.

Париж, 12 декември 17…“