Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (54)

Писмо LI

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Виконте, вие сте просто невъзможен! Отнасяте се с мен така безцеремонно, сякаш съм ви любовница? Знаете ли, че ще се ядосам? В отвратително настроение съм! Как? Трябва да се срещнете утре сутринта с Дансьони; ясно ви е колко важно е да ви говоря преди тази среща; и без да ви е грижа, ме оставяте да чакам цял ден, за да търчите кой знае къде? Вие станахте причина да отида «неприлично» късно у госпожа дьо Воланж и всички стари дами решиха, че наистина съм «особена». Трябваше да им се умилквам цялата вечер, за да ги успокоя; защото не бива да дразним старите дами; от тях зависи доброто име на младите.

Сега е един часът през нощта и вместо да си легна, след като умирам за сън, трябва да ви пиша дълго писмо, от което още повече ще ми се доспи, толкова ми е скучно. Добре, че нямам повече време да ви се карам. Не си въобразявайте обаче, че ви прощавам, а чисто и просто нямам време. И тъй слушайте, защото бързам.

Не е нужна кой знае каква ловкост, за да се доберете утре до доверието на Дансьони. Моментът е подходящ за откровеност — той е нещастен. Момиченцето е ходило на изповед; казало си всичко като дете; и оттогава толкова се измъчва от страх от дявола, че иска да скъса окончателно. Издрънка ми разни врели-некипели, и то тъй разпалено, че веднага разбрах какви бръмбари са й напъхали в главата. Показа ми писмото, в което пише за раздяла — истинска тъпа черковна реч. Цял час ми бърбори, без да ми каже една смислена дума. От това, разбира се, още повече се притесних, защото, размислете сам, възможно ли е да проявя откровеност пред такова глуповато създание.

Все пак от всичките й приказки разбрах, че тя не е престанала да обича своя Дансьони; забелязах също една от тези хитрости, с които любовта си служи и които това глупаво момиченце използува по много забавен начин. Измъчвана от желанието да мисли за любимия си, но в същото време изпълнена със страх, като мисли за него, да не погуби душата си, тя си наумила да се моли на Бог да й помогне да забрави Дансьони; и тъй като по цял ден повтаря тази молитва; намерила е средство да мисли за Дансьони непрекъснато.

За някой по-отракан от Дансьони това дребно обстоятелство би било по-скоро благоприятно, но младият човек е истински Селадон^[1] и ако не му помогнем, ще изгуби толкова време, за да се справи и с най-леките пречки, че на нас няма да ни остане време да изпълним плана си.

Вие имате право; жалко е и аз не по-малко от вас съм ядосана, че точно той е герой на това приключение, но какво да се прави? Стореното — сторено, и то по ваша вина. Поисках да видя отговора му^[2] и дори ми домъчня за него. Той се мъчи до задъхване да й докаже, че неволното чувство не може да бъде престъпление, сякаш не престава да бъде неволно от мига, в който вече не се борим срещу него! Тази мисъл е тъй проста, че дори момиченцето се е сетило. Той се оплаква от нещастието си по трогателен начин, но тъгата му е тъй нежна и очевидно тъй силна и искрена, че ми се струва невъзможно жена, която е успяла толкова да отчае един мъж, да не бъде изкушена да го утеши някой ден. Накрая й обяснява, че не е монах, както малката е смятала, и, разбира се, това е най-умното, което е писал; защото, ако трябва да се занимаваме с монашеска любов, господа малтийските рицари не заслужават да бъдат предпочетени.

Както и да е, вместо да си губя времето в разсъждения, които биха могли да ме изложат, без да постигна някакъв успех, подкрепих решението й да се раздели, но казах, че в подобни случаи е по-честно да кажем какво мислим, отколкото да го напишем, и по-прилично е писмата и получените дреболии да бъдат върнати; така си дадох вид, че съм съгласна с младата личност и я убедих да си определи среща с Дансьони. Веднага обмислихме как да постъпим; аз поех задължението да уговоря майката да излезе без дъщеря си; този решителен час ще бъде утре следобед. Дансьони вече знае; но, за Бога, ако ви се падне случай, убедете този прелестен пастор да не бъде толкова отнесен и го научете, понеже на него всичко трябва да му се налива в главата, че най-добрият начин да се победят предразсъдъците е да не им се поддаваме.

Впрочем, за да не се повтаря повече тази смешна сцена, успях да събудя в душата на момиченцето известни подозрения за дискретността на изповедниците. И, уверявам ви, тя ще ми плати за страха, който ми причини със собствения си страх, изповедникът да не разкаже всичко на майка й. Надявам се, след като си поговоря с нея още един-два пъти, тя да престане да дрънка глупостите си на първия срещнат^[3].

Прощавайте, виконте, заемете се с Дансьони и го напътствувайте. Срамно ще бъде да не се справим с две деца и плановете ни да пропаднат. Ако срещнем повече спънки от предвидените в началото, да си припомним, за да поддържаме огъня — вие, че става дума за дъщерята на госпожа дьо Воланж, а аз — че тя ще стане жена на Жеркур. Прощавайте.

2 септември 17…“