Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (91)

Писмо LXXXVIII

Сесил Воланж до виконт дьо Валмон

 

„Господине, въпреки голямата радост, която ми доставят писмата на кавалера Дансьони, и въпреки че и аз не по-малко от него желая да се видим пак, без никой да ни пречи, не се осмелявам да направя това, което ми предлагате. Преди всичко то е много опасно. Ключът, който искате да сложа на мястото на другия, наистина много прилича на него, но все пак има известна разлика, а мама проверява всичко и забелязва всичко. Още повече, че не сме си служили с него, откакто сме тук, ето защо би могло да стане беля, а ако някой забележи смяната, аз ще бъда погубена завинаги. Пък и, струва ми се, не е хубаво да правите втори ключ — това е вече прекалено! Вярно, вие сте много добър, като ми предлагате да ми помогнете, но ако се разбере, всички ще ме укоряват, че съм ви накарала да правите такива неща за мен. Опитах се на два пъти да взема ключа и сигурно щеше да е лесно, ако ставаше дума за друго. Но не знам защо, все се разтрепервах и нито веднъж не ми достигна смелост. Струва ми се, най-добре е всичко да остане както преди.

Ако бъдете добър и любезен, винаги ще намерите начин да ми предадете едно писмо. Дори и за последното писмо всичко щеше да бъде наред, ако вие за нещастие не се бяхте извърнали точно в този момент. Разбирам много добре, че и вие като мен все се тревожите, но по-добре да се въоръжа с търпение, отколкото да рискувам. Сигурна съм, че господин Дансьони ще бъде на моето мнение, защото винаги когато е искал нещо, трудно за изпълнение, той се е съгласявал с мен, че не бива да го правим.

Заедно с писмото си, господине, ще ви предам вашето писмо, писмото на господин Дансьони и вашия ключ. Това не намалява голямата ми благодарност за всички ваши добрини. Моля ви и занапред да бъдете така добър. Наистина аз съм много нещастна, а без вас щях да бъда още по-нещастна. Но все пак майка ми си е моя майка, трябва да се въоръжим с търпение. И понеже господин Дансьони ме обича, както и преди и вие няма да ме оставите сама, може би ще дойдат по-щастливи дни.

Благоволете да приемете, господине, моята покорна и смирена признателност…

26 септември 17…“