Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (79)

Писмо LXXVI

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Или писмото ви е подигравка, която не разбрах, или докато сте ми писали, нещо ви е прихванало. Ако не ви познавах така добре, моя прелестна приятелко, щях наистина да се изплаша, а каквото и да казвате, аз не се плаша лесно.

Напразно чета и препрочитам писмото ви, не съм мръднал нито крачка напред, защото в буквалния смисъл на думата не ми е възможно да го разбера. Какво сте искали да кажете?

Че не си струва труда да се престаравате срещу такъв безопасен враг ли? Бихте могли да сгрешите. Преван е наистина приятен, повече дори, отколкото можете да си представите; преди всичко той притежава много изгодния за него дар да занимава всички с любовта си, защото умее ловко да приказва за нея в широк и в тесен кръг, стига да му падне случай. Малко жени не попадат в капана му — почти всички му отговарят, защото всички имат желание да се покажат остроумни и не желаят да пропуснат възможността да се проявят. А вие прекрасно знаете, че жена, която се съгласява да говори за любов, скоро започва наистина да я изпитва или поне да се държи така, сякаш е увлечена. Чрез този метод, който той действително е усъвършенствувал, често жените сами разказват за поражението си; говоря така, защото лично съм присъствувал.

Научих тайната му от другите, тъй като никога не съм бил близък с Преван; веднъж седяхме шестима и графиня дьо П., въобразявайки си, че е много хитра — и наистина всички неосведомени биха казали, че поддържа общия разговор — ми разказа с най-големи подробности как се отдала на Преван и какво са имали помежду си. Тя говореше с такова самочувствие, че дори не се смути от едновременно избухналия смях. Никога няма да забравя как един от присъствуващите, желаейки да се извини, се престори, че уж не вярва на това, което тя казва, или по-скоро на това, което си дава вид, че казва, а тя напълно сериозно възрази, че никой от нас не е така добре осведомен като нея, и дори не й стана неудобно да се обърне към Преван, за да потвърди той, че не е излъгала нито дума.

Ето защо смятам този човек опасен за всички. Но може би за вас, маркизо, е важно, че той е хубав, много хубав, както казвате вие? Или че ще предприеме срещу вас една от тези атаки, които вие обичате понякога да възнаграждавате само защото са били изкусно проведени? Или защото би ви било забавно да се отдадете по някакъв случаен повод? Или… знам ли? Мога ли да отгатна хилядите прищевки, които се въртят в главите на жените, и които са така характерни за вашия пол? Но сега, след като сте предупредена за опасността, надявам се да съумеете да се предпазите. Всъщност необходимо ли беше да ви предупреждавам? Връщам се на мисълта си — какво искахте да ми кажете?

Ако се подигравате на Преван, такава подигравка не ми върши работа; той трябва да стане смешен сред обществото и аз отново ви моля да се погрижите за това.

Ах, струва ми се, разреших загадката! Вашето писмо сигурно е предсказание не за онова, което ще направите, а за това, което той ще си въобрази, че сте готова да направите в момента на падението, което му подготвяте! Одобрявам този план, но за него е необходима голяма предпазливост. Вие, както и аз знаем, че за хората е едно и също дали някой ви е любовник, или само приемате ухажванията му, стига мъжът да не е глупак. А Преван никак не е глупав! Само да може да създаде убеждението, че има нещо с вас, веднага ще се похвали и това ще бъде достатъчно. Глупците ще му повярват, злобарите ще се престорят, че му вярват, и какво ще правите вие тогава? Знаете ли, аз се страхувам. Не защото се съмнявам във вашата ловкост, а защото точно добрите плувци се давят.

Смятам, че не съм по-глупав от другите! Мога да намеря стотици, хиляди начини да опозоря една жена, но колкото и да мисля, не виждам как би могла тя да се спаси. Струва ми се, че дори вие, моя прелестна приятелко, чието поведение е истински шедьовър, сте успявали да се измъкнете не с ловкост, а защото ви е провървяло.

Но в края на краищата какво ли толкова умувам там, където може би няма място за умуване. Чудя се как от един час се занимавам сериозно с нещо, което сигурно е само шега от ваша страна! Сто на сто ще ми се смеете! Е, нека! Но побързайте и да говорим за друго. За друго ли! Самозалъгвам се, няма друго, а само едно — жените! Как да ги притежаваме или да ги погубим, а често и двете заедно!

Тук, както много правилно сте забелязали, аз имам възможност да се проявя и в двата случая, но не с еднаква лекота. Предвиждам, че отмъщението ще дойде по-скоро от любовта. Малката Воланж ще се отдаде, аз отговарям за това; само да се представи случай, а аз се наемам да помогна на случая. Не стоят така нещата с госпожа дьо Турвел: тази жена е просто отчайваща, не я разбирам. Имам стотици доказателства за любовта й и хиляди за съпротивата й. Наистина се страхувам да не ми се изплъзне.

Първото впечатление след завръщането ми събуди у мен надежди. Както се досещате, исках сам да преценя всичко и за да видя първите й вълнения, не изпратих да предупредят за мен; пресметнах така времето, че да пристигна точно когато са на масата. И наистина сякаш паднах от небето, като оперно божество при развръзката.

Влязох доста шумно, за да вдигнат всички очи, и с един поглед долових радостта на старата ми леля, досадата на госпожа дьо Воланж и радостното смущение на дъщеря й. Моята хубавица седеше с гръб към вратата. Нарязваше нещо в чинията си и дори не обърна глава. Но аз заговорих с госпожа дьо Розмонд и още при първите ми думи деликатната светица, разпознавайки гласа ми, нададе вик, в който, струва ми се, долових много повече любов, отколкото изненада и страх. Тогава се приближих, за да видя лицето й: душевният смут, бурните й чувства и мисли се изписаха на него в най-различни отсенки. Седнах на масата до нея; тя не знаеше наистина нито какво прави, нито какво казва. Опита се да продължи да яде, но не беше в състояние да преглътне. Най-сетне четвърт час по-късно, безсилна да владее повече смущението и радостта си, тя, не можейки да измисли нищо по-умно, поиска разрешение да стане от масата и избяга в парка, защото имала нужда да подиша чист въздух. Госпожа дьо Воланж пожела да я придружи; нежната светица не й позволи: навярно беше много щастлива, че е намерила предлог да остане сама, за да се отдаде безпрепятствено на сладкото вълнение на сърцето си.

Постарах се да съкратя, доколкото ми беше възможно, обеда. Едва бяхме изяли десерта, когато оная дяволска Воланж, явно забързана да ми напакости, стана и се запъти да търси неразположената хубавица. Аз обаче бях предвидил номера й и й попречих. Престорих се, че приемам излизането й като обща покана и също станах. Малката Воланж и местният свещеник последваха нашия пример. Госпожа дьо Розмонд остана сама на масата със стария командор дьо Т. и двамата също решиха да излязат. Така всички отидохме при моята хубавица; намерихме я в горичката при замъка и понеже тя имаше нужда от самота, а не от разходка, все едно й беше дали ще се върне с нас, или ще останем при нея.

Щом се успокоих, че госпожа дьо Воланж няма да успее да говори насаме с нея, заех се да изпълня заповедите ви и да се погрижа за вашата питомка. Веднага след кафето се качих в стаята си, но обиколих и другите, за да разуча терена. Взех мерки да осигуря кореспонденцията на малката и след това първо благодеяние й написах няколко думи, за да й кажа какво да прави и да я помоля да ми се довери; поставих писмото си при писмото на Дансьони. Върнах се в гостната и заварих моята хубавица, отпусната в пленителна поза в един шезлонг.

Тази гледка пробуди желанията ми; очите ми пламнаха; почувствувах как погледът ми стана нежен и настойчив и седнах така, че да го оползотворя. Божествената светица сведе големите си невинни очи — това беше първото въздействие. Съзерцавах известно време ангелското й лице, после я огледах цялата; позабавлявах се да отгатна очертанията на тялото й под леката, но винаги досадна рокля. Зашарих с очи от главата до краката, после от краката до главата… Моя прелестна приятелко, улових един нежен поглед, спрян върху мене; тя веднага сведе очи, но желаейки да ги срещна отново, аз погледнах настрана. Тогава между нас се установи онова мълчаливо съглашение — първи договор на свенливата любов, която, за да удовлетвори безмълвната потребност от срещи, позволява на погледите да се редуват, очаквайки да се слеят.

Убеден, че моята хубавица цяла е погълната от тази нова наслада, аз се постарах да предпазя и нея, и себе си от ненадейни опасности; и след като се уверих, че всички разговарят оживено и не ни обръщат внимание, опитах се да накарам очите й да заговорят по-откровено. Първо изненадах няколко погледа, но много сдържано, за да не оскърбя непорочността; и за да предразположа свенливата хубавица, аз се престорих на по-смутен дори от нея. Малко по малко погледите ни, привикнали да се срещат, започнаха да се задържат по-дълго; най-сетне престанаха да се избягват и аз съзрях в нейните очи сладката притома — щастлив знак за любовта и пожеланието. Но това продължи само миг и скоро, овладяла се, тя промени не без известен свян и държането, и погледа си.

Не желаех да разбере, че съм забелязал всичките тези промени, скочих бързо и я запитах изплашено, да не би да се е почувствувала по-зле. Веднага всички я наобиколиха. Оставих ги да минат пред мен; малката Воланж бродираше край един прозорец, тя се позабави, аз се възползувах от този миг и й предадох писмото на Дансьони.

Не бях много близо до нея, затова хвърлих писмото на коленете й. Тя се чудеше какво да направи. Бихте умрели от смях, ако можехте да видите удивлението и смущението й; на мен обаче не ми беше до смях, защото се страхувах да не ни издаде от глупост. Но един мой поглед, един изразителен жест й дадоха да разбере накрая, че трябва да скрие писмото в джоба си.

Останалата част от деня премина съвсем безинтересно. Това, което стана по-късно, ще ни доведе може би до някои събития, от които вие ще останете доволна дотолкова, доколкото се отнасят до вашата питомка. Но по-добре да действувам, отколкото да умувам. Привършвам осмата страница от писмото си и съм страшно уморен, затова прощавайте.

Без да ви казвам, се досещате, че малката отговори на Дансьони^[1].

Получих отговор и от моята красавица, на която писах на другия ден след пристигането си. Изпращам ви двете писма. Ако искате, четете, ако искате, не четете, защото това непрекъснато преливане от пусто в празно започна да не ме забавлява, а кой знае колко е отегчително за всеки страничен наблюдател.

Още веднъж прощавайте. Обичам ви много, както и преди, но, моля ви, ако занапред заговорите за Предан, изразявайте се по-ясно.

Замъкът… 17 септември 17…“