Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (53)

Писмо L

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Така ли, господине, изпълнявате условията, при които се съгласих да получавам понякога писма от вас? И възможно ли е «да няма от какво да се оплача», след като вие ми говорите за чувство, на което бих се страхувала да се отдам, дори да бих могла да го сторя, без да изменя на дълга си?

Впрочем, ако имах нужда от нови причини, за да запазя този спасителен страх, струва ми се, бих могла да ги намеря във вашето последно писмо. И наистина, нима точно когато мислите, че произнасяте апология на любовта, вие не ми я разкривате като най-опасна буря? Кой би могъл да желае щастие, купено с цената на разума, щастие, след чиито мимолетни наслади в най-добрия случай идват съжаления, ако не и угризения на съвестта?

Нима дори вие, който сте привикнали с това опасно безумие и не би трябвало да изпадате под неговото въздействие, не сте принуден да признаете, че то е по-силно от вас, и нима сте първият, който се оплаква от неволния смут, предизвикан от него? Нима то не извършва страшно опустошение в едно неопорочено, чувствително сърце, като прибавя към властта си и големите жертви, които ще бъде принудено да му принесе?

Вие мислите, господине, или поне си придавате такъв вид, че любовта води към щастие! А аз съм убедена в обратното; тя ще ме направи нещастна, затова не бих желала никога да я споменават пред мен. Дори разговорите за нея, струва ми се, нарушават спокойствието и колкото по убеждение, толкова и от чувство за дълг, аз ви моля да благоволите да не приказвате за това.

В края на краищата сега е много лесно да изпълните тази моя молба. След завръщането си в Париж ще имате достатъчно случаи да забравите едно чувство, породено по всяка вероятност от навика да се занимавате с подобни неща и станало по-силно поради селската скука. Нали вече сте там, където по-рано ме гледахте с безразличие? И на всяка крачка ви се откриват възможности за лесни победи, заобиколен от много по-привлекателни жени от мен, които имат по-голямо право да бъдат ухажвани от вас? На мен не ми е присъщо тщеславието, в което упрекват нашия пол; не притежавам и лицемерната скромност, която всъщност е изтънчена горделивост. Затова съвсем чистосърдечно ви казвам — намирам в себе си твърде малко качества, за да ме харесват; но дори да притежавах всичките, не бих ги сметнала достатъчни, за да ви задържа. Да ви моля да не се занимавате повече с мен, означава просто да ви поискам да правите днес това, което сте правили досега и което несъмнено ще направите в най-скоро време, дори аз да желая обратното.

Аз никога не забравям тази истина и тя би била сама по себе си достатъчно важна причина да откажа да ви слушам. А имам още хиляди други, но тъй като не ми е приятно да влизам в безкрайни спорове, ще се огранича да ви помоля, както и преди да не ми говорите за чувство, за което не искам да чувам и на което още по-малко искам да отговоря.

1 септември 17…“