Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (55)

Писмо LII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Госпожо, вие ми забранявате да ви говоря за любовта си, но откъде да намеря необходимото мъжество да ви се подчиня? Нима, след като сърцето ми е изпълнено с чувство, което би трябвало да бъде сладостно, а вие го правите мъчително, след като линея в изгнанието, на което вие ме осъдихте, след като живея само в неудовлетворени желания и съжаления, в плен на все по-жестоки терзания, защото те безспир ми напомнят безразличието ви, трябва да загубя и единственото останало ми утешение? А има ли за мен друго утешение, освен да ви откривам понякога душата си, в която вие непрекъснато вливате смут и отрова? Ще извърнете ли поглед, за да не виждате сълзите, предизвикани от вас? Ще откажете ли да приемете дори жертвите, които вие сте поискали? Няма ли да е по-достойно за вас, за вашата благородна и нежна душа, да съжалите един измъчен от вас нещастник, отколкото да се стремите да изостряте терзанията му с несправедливата си и сурова забрана?

Вие се преструвате, че любовта ви плаши и не желаете да прозрете, че вие сте единствената причина за злините, които й приписвате! Ах, разбира се, това чувство е мъчително, когато не е споделено от съществото, което го вдъхновява, но има ли щастие, щом любовта не е взаимна? Нежно приятелство, сладостно безгранично доверие, уталожени терзания, безкрайни радости, чародейна надежда, сладки спомени — къде да ги търсим, ако не в любовта? Вие клеветите любовта, вие, която можете да се насладите на всичките й блага стига само да не ги отхвърлите! А аз забравям изживените мъки, като я защищавам.

Вие принуждавате и мен да се защищавам, защото, докато аз посвещавам живота си да ви обожавам, вие непрекъснато търсите прегрешенията ми! Вие вече ме обявихте за лекомислен и лъжлив и злоупотребявайки с някои мои заблуди, които самият аз ви признах, изпитвате удоволствие да не правите разлика между човека, който бях някога, и човека, който съм днес. Не ви стигна, че ме обрекохте на страданието да живея далеч от вас, а ми се и подигравате жестоко заради някакви наслади, към които сама знаете колко нечувствителен сте ме направили! Вие не вярвате нито на обещанията, нито на клетвите ми; добре тогава. Остава ми да призова един-единствен свидетел, в когото не можете да се съмнявате — вас самата! Моля ви, запитайте се чистосърдечно — и ако не вярвате в любовта ми, ако се съмнявате дори за миг, че вие единствена властвувате в сърцето ми, ако не сте убедена, че това наистина много изменчиво сърце е само ваше, съгласен съм да понеса бремето на тази своя грешка: ще стена, но няма да зова; ако се вгледате безпристрастно в двама ни и бъдете принудена да признаете пред себе си, че нямате и никога няма да имате съперница, моля ви, не ме принуждавайте да се боря с химери и оставете ми поне утешението, че не се съмнявате в едно чувство, което действително ще свърши тогава, когато свърши животът ми. Позволете ми, госпожо, да ви помоля да отговорите както трябва на тази част от писмото ми.

Макар и да осъждам онези години от живота си, които явно жестоко ме принизяват във вашите очи, уверявам ви, правя го не защото нямам доводи да ги защитя.

В края на краищата какво съм извършил? Оставил съм да ме увлече вихрушката! В обществото навлязох млад, неопитен; предаваха ме, тъй да се каже, от ръка на ръка тълпа жени, които бързаха с готовността си да се отдадат да предвардят някое неизгодно за тях размишление — можех ли аз да дам пример за съпротива, след като никой не ми се противопоставяше? Или трябваше да показвам за едно мимолетно прегрешение, често предизвикано против волята ми, безполезна вярност, на която всеки би се присмял! И с какво друго средство, освен с бърза раздяла, може да се оправдае една срамна връзка?

Но сега вече мога да кажа, че чувственото опиянение, или може би безразсъдното тщеславие, не достигна до сърцето ми. Родено за любов, то само се развличаше с лесните победи, но те не го удовлетворяваха. Бях заобиколен от съблазнителни, но заслужаващи презрение създания, и нито едно от тях не успя да докосне душата ми: предлагаха ми наслади, аз търсех добродетели; така малко по малко станах непостоянен в любовта, макар всъщност да бях нежен и чувствителен.

Когато ви видях, прозрях истината. Разбрах, че любовната магия се таи в душевните качества, че те единствени могат да породят и оправдаят безумната любов. Разбрах, че не мога да не ви обичам, не мога да обичам друга, освен вас.

Ето, госпожо, какво е сърцето, на което вие се страхувате да се доверите и чиято съдба можете да решите само вие. Но каквато и участ да му готвите, вие няма да промените чувствата, които го привързват към вас. Те са тъй ненакърними, както и породилите ги добродетели.

3 септември 17…“