Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (5)

Капризът на деспота, революцията и археологическите находки

През ноември 1845 г. Лейърд тръгна с малка лодка за Мосул Надолу по течението на Тигър. Неочаквано неговите планове бяха провалени от сериозни трудности. Цяла Месопотамия беше обзета от революционна вълна. Равнините се покриха с червените огньове на горящите села, а пътищата бяха контролирани от въоръжени до зъби революционери.

По това време Месопотамия беше под турско владичество. Малко преди пристигането на Лейърд султанът назначи нов паша, т.е. губернатор, на име Керити Оглу. Той беше типичен източен деспот, жив пренесен от арабска приказка отрицателен герой. Външният му вид беше такъв, че би могъл да се присъни на деца, наплашени от страшни разкази. Нисък, необикновено дебел и подвижен, имаше само едно ухо и едно око, а тъмното му лице беше осеяно с белези от едра шарка.

Начинът, по който управляваше, подобно на външния му вид също беше чудноват. След като взе властта, наложи на населението данък върху зъбите, като с нескривана ирония заяви, че постъпленията от този данък щели да се изразходват за закупуване на нова челюст, понеже си бил счупил старата при консумиране на „отвратителните ястия на тази страна“.

Но този изобретателен данък беше само малка увертюра на онова, което скоро настъпи. Пашата започна безмилостно да граби ужасените араби и туркмени. Начело на своите разбойници нахлуваше в селата, плячкосваше всичко, което му попаднеше, и заповядваше да се запалват къщите само за да се наслаждава на огъня.

Веднъж по селата се разнесе радостната новина, че аллах бил наказал със смърт жестокия тиранин. Пашата се възползва от случая да измисли интрига в стил на опера-буфо, в която садизмът вървеше ръка за ръка с извратеното чувство за хумор на пашата. В двореца си той инсценира дълбок траур. На покрива плющяха спуснати наполовина знамена, иззад затворените порти се носеха воплите на оплаквачки и евнуси.

В нещастното население се всели нов дух. Радостно възбудени тълпи се събираха пред двореца, за да се убедят със собствените си очи в смъртта на губернатора. По улиците се движеха големи тълпи, които крещяха: „Да бъде благословен аллах, пашата е мъртъв!“ Изведнъж портите на двореца се отвориха широко и отвътре се изсипа банда главорези с извадени саби. Сред стеналия и викове на ужас падаха много глави, а кръвта се лееше по улиците на потоци.

След страхотната сеч пашата конфискува имотите на виновни и невинни под фалшивия предлог, че били допуснали обида на височайшата му особа, разпространявайки клюката за неговата смърт. В края на краищата преследванията доведоха хората до върха на отчаянието. Арабските и туркменските племена хванаха оръжието и започнаха борба срещу деспота.

Но простите местни жители не бяха в състояние да окажат организиран отпор. Те дадоха простор на отчаянието и гнева си стихийно, като палеха къщи и цели села, убиваха не само войници на губернатора, но и свои събратя и дори извършваха пладнешки разбойнически нападения.

След като се ориентира в положението, Лейърд предпочете да не разкрива археологическите си планове. За да прикрие същинската си цел, той се снабди с тежкокалибрена пушка и разгласи, че се стягал да отиде за глигани. След това нае ездитен кон и тръгна на път по посока на хълма Нимруд. Привечер се озова в малко арабско село, което представляваше жалка картина. От къщите бяха останали само пепелища, а над развалините висеше тежката миризма на опожарено.

През цепнатината в една порутена стена той забеляза слаб пламък на едно угасващо огнище. Около тлеещата пепел седеше семейство, потънало в скръбно мълчание. То се състоеше от арабин с бяла чалма и дълго наметало — бурнус, три изпосталели жени с черни фереджета и куп почти голи деца, сгушени до мързеливите овчарски кучета.

Арабинът се казваше Авад Абд-Алах и беше шейх на племето йехеш. Селото беше подпалено неотдавна от войниците на пашата, а населението се бе укрило в близките планини. Седнали край огъня, Лейърд сподели с Авад своите планове и го помоли за помощ. Щедро възнаграденият арабин още същата нощ отиде в съседното село да наеме работници за разкопки на хълма Нимруд.

Докато чакаше връщането му, възбуденият Лейърд почти не мигна. „Отдавна хранените надежди — пише в спомените си — сега ще се осъществят или ще се окажат напразни. Пред очите ми се мяркаха видения на подземни дворци, гигантски чудовища, статуи на хора и безброй надписи. Съставих планове как да извадя от земята тези съкровища. Сънувах, че съм се заблудил в лабиринт от дворцови стаи и не мога да намеря изхода.“

Призори Авад се върна, придружен от шестима други араби, които се съгласиха срещу скромно възнаграждение да пристъпят към работа. Арабите и Лейърд веднага отидоха на хълма и започнаха да копаят. Лейърд трепереше от нетърпение и безпокойство. Но само след няколко часа работниците разкриха части от дебели стени. Богатите фризове от алабастър, барелефите, будещи възторг, не оставяха никакво съмнение, че откритата постройка е прекрасно жилище — резиденция на някакъв цар. Изумяваха не само странният стил, но и реалистичното оформление на подробностите. Човешките дела от онези необикновено далечни времена се изправиха пред Лейърд като отразени в някаква огледална повърхност.

Върху алабастрови плочи се виждаха изпъкнали сцени на военни походи и лов, живота в двореца и религиозни обреди. Ето — на колесници, понесени от галопиращи породисти коне, стоят изправени брадати воини. Изпъват големи лъкове и поразяват със стрели бягащите в паника неприятелски войски. Колелата на колесницата и копитата на жребците мачкат ранените и убитите войници. На друго място се вижда атака срещу крепост, построена на върха на стръмна скала. Обсадените хвърлят камъни върху изкачващите се бойци, обсипват ги със стрели. Тук-там ранен воин пропада в бездната. На друга плоча ръката на скулптора е изобразила ловна сцена. Цар, препускащ с колесница, е улучил огромен лъв. Раненият звяр реве яростно, въргаляйки се в собствената си кръв.

Всяка подробност беше изваяна с удивителна пластичност и точност. По скулптурите можеха да се видят дрехи, железни ризници, островърхи шлемове, колесници и впрегатни принадлежности, пребогато украсени с орнаменти. В ожесточените боеве, в яростното преследване, в глъчката на битки и лов беше отразена хищническата, необуздана, сприхава природа на царете, воините и ловците.

Лейърд гледаше и не вярваше на очите си. Зашеметен от откритието, подканяше работниците да бързат. Колкото се може по-скоро искаше да разкрие стените на двореца, за да се добере до най-съкровената тайна на тези неизброими съкровища от миналото.

През време на трескавите търсения внезапно се появи турски офицер, предвождащ малък отряд войници. Той се ръкува любезно с Лейърд, огледа хълма, направи някакви забележки на тема търсене на злато и връчи заповед от пашата, с която се забраняваха по-нататъшните разкопки.

Лейърд беше съкрушен. Качи се на един кон и без да бърза, се отправи към Мосул, за да поприказва лично с пашата. Турският губернатор го прие с подчертана любезност, но изрази съжалението си, че не можел да отмени заповедта си.

— Нима не знаете, господине, че мохамеданското население е възмутено от оскверняването на ислямските гробове, които се намират на хълма?

Лейърд се вцепени. Та той не бе видял никакви гробове!

Затова побърза отново да се изкачи на хълма и, о чудо, отдалеч тук-там забеляза надгробни плочи, които по-рано ги нямаше. Те се бяха появили като че ли с магическа пръчка. Три дни Лейърд скита из хълма, съкрушен от това безнадеждно положение.

На третия прекаран в бездействие ден влезе в разговор с офицера, който му бе донесъл заповедта на пашата.

— Повярвайте ми, че преди това не видях никаква гробове… просто си блъскам главата, за да си обясня как е могло да стане това.

— А, за гробовете ли… ние имахме много грижи с тях.

— Грижи ли? Как трябва да разбирам това?

Офицерът се усмихна под мустак, прехапа устни, огледа се наоколо и измънка:

— Цели две нощи превозвахме каменни надгробни плочи от гробищата на близките села и ги оставяхме на хълма. Обвиняват ви, че осквернявате ислямски гробове. Да знаете само колко ислямски гробове разрушихме ние при това пренасяне.

— Но защо е разигравана цялата тази комедия?

— В цял Мосул говорят, че сте знаели за някаква златни съкровища и затова копаете. Като научи това, пашата пожела да се отърве от вас… иска сам да започне да ги търси.

Докато Лейърд успее да реши какво да предприеме, въпросът неочаквано се разреши сам. Турското правителство узнало за редица афери на провинциалния деспот и наредило да бъде хвърлен в затвора.

Сега Лейърд можеше да продължи разкопките си.

Една утрин, когато той излезе от палатката си и се приближи към рова, работниците започнаха да махат към него с лопатите си и да крещят с цяло гърло:

— Бързай, бейо, бързай! Копачите намериха Немрод! О, аллах! Нещо невъзможно, но вярно!… Видяхме го със собствените си очи! Един е бог!

Като казаха това, те хукнаха към Мосул. Лейърд бързо се приближи към изкопания ров. От земята се подаваше грамадна човешка глава от алабастър, по-висока от нормален човешки ръст. Тя лежеше, както по-късно се оказа, върху тялото на крилат лъв. Скулптурата беше в прекрасно състояние. Брадатото лице изразяваше величествено спокойствие и съсредоточение, а изпълнението на детайлите говореше, че древният художник е имал изтънчен вкус, какъвто рядко се среща в подобни скулптури.

Новината за намирането на Немрод — „най-славния на земята ловец и основател на Ниневия“ — бързо се разнесе сред суеверните араби. Скоро хълмът се изпълни с хора, дошли от близките селца. Те стояха на ръба на рова и със страхопочитание разглеждаха грамадната глава от бял алабастър. Лейърд с мъка накара един от шейховете да се спусне долу и да се убеди, че находката е само скулптура от камък.

— Това не е работа на човешки ръце — извика шейхът, — а на онези неверни великани, за които пророкът — мир на праха му — е казал, че са били по-високи и от най-високата финикова палма. Това е едно от онези божества, върху което Ной — мир на праха му — хвърлил клетва, още преди да дойде потопът.

По съвет на Авад Лейърд ознаменува откритието с увеселение. Заповяда да се заколи цял бик и нае пътуващи музиканти. Забавата продължи цяла нощ. На лумналите огньове се печеше на шиш вкусно месо. Сред гюрултията от пищялки и тъпани ощастливените синове на пустинята пееха, танцуваха и крещяха до зори.

Новината за скулптурата с бързината на светкавица стигна в Мосул. Градът закипя, пазарът се изпълни с възбудена тълпа. Местните кадии и мюфтии побързаха да отидат при турския паша, за да му връчат официален протест срещу изваждането на Немрод, понеже смятали това деяние за противоречащо на Корана, Новият губернатор Исмаил паша извика при себе си Лейърд и го посъветва да прекрати за известно време разкопките, докато населението се успокои. Англичанинът задържа само двама работници и продължи търсенията тайно, но вече значително по-бавно.

След известно време, когато първоначалната възбуда позатихна, Лейърд нае повече работници и започна да прокопава хълма на различни места. Не трябваше дълго да се чакат резултатите. Скоро на повърхността на земята бяха извадени 60 крилати бика и лъва с човешки глави. Някои чудовища имаха по пет крака — странност, която Лейърд веднага не можа да си обясни. Веднъж, като минаваше покрай един крилат бик, той внезапно се учуди. Съвсем ясно видя как бикът трепна и направи крачка напред. Това беше оптическа измама, дължаща се на петия крак. Навярно биковете са пазели входа към двореца и по такъв начин будели суеверен страх сред населението.

За тези статуи Лейърд пише следното в своите спомени:

„В продължение на 25 века те са били скрити от човешкото око и ето ги сега отново стоят пред нас с цялото величие на своето антично великолепие. Но колко много се е изменила заобикалящата ги обстановка! Там, където някога е цъфтяла пълната с великолепие цивилизация на един могъщ народ, сега виждаме мизерията и невежеството на полуварварски племена. Където някога са се издигали внушителни храмове и е кипял живот на богати, гъсто населени градове, имаме руини и безформени насипи. Над просторните дворцови салони, в които са били пазени тези скулптури, днес крачат волове, впрегнати в плугове, и шумят ниви. Египет може да се похвали със също толкова стари и не по-малко прекрасни монументи, но неговите исторически паметници винаги са били видими, винаги са прославяли мощта и славата на своята родина, докато статуите, които стоят пред нас, чак сега излязоха от мрака на забравата…“

В продължение на две години Лейърд откри пет дворци, издигнати от асирийски царе между IX и VII век пр.н.е. Стана ясно, че първата открита постройка е дворецът на асирийския цар Ашурназирпал II, царувал от 885 до 859 г. пр.н.е. Само в едно отношение Лейърд беше разочарован — хълмът Нимруд не криеше, както той беше предполагал, развалините на Ниневия, а на град Калху.

Към средата на XIX век археологията още не беше наука в пълния смисъл на думата. Дотогава още не бяха познати днешните строго научни методи за извършване на археологически разкопки. Съвременните археолози измерват и фотографират предметите на мястото, на което са ги открили, понеже от тяхното положение и обкръжение често може да се извлекат по-ценни исторически сведения, отколкото от самите предмети. Понякога някаква дребна отломка или мънисто може да даде повече сведения, отколкото някоя величествена скулптура, затова археолозите грижливо пресяват пясъка и събират всички, дори микроскопичните предметчета. Благодарение на умелото реставриране и консервация от парчетата се получават прекрасни вази или статуйки, а предметите, изложени на унищожение, се спасяват чрез химически средства.

Методите на Лейърд, дори да спазваше тогавашните научни изисквания, бяха извънредно унищожителни и брутални. В стремежа си да намери сензационни предмети, които да му донесат слава, той унищожаваше алабастрови табели от стените на дворците, зариваше отново в земята непроучени обстойно парчета развалини, като смесваше черупки от животни с парчета тухли, а на плочките с клинопис не обръщаше особено внимание. Поради това голям брой ценни предмети на асирийската материална култура като оръжия, инструменти от бронз и стъкло, вази и други произведения на изкуството бяха унищожени с удари на кирки и лопати.

Работата на хълма Нимруд продължи две години. През това време Лейърд често изпращаше в Лондон по-дребни находки. Най-сетне той взе смелото решение да изпрати двете най-малки крилати чудовища с човешки глави. За тази цел нареди в Мосул да се построи специална огромна платформа на мощни колела. Тежката кола, теглена от волове и тикана от араби, спря до самия хълм. С помощта на въжета и крикове двата колоса бяха натоварени на платформата. Междувременно се мръкна и на хоризонта се показа луната. Крилатите чудовища, огромни и бели на светлината на луната, гледаха непознатия им свят като събудени от сън. На другата сутрин призори започна тяхното превозване до реката, където ги чакаха салове, държащи се на повърхността на водата чрез 60 кожени торби, пълни с въздух. Сред виковете на арабите и скърцането на колелата, тромавата кола трепна и се понесе към реката.

Начело на шествието вървеше самият Лейърд. Непосредствено след него с танцова стъпка крачеха музиканти, като вдигай огромен шум със свирня на пищялки и думкане на барабанчета. Платформата се теглеше от триста араби, на които подвикваха надзиратели. Зад тях се мъкнеха крещящи с цяло гърло жени и деца. Сред врявата арабски конници се движеха по средата на човешкия мравуняк, размахвайки камшици и принуждавайки работниците да теглят по-старателно.

Натоварени на сала, статуите щастливо стигнаха в Лондон.