Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (22)

Следсмъртните грижи на фараоните

Веднъж през 1881 г. в кабинета на един немски египтолог влезе някакъв богат американец. Непознатият посетител се разположи на стола и като извади от чантата си един папирусов свитък, рече:

— Узнах, че можете да разчитате египетски папируси и бих искал да ви помоля да дадете оценка на този документ. Има ли това нещо значителна стойност? Заплатих за него доста висока сума…

Професорът погледна внимателно папируса и се вдълбочи в египетския текст. Колкото повече четеше, толкова по-удивен израз придобиваше лицето му. Едва сдържайки вълнението си, той запита:

— Откъде имате това?

— Защо питате? Да не би стойността му да е изключително голяма?

— Този текст е принадлежал на един фараон, чиято гробница в „Долината на царете“ е празна от незапомнени времена. Тайната се крие в това, че подобни свитъци били поставяни в ковчезите на фараоните. Оттук може да се заключи, че мумията на този цар не е унищожена и е съхранена някъде на друго място. Сигурно разбирате колко важно за науката е да се открие произходът на папируса.

— Не искам да го затайвам — отвърна усмихнат американецът. — Заминах за Кайро с намерение да се снабдя с няколко египетски предмета за колекциите си. Знаех, че е противозаконно и затова се срещах винаги нощем с арабските търговци. Един ден някакъв арабин с огромен ръст ме покани в задната стаичка на дюкянчето си, предложи ми ей този папирус и поиска доста солена сума. След като се попазарихме, аз го купих и веднага напуснах Египет, за да не ме хванат и ми вземат трофея.

Германският египтолог писа по този въпрос писмо до Кайро. Директорът на Египетския музей проф. Гастон Масперо, след като прочете новината за открадването на ценния папирус, се ядоса страшно. През последните години в чужбина бяха изнесени петнайсетина ценни документи и паметници на египетското изкуство и всички досегашни търсения не бяха дали никакъв резултат, с изключение на сведението, че с тях търгувал някакъв анонимен араб, за когото се знаело само, че бил е огромен ръст.

Полицията досега бе напълно безпомощна и затова директорът реши да поеме цялата работа в свои ръце. Задачата да се открие гиганта с чалма на главата той възложи на младия си асистент Емил Бругш, който радостно затърка ръце, доволен от предстоящата си роля на детектив-любител.

Той започна издирванията, като замина за Луксор и се настани в тамошния хотел. Заразказва наляво и надясно, че бил американец и търсел антични предмети. Ден и нощ се влачеше из затънтените кътчета на града, като често купуваше на високи цени някакви предмети.

Първоначално арабите се опитаха да му пробутат подправени боклуци, но като видяха, че младият чужденец само с един поглед разпознава фалшификатите и ги отхвърля с презрително движение на ръката, започнаха да проявяват уважение към него, понеже се убедиха, че нямат насреща си някакъв наивен турист.

Веднъж, като се разхождаше по пазара, асистентът мина край едно от безбройните малки дюкянчета. Седящият на прага арабин, с дълга бяла брада, му кимна с глава, покани го в задната стаичка и му предложи да купи малка статуйка от камък. Като я видя, Бругш едва не извика от удивление. Веднага по стила бе познал, че пред очите му е скулптура най-малко отпреди три хиляди години. Докато се пазареше, уж случайно, обръщаше статуйката в ръце и от издълбания върху й йероглифен надпис заключи, че произхожда от гробницата на един от фараоните от двайсет и първа династия. Тази гробница отдавна зееше празна в „Долината на царете“. Откъде в такъв случай се бе взела тази скулптура? Разрешението на тази интригуваща загадка би донесло на науката неимоверно големи успехи. Мнимият американец закупи с привидно равнодушно изражение на лицето статуйката и даде на арабина да разбере, че търси и други уникални предмети на египетското изкуство.

Няколко часа по-късно в хотела при него се появи арабин на име Абд ел-Расул от село Ел-Гурна и му предложи различни предмети, произхождащи от епохата на същата династия. Младият учен погледна разсеяно предлаганата стока, но заинтригуван, впи поглед в посетилия го брадат мъж с огромен ръст. Нямаше никакво съмнение — най-сетне се срещаше лице с лице с легендарния търговец, който като неуловима сянка се бе изплъзвал от многото поставяни му капани, и от години бе разстройвал нервите на полицията и археолозите. Асистентът веднага заповяда да го арестуват и затворят.

Следствието, водено от египетските власти, се проточи безкрайно. Нещастникът отричаше всичко, макар че в съответствие с безчовечните методи на тогавашната египетска полиция го биха с пръчки по ходилата. Доведените да свидетелствуват членове на семейството му и други жители на селото се кълняха в алаха, че Абд ел-Расул е почтен човек и никога нямало да се опетни със забранена търговия с исторически паметници. Работата стигна до задънена улица и полицията, ще, не ще, трябваше да го пусне на свобода.

Но за чудо след няколко дни виновникът се върна сам и призна, че е търсеният търговец. Какво го бе накарало да направи това?

Абд ел-Расул бил член на сдружение, в което влизали неговите братя и няколко други селяни. Съгласно споразумението им той получавал една пета част от печалбите, реализирани от нелегалната търговия. Щом се върнал от затвора, веднага поискал да му бъде дадена половината от печалбата като награда за това, че въпреки изтезанията проявил смелост и не издал никого. Това му искане предизвикало бурни спорове и дори бой. Отказът го разгневил до такава степен, че дошъл в полицията и се предал, само и само да отмъсти на своите съдружници.

Директорът на музея Масперо по това време беше в Париж, затова бе извикан асистентът му, който се интересуваше главно от тайнствения източник на пусканите на пазара исторически паметници. И Абд ел-Расул разказа звучащата фантастично история на случайното откритие.

Веднъж, съпровождан от брат си Мохамед и още един жител на родното им село, отишли в една малка долчинка, намираща се недалеч от „Долината на царете“ и разделена от нея с верига от хълмове. Търсейки сред развалините предмети, които биха могли да продадат, неочаквано се натъкнали на проход, издълбан вертикално в скалата. Абд ел-Расул се спуснал долу с въже, обаче веднага извикал да го изтеглят и с ужас в очите закрещял:

— Африт! Там долу е африт!

Африт на арабски значи зъл дух и затова тримата другари хукнали да бягат. Вечерта Абд ел-Расул споделил с брат си, че викът му „Африт“ било хитрост — решил да ужаси познатия, за да затаи пред него откритието, което направил долу. Двамата братя се върнали на другия ден и се спуснали на дъното на шахтата. От него започвал коридор, който на края се разширявал в подземна галерия. В нея на трептящата светлина на факлата се разкрила необикновена гледка — дълга редица дървени ковчези… Като вдигнали капаците на няколко от тях, двамата братя се убедили, че съдържат добре запазени мумии. По знака на змията на челата дори тези селяни разбрали, че това са останки на фараони.

Знаели, че са длъжни да заявят откритието си в Департамента по старините, но предпочели да замълчат, за да извлекат от намерените съкровища колкото се може по-голяма изгода. За изваждане на всички съкровища едновременно не можело да става и дума, появата на пазара на толкова нови находки положително би възбудила подозрението на властите. Затова се уговорили да основат сдружение с останалите членове на семейството си и неколцина познати, за да експлоатират гробницата постепенно. По този начин можели да си осигурят за цял живот добри доходи и прилично съществуване.

Асистентът от музея Емил Бругш веднага се отправи към посочената долина и се спусна на дъното на шахтата.

„Не бях сигурен — пише в своите спомени — дали това, което видях, бе наяве или на сън. Като погледнах единия от ковчезите, прочетох на капака името на цар Сетос I — бащата на Рамзес II. Няколко крачки по-нататък, с ръце кръстосани на гърдите, почиваше в скромен ковчег Рамзес II. Колкото по-дълбоко в залата навлизах, толкова по-големи съкровища откривах. Тук Аменхотеп I, там Ахмес, трима фараона с името Тотмес, царицата Ахмес Нефертари — общо тридесет и седем ковчега с добре запазени мумии на царе, царици, князе и княгини.“

Някои ковчези бяха още затворени, други отворени и ограбени. Между ковчезите се въргаляха в безпорядък най-различни предмети, като вази, кутии със скъпоценности, предоставени на покойниците за следсмъртните им пътешествия.

По някои черепи още имаше кожа и коса, тук-там в отворените уста се виждаха добре запазени челюсти. Особено силно впечатление правеше починалият на деветдесетгодишна възраст Рамзес II. В черепа на фараон Секенри зееше огромна дупка, дължаща се на смъртоносен удар, нанесен му по време на нахлуването на азиатски племена. В мумиите често можеше да се открие сходство. Така например по чертите на лицата можеше да се познае, че Рамзес II е син на Сетос.

По какъв начин мумиите се бяха озовали в обща катакомба, докато първоначалните им гробници в „Долината на царете“ зееха празни? Загадката се изясняваше от надписите, надраскани набързо по ковчезите. Египетските жреци се стремели да не се допусне объркване при преместването на труповете и затова записали на ковчезите имената на лежащите в тях покойници и поредните места, които им служили за покой преди окончателното им полагане в тази обща подземна крипта. Някои фараони, както произтича от записаното, не намерили покой след смъртта си. Така Рамзес III, както личеше от бележките, бил пренасян три пъти от една гробница в друга.

Като се запитаха за причината на тези странни пренасяния, археолозите се опитаха да пресъздадат във въображението си как е протекло това събитие. От многобройни документи личеше ясно, че кражбите в „Долината на царете“ станали истинска напаст. Грабителите не щадели дори царските мумии, изхвърляли ги от ковчезите и разрязвали превръзките, за да се добират до накитите и амулетите. Всички предохранителни средства се оказали неефикасни, понеже в кражбите на гробовете били замесени пазачите и жреците, на които било поверено да се грижат за покойниците.

Един от фараоните най-сетне изгубил търпение. За да сложи край на това оскверняване, наредил да се издълбае в близката долина сборна крипта и да се пренесат там всички оцелели мумии на неговите предходници. Тъй като към подземието водел само един вход, шансът да бъде опазено бил по-голям, отколкото в многобройните гробници в „Долината на царете“.

Една нощ жреците се събрали тайно, прехвърлили мумиите в нови ковчези и като образували необикновена процесия, ги занесли на новото място за вечен покой, като минали по една лъкатушеща планинска пътека, която съществува там до ден-днешен. По щастливо стечение на обстоятелствата гробницата някак минала в забрава и напук на историческите превратности оцеляла до наши дни — до момента, в който я откри арабинът Абд ел-Расул.

Беше решено мумиите да се пренесат в Египетския музей в Кайро, за да се положат в отделна зала (там те могат да бъдат разглеждани само със специално разрешение). Натовариха ги на гемии и ги превозиха надолу по течението на Нил.

Вестта за царското „погребение“ се разнесе из Египет с бързината на светкавица. Щом флотилията от гемии наближеше някое крайречно село, населението масово излизаше на брега и се държеше така, сякаш се прощаваше с някой близък. В съответствие с египетските погребални обичаи мъжете от време на време стреляха във въздуха с пушки, а жените поемаха ролята на оплаквачки, жално извисяваха гласове и си скубеха косите.

В подземната галерия не беше намерена мумията на фараона Мернептах. Това предизвика задоволство сред ония, които смятаха Библията за достоверен исторически източник. Именно Мернептах беше фараонът, който бе преследвал евреите по време на бягството им от Египет и за когото се пише, че бил потънал във вълните на Червено море. Липсата на неговата мумия в гробницата тези хора счетоха за потвърждение на посочената библейска версия.

Но 12 години по-късно бе направено много голямо откритие. В „Долината на царете“ бе намерена гробницата на Аменхотеп II заедно с 13 други мумии на фараони. И сред тях бе мумията на библейския Мернептах. От това следваше, че не бил загинал във вълните на морето, а починал от естествена смърт. Наистина, съществуваше предположението, че трупът му бил изхвърлен на брега от морските вълни и след това балсамиран. Но анатомическите изследвания не показаха следи от такъв вид разлагане на тялото, какъвто би трябвало да настъпи вследствие на действието на морската вода.

Първият фараон, който скъсал с традицията да се строят пирамиди, бил Тотмес I (1545–1515 г. пр.н.е.). Към тази стъпка не го склонило желанието да облекчи участта на поданиците си, нито се бил отказал от титлата „Син на слънцето“, а го направил по чисто практични съображения — поради очебийния факт, че пирамидите не били в състояние да запазят нито една мумия от оскверняване.

Археолозите намериха много доказателства, че системно били извършвани кражби. Крадците, след като проникнали в гробницата на жената на фараона Зер, разрязали мумията, за да си присвоят накитите по нея. Но вероятно някой ги изплашил и бягайки в паника, захвърлили откъснатата ръка на царицата. Тя бе намерена в 1909 г., завита в ленен плат, все още с две гривни на нея, украсени с аметисти и тюркоази. В Хеопсовата и в Хефреновата пирамида бяха намерени само празни саркофази, натрошени на дребни парчета. В пирамидата на Микерин изобщо нямаше саркофаг, а по пода на гробната стая лежаха в безпорядък остатъци от мумията и от дървения ковчег.

Тотмес I искал да избегне подобна съдба и затова за бъдеща своя гробница избрал едно безлюдно и лесно за пазене място. Това бе известната ни вече „Долина на царете“, където оттогава насетне в продължение на 500 години били погребвани и неговите приемници.

Построяването на тайнствената гробница Тотмес I възложил на своя архитект Инени. Този строител ни съобщава това на стената на собствения си гроб със следните думи:

Аз единствен надзиравах строежа на скалната гробница на негово царско величество. Никой друг не е влизал в този гроб, никой друг не е чувал за него.

Разбира се, не трябва да приемаме дословно неговите твърдения, понеже в строежа са участвували поне 100 работници. Какво е станало с тях в такъв случай? По този въпрос се изказва един от най-добрите познавачи на „Долината на царете“ — английският археолог Хауърд Картър:

„Напълно ясно е, че тези 100 или повече работници, запознати с най-съкровената тайна на царя, не са били пуснати свободни. Можем да бъдем сигурни, че Инени не се е поколебал нито за миг да им затвори устата завинаги. По всяка вероятност, работата била извършена от роби, които след това били умъртвени.“

Вече знаем, че всички предохранителни мерки и човешки жертви се оказали напразни. В „Долината на царете“ крадците станали дръзки до такава степен, че мумиите на фараоните трябвало да бъдат спасявани чрез пренасяне на друго по-скрито място.

Върху задкулисния механизъм на ограбването на гробовете хвърля интересна светлина един процес, отразен на папируси от периода на царуването на Рамзес IX (20-та династия). Ето как стоял въпросът:

Пезер — градски управител на Тива, намираща се на източния бряг на Нил — узнал чрез своите шпиони, че „Долината на царете“, намираща се на западния бряг на реката, където управител бил някой си Певеро, системно била ограбвана. Двамата градски чиновници се надпреварвали да спечелят благоразположението на губернатора на Тиванската област Хамвезе и ожесточено се клеветели един друг.

Пезер написал донос, в който не само обвинявал Певеро в задкулисно участие в кражбите, но дори посочвал точния брой на окрадените гробници. Според твърденията му било посегнато на десет царски гроба, на четири гроба на жреци и на голям брой гробове на частни лица.

Хамвезе трябвало да реагира на обвинението. Назначил няколкочленна следствена комисия и я изпратил на другия бряг на Нил. Но, както произтича от хода на следствието, членовете на комисията, а може би самият губернатор, навярно са имали пръст в тази работа или в последния момент били подкупени от виновните. Написали цветист рапорт, в който отхвърляли обвинението на Пезер, позовавайки се на смешни и неубедителни аргументи.

Заявили, че твърдението на Пезер за ограбени десет царски и четири жречески гроба било неоснователно.

Жертва били станали само един царски и два жречески гроба. Признали също така, че били ограбени и известен брой частни гробове, но всичко това не представлявало според тях достатъчен повод Певеро да бъде поставен в положение на обвиняем.

Очистен от обвиненията, управителят решил да възтържествува над съперника си. Събрал всички подчинени му работници, инспектори, администратори, служители и пазачи в „Долината на царете“, минал реката и начело на тази тълпа устроил шумна демонстрация пред дома на Пезер.

Пезер кипнал от възмущение. Излязъл на улицата и заплашил, че щял да отнесе този въпрос направо до царя, като прескочи губернатора. Точно това чакал Певеро. Тозчас изтичал при своя началник и му повторил думите на съперника си. Хамвезе погледнал на думите на Пезер като на непростимо нарушение на служебната дисциплина. Изправил го пред съд и успял да получи присъда срещу него за лъжлива клетва, каквато Пезер бил уж допуснал в своето обвинение. Процесуалните документи за съжаление мълчат за по-нататъшната участ на нещастния управител, който се опитал да се противопостави на могъщата анонимна шайка от гробокрадци.

Но осем години по-късно работата взела съвсем друг, неочакван обрат. Полицията заловила осем крадци на гробове, чиито имена и днес са известни. Това били: каменарят Хапий, занаятчията Ирамун, селянинът Аменемхеб, носачът на вода Кемвезе, негърът-роб Ехенуфер, Хапир и Сетнахте. След като ги наложили здраво с тояги по ръцете и ходилата, съдиите изтръгнали следното протоколирано признание:

Ние отворихме ковчезите и намерихме в тях достойните мумии на царете. На шиите им имаше по няколко низа с амулети и украшения от злато; главите им бяха покрити със златни маски; достойните мумии на царете целите бяха покрити със злато. Ковчезите бяха обшити отвън и отвътре със златна ламарина, украсена със скъпи камъни. Ние взехме златото от мумиите на тези богове, прибрахме амулетите и скъпоценностите, които бяха на шиите им, и златната обшивка на ковчезите. Намерихме и жената на единия цар и взехме от нея всичко, каквото имаше. След това изгорихме ковчезите на боговете. Откраднахме предметите, които намерихме в гробовете — вази от злато, сребро и бронз. Златото, което намерихме при тези два бога — при техните мумии, — претопихме и заедно с амулетите и скъпоценностите си разделихме на осем части.

Съдът осъдил подсъдимите на смърт и с това напълно реабилитирал Пезер. Обаче в процесуалните документи липсват сведения за съдбата на главните вдъхновители на престъплението — губернатора Хамвезе и управителя Певеро.