Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (23)

Разбунтуваният фараон и жреците-отмъстители

В 1907 г. американският археолог Теодор Дейвис откри в „Долината на царете“ някаква запечатана гробница. От зазидания вход навътре в скалите водеше наклонен коридор, засипан с различни материали. На върха на огромна, стигаща почти до тавана купчина развалини лежеше отворен празен саркофаг от кедрово дърво с надпис, от който личеше, че в него някога бил положен трупът на царица Тейе — жена на Аменхотеп III.

След като отстрани препятствието, Дейвис се озова в гробна стая. Пред очите му се разкри удивителна гледка. Върху поставка, която бе почти напълно изгнила, лежеше ковчег във формата на човешка фигура, блестящ светлината на фенера с богатата си украса от златни листа, полублагородни камъни и пъстри стъкълца.

Под отместения капак се показа изтлял череп на мумия. Останките на починалия египтянин бяха покрити с тънка златна ламарина, а на челото му блестеше царската емблема — змия от ковано злато. В единия ъгъл на гробната стая в полумрака се виждаха четири алабастрови вази, съдържащи вътрешните органи на покойника.

Като разгледа йероглифните надписи по ковчега, Дейвис попадна на едно загадъчно явление, несрещано досега в египтологията. Всички места в надписите, където трябваше да бъде написано името на покойника, бяха изчовъркани с остър инструмент. Както обикновено, обвитата с превръзки мумия бе опасана с тънки златни ивици, на които беше гравирана молитва към бога на слънцето. Обаче и тук името на покойника беше изтръгнато по такъв начин, сякаш е било изрязано с ножици и се виждаше овален отвор. Всичко това говореше, че някои упорито е държал името на покойника да бъде заличено от паметта на потомците.

Чак след като бе употребено увеличително стъкло на едно не дотам старателно изчегъртано място, можа да бъде прочетено името на фараона — Ехнатон. И тогава пред Дейвис се появиха няколко въпроса, на които трябваше да намери убедителен отговор, за да обясни тайната на странната гробница. Кой фактически лежеше в този ковчег: царица Тейе — собственицата на гробницата — или фараон Ехнатон? Ако бе фараонът, в такъв случай какво е станало с мумията на царицата и защо саркофагът е бил извлечен в коридора и изобщо какво се криеше зад това странно преместване на царските останки.

За да получи поне частичен отговор, Дейвис изпрати мумията в Египетския музей в Кайро, за да я проучи проф. Елиът Смит, един от най-големите специалисти в тази област.

Дейвис беше по-скоро склонен да приеме възгледа, че това е трупът на царица Тейе, който по неизвестни причини бил погребан в ковчега, принадлежал първоначално на сина й Ехнатон. В този случай фактът, че името бе премахнато, би бил напълно обясним. Затова Дейвис се изненада извънредно много, като прочете писмото на проф. Смит, в което се казваше:

„Сигурен ли сте, че сте ми изпратили мумия от гробницата на царица Тейе? Защото вместо труп на стара жена аз получих за проучване мумия на млад мъж. Навярно е станало някакво недоразумение.“

По-нататък в писмото си професорът съобщаваше, че покойникът бил на 30 години и че необикновено удълженият му тил говорел, че бил страдал от епилепсия.

Значи все пак мумията бе на Ехнатон! Той бил един от най-интересните, най-обаятелни фараони, възкачвали се на египетския престол. Благодарение на написаната на клинообразно писмо дипломатическа кореспонденция, намерена в развалините на неговата резиденция близо до днешния град Ел-Амар, за него знаем повече, отколкото за който и да е друг фараон. Смелите му реформи революционизирали много вековни египетски обичаи и предизвикали големи и остри конфликти.

Докато повечето от фараоните се нижат пред очите на историците като безплътни сенки, Ехнатон се откроява на фона на миналото като човек от плът и кръв, със силна индивидуалност, чиито мисли, чувства и стремежи можем да проследим доста точно.

Може би не бихме могли да си обясним драматичната епоха на неговото царуване, ако не го свържем със съответния, макар по необходимост повърхностен, исторически фон. Само от перспективата на дългата история на египетската държава политическите и психологическите мотиви за дейността на Ехнатон придобиват определен смисъл.

Историците са приели удобен, ала схематичен начин да разделят историята на Египет на четири дълги периода, а именно:

Стара държава (I-X династия, 2900–2200 пр.н.е.).

Средна държава (XI-XVII династия, 2200–1600 пр.н.е.).

Нова държава (XVIII-XX династия, 1600–1100 пр.н.е.).

Късна епоха (XXI династия до покоряването от Александър Македонски, 1100–400 пр.н.е.).

Египтяните не използвали в своята история някакъв изходен пункт, както правили например римляните, които изчислявали поредните събития в своята история от основаването на Рим (ab urbe condita). Те само сочели листата на поредните фараони, периода на царуването им (обикновено неточно) и събитията, свързани с техния живот. Затова историците се натъкваха на огромни трудности, когато трябваше да установяват датите и хронологията на египетската история.

Днес този проблем може вече да се смята за разрешен. С какви методи беше извършено това удивително дело? Твърде помощни се оказаха преди всичко някои асиро-вавилонски, староеврейски, персийски и други документи, чиито дати се знаеха точно. На много места в тези документи се посочват войни, мирни договори и царуване на определени фараони като факти, съществували едновременно с някои събития от собствената история. Така че чрез сравнителния метод те успяха да установят твърде много дати от египетската история.

Ала по-точни данни ни даде астрономията. Египтяните изработили доста подробен астрономически календар, въз основа на който определяли редуването на годишните времена и периодите на пълноводието на Нил. И затова египтолозите прибягнаха до помощта на математиците и астрономите, като им възложиха да проучат стари папируси и преписи от надписи в гробници, в които се казва, че някои исторически събития били свързани с определени небесни явления, като например появата на комети. Въз основа на тези текстове учените успяха да изчислят с точност от 3 до 4 години, че 12-та династия на фараоните започнала да господствува в 2000 г. пр.н.е., а 18-та — в 1580 г. пр.н.е. Разполагайки с такава изходна точка, историците успяха да установят предполагаемите дати на господството на останалите династии, понеже имаха запазени регистри на фараоните, в които се посочваше периодът на царуването на всеки един.

Най-нови методи за установяване датата на произхода на археологическите находки и с това и на тяхната история създаде атомистиката. Вследствие действието на космическите лъчи върху живи растителни и животински организми се получава радиоактивен въглерод С₁₄, който се разпада и отделя частици. Изчислено е, че атомите на този вид въглерод съществуват около 8000 години.

От момента на смъртта на организма притокът на частички се прекъсва, а тези, които са се натрупали през периода на живота на организма, постепенно се разпадат. И затова колкото по-стара е дадена археологическа находка, толкова по-слаба бива радиоактивността й. Интензивността на тази радиоактивност може да се измери с измерителния уред на Гайгер-Мюлер. Опитите за измерване, направени на египетски мумии, чиято възраст беше известна от друг източник, показаха, че с помощта на този метод може да се установяват дати при максимална допустима грешка до 200 години.

Предмет на оживени спорове представлява така нареченото „дълго и кратко летоброене на Египет“. Въпросът никак не е незначителен, понеже се касае за това, дали историята на египетската държава е започнала с повече от 1500 години по-рано или по-късно.

Съвсем опростено изложено, положението е следното: През времето на Втората династия египетските жреци започнали да водят слънчев календар. Тъй като разделяли годината на пълни 365 дни, между слънчевата и календарната година съществувала разлика една четвърт денонощие. За четири години се събирал един ден, а след изтичане на 1460 години — цяла година, т.е. настъпвало ново изравняване на календарната година със слънчевата.

Нова година египтяните започвали от момента, когато разливането на Нил ставало едновременно с изгрева на слънцето и на звездата Сириус. Астрономите и математиците изчислили, че такова явление е имало в началото на календарната година през годините 4339, 2773 и 1317 пр.н.е.

Проблемът почиваше на това, да се избере едно от тези три числа за дата на възникването на египетския календар и с това приблизително да се определи времето, когато царувала Втората династия на фараоните. Годината 1317 трябваше предварително да се отхвърли като твърде късна и спорът се водеше относно избора между първите две години. Те изразяват споменатото от нас „дълго и кратко летоброене“.

Макар че днес все още съществуват изследователи, които упорито държат за 4339 година, мнозинството са приели като безспорна дата 2773 г. Те се позовават главно на археологически находки, намерени край Нил, от които може да се заключи, че през петото хилядолетие преди нашата ера египетското общество било още твърде слабо развито в културно отношение, за да може да създаде слънчев календар. Изхождайки от тази предпоставка, египтологията прие за начало на господството на Първата династия и за обединението на египетската държава 2900 г.

Естествените условия в Египет твърде много напомнят Месопотамия. Благодарение на ежегодното разливане на Нил от най-древни времена страната представлявала необикновено плодороден оазис сред безкрайна пустиня. Археологическите разкопки показаха, че още през каменната епоха там е имало много селища на земеделци, рибари, ловци и пастири.

Херодот нарекъл Египет „дар на реката“. Благодарение на тропическите дъждове в планините в Абисиния водите на Нил излизат от бреговете си и през месеците август, септември и октомври превръщат цялата околност в езеро. Като се приберат в коритото си, оставят черна тиня, която представлява отлична почва. Именно затова египтяните нарекли своята страна „хемит“, т.е. „черна земя“.

Но долината не навсякъде е равна. Срещат се и вълнообразни възвишения и дори хълмове, до които разливащата се вода не може да достигне. Често се случвали и сушави години, когато разливът бил съвсем малък и не нанасял по всички ниви плодородната тиня. Затова още в незапомнени времена старателните египетски земеделци прорязали долината с гъста мрежа от канали, регулирали напояването с помощта на геранила-черпаци и шлюзове, а за сушави години държали запаси от вода в изкуствени езера и големи съдове.

Изворите на Нил бяха открити едва през втората половина на XIX век. В горното си течение Нил се състои от два ръкава: Бели Нил, изтичащ от езерата на Централна Африка, и Сини Нил, водещ началото си от планините в Абисиния. Чрез тяхното сливане в околностите на днешния Хартум се образува втората по големина река в света, дълга от изворите до устието около 6400 км.

Нил си проправя път най-напред през една тясна клисура, издълбана в гранитните хълмове на старата Нубия, и след като преодолее шест подводни скални препятствия, наречени катаракти (водопади), излиза в широка долина, заобиколена от варовити скали. След като мине Кайро, се разделя на два ръкава (някога били седем) и образува плодороден триъгълник, наречен делта поради подобието си с формата на тая гръцка буква. Страната се разделяла географски и политически на Долен и Горен Египет, граница между които бил първият водопад.

В най-старата епоха преди династиите египтяните живеели в родова общност. Понеже само координирана система от канали, съсредоточена в едни ръце, била в състояние да осигури на населението достатъчно количество храни, най-напред били създадени по-големи териториални общности, които с течение на времето се превърнали в малки княжества начело с независими наследствени владетели. Вследствие на разпадането на родовата общност египетската общественост се разслоила по-рано на класи на богати земевладелци и дребни собственици или безимотни бедни селяни. В селата си селяните дълго още запазили строя на родовата общност, но всъщност били до такава степен заробени икономически, че фактически представлявали безбройна маса роби, заставяни принудително да работят за фараона и аристокрацията. В нивите на богатите същевременно се появили истински роби, в каквито били превръщани военнопленниците.

В по-нататъшното историческо развитие многобройните малки княжества били съединени в две държави — Горен и Долен Египет. Около 2900 г. пр.н.е. фараонът Менес ги обединил в една силна държава и застанал начело на нея като абсолютен монарх с атрибути на божество. За столица си избрал град Мемфис, развалините на който бяха открити при разкопки недалеч от Кайро на западния бряг на Нил.

С качването на престола на Менес започнал периодът на „Старата държава“, който бил период на пирамидите, огромните статуи и прекрасните храмове. Редом с аристокрацията се появява и богатата и влиятелна каста на жреците. Фараоните предприели много завоевателни походи, за да се снабдяват с метали, луксозни предмети и роби, каквито им били все повече нужни за земите и дворците на царя, за аристокрацията и жреците. Трудещото се население не само не се ползвало от тези завоевания, но му били налагани все по-тежки данъци и тегоби. Към края на този период избухнала голяма социална революция, а държавата Горен и Долен Египет отново се разпаднала на малки, воюващи помежду си държавици.

Около 2200 г. пр.н.е. един от тиванските князе отново обединил цялата страна и сложил началото на периода на „Средната държава“ със столица Тива. Това била така наречената класическа епоха на Египет, през която изкуството и литературата достигнали голям разцвет. Фараоните създали голяма световна империя, като покорили държавите на изток, запад и юг от своята страна, построили нови напоителни канали и установили търговски връзки с Крит и Пелопонес.

Но успоредно с увеличаването на богатствата и силата на управляващите слоеве се засилвали потискането и мизерията на широките маси на народа.

В един папирус четем:

Половината зърно крадат вредните насекоми, хипопотамите поглъщат втората половина, на полето върлуват мишките, идват цели облаци скакалци. И ето на брега спира бирникът, оглежда нивата, помощниците му държат в ръце сопи, а негрите върбови пръчки. Казват: „давай зърно!“ Ако земеделецът няма, бият го… връзват го и го хвърлят в канала… връзват жената и децата му.

Около 1780 г. пр.н.е. страната отново била обхваната от революционни смутове. Този път във въстание се хвърлят не само селските маси, но и занаятчии и войници в градовете, а също така роби в големите чифлици. Революцията била кървава, но завършила с победа. Известно време поробеното население държало кормилото на държавата в свои ръце.

Картини от тази революция са запазени в документи на богаташа Ипувер. Ето някои цитати от тях:

Столицата на царя беше превзета за един час. Бедняците взеха царя в плен. Придворните бяха изпъдени от царските домове. Чиновниците бяха избити, документите им бяха отнети.

На друго място четем:

Беднякът стана собственик на богатства и докато по-рано не беше в състояние да си направи сандали, сега е господар на съкровищата. Детето на господарката стана дете на прислужница.

Най-реалистична картина на революцията ни дава третият цитат:

Главите на децата на князете биват разбивани о стените, всички бягат от града… този, който нямаше къде да положи глава, стана собственик на легло; който нямаше лодка, днес е собственик на кораб, който нямаше парче хляб, днес притежава хамбари… Който по-рано спеше без жена поради бедността си, сега лесно си намира дама от благородното съсловие.

Непосредствено след революцията настъпва най-нещастният век в историята на Египет. Отслабената от смутовете страна била нападната от семитското племе хиксоси, което я завладяло светкавично. Нашествениците се появили на колесници, запрегнати с коне, каквито никога не били виждани в Египет. При вида на тези галопиращи чудовища египетската пехота изпаднала в ужас и паника и била обърната в бягство.

Завоевателите били недодялани варвари и се отнесли към покорената страна необикновено брутално. Палели градове, събаряли храмове, а на народа гледали като на работен добитък. След сто години такова управление поробените египтяни се вдигнали на въстание и под водачеството на тиванския княз Амосис I изгонили нашествениците извън границите на своята държава.

От този момент започнал третият велик период от разцвета и мощта на Египет, наречен от историците „Нова държава“. На власт идва 18-та династия, която избрала за своя столица Тива и господствувала през годините 1580–1350 пр.н.е.

Фараоните от тази династия се прочули със завоеванията си и многото грабителски войни. Те подчинили цяла Сирия чак до Ефрат и Северна Палестина. Така Тотмес III предприел седемнайсет военни похода до Сирия, като взел неизброима плячка във вид на говеда, роби, злато и сребро. Тези фараони завоювали и Нубия чак до четвъртия водопад и сложили ръка на тамошните богати златни мини. Хетите, вавилонците и асирийците били принудени да им плащат ежегоден данък.

Обаче военните плячки обогатявали само царя, аристокрацията и жреците. В дворците и храмовете имало нечуван разкош. Славата на това богатство се разнесла по целия тогавашен свят.

Но непрекъснатите войни разорили напълно египетските селяни — те трябвало да плащат постоянно увеличаващи се данъци за издръжката на войската и да осигуряват толкова войници, че най-сетне не останали хора за обработване на земите. Изчерпването на човешките резерви принудило Аменхотеп III да премине към напълно мирна политика. Тридесет и шест годишното му царуване се смята за един от най-благоденствуващите периоди от историята на Египет. Този фараон се оженил за жена от нецарски род — познатата ни вече Тейе, в чийто гроб бе намерена мумията на Ехнатон.

Когато се родил неговият син — по-късно Аменхотеп IV, — политическото положение в държавата било доста напрегнато. Наред с фараона се появила една опасна за него сила в лицето на забогатялата аристокрация и жреческата каста в Тива. Върховният жрец на Тива на основание на своята длъжност заемал и поста заместник на фараона, или с други думи, в ръцете му била фактическата власт над цял Египет. Аменхотеп III и жена му Тейе се опитвали чрез интриги да ограничат неговото влияние, но не могли да си позволят да излязат в открита война срещу му, понеже в държавата освен несигурните за тях маси на трудещите се, още живеещи с революционни традиции, нямало друга сила, на която биха могли да се облегнат.

Техният единствен син — бъдещият Аменхотеп IV — не давал надежди, че ще може да изведе до победен край тази борба. Бил слаботелесен, болнав младеж, чувствуващ се непривично в дворцовата среда на интриги и непрекъснати тържествени церемонии. Стенописите ни го показват като момче с прекалено голяма за тялото му глава, с тежки, набъбнали клепачи, сантиментални очи и пълни, сякаш женски устни. Тези рисунки ни разказват и това, че много обичал да седи в тихата дворцова градина сред цветя, птички и пеперуди. От медицинския доклад на професор Смит вече знаем за странното устройство на черепа му, доказващо, че момчето имало предразположение към епилепсия.

По съществуващия в египетския двор обичай бил оженен рано за принцеса Нефертити. В развалините на Тел ел-Амарна бе намерена скулптура на нейната глава, изработена от майстора Тотмесес от варовит полихромиран камък. Тази прочута глава сега се съхранява в музея във Висбаден. Тя изобразява девойка с нежни черти на лицето, лебедова шия и бадемови очи, пълни с едва доловима замечтаност. Това произведение на изкуството е изработено с чудно майсторство, и е наситено с дълбока поетическа красота.

Младият Аменхотеп се качил на престола в 1375 г. пр.н.е., когато навършил четиринадесет години. Тъй като до пълнолетието не му достигали две години, в началото царуването му преминало под регентството на аристокрацията и жреците, които сигурно се опитали да го накарат да почувствува политическото им превъзходство.

Затова не е изключено, че през тези две несамостоятелни и тягостни години той започнал да се замисля за причините на това състояние. Навярно се намерили благосклонни към него хора, които въз основа на документи му обяснили по какъв път жреците в Тива и съюзените с тях велможи успели да получат такова силно влияние в държавата.

Първият в историята на Египет религиозен център бил град Хелиополис, където бил извършван култ към бога на слънцето Ра. Още от зората на египетската държава фараоните се смятали за потомци на този бог и с гордост насили титлата „синове на Ра“. Към жреците в Хелиополис било оказвано специално благоволение от фараоните и те станали най-влиятелната жреческа група в Египет.

Положението се изменило през периода на „Новата държава“, когато столицата била пренесена в Тива. Тамошните жреци, борейки се със съперниците си от Хелиополис за първенството в страната, решили да издигнат своя бог Амон на първо място в египетската религия. Това не било лесно, защото Ра минавал за баща на фараоните и от незапомнени времена бил обкръжаван с гореща почит от страна на цялото египетско население.

Жреците в Тива осъществили намерението си, като идентифицирали Амон с Ра и го нарекли Амон-Ра, след което „присвоили“ от негово име всички атрибути и на някогашния бог от Хелиополис.

Така че Амон-Ра първоначално бил само един от многобройните местни богове и едва от няколкостотин години заемал челно място в египетската религия. Като взима това предвид, Аменхотеп IV стигнал до убеждението, че Амон-Ра е узурпатор, а истинският бог е Ра от Хелиополис, чиито потомци и представители били и продължавали да бъдат фараоните.

Не подлежи на съмнение, че да си изясни това историческо и религиозно родословие много му помогнали жреците от Хелиополис, които водели скрита борба срещу жреците от Тива за възвръщане на загубеното си влияние. Младият фараон обаче видял във всичко това възможност да преодолее мощта на жреците от Тива и техните покровители — аристократите. И затова веднага щом навършил пълнолетие, се обявил за вярата в стария бог на слънцето Ра.

От този момент младият фараон, преживял извънредно интересно духовно развитие. Това, което първоначално било чисто политически замисъл, скоро станало дълбок религиозен фермент. Аменхотеп постепенно се превърнал в създател на нова, реформирана религия, която проповядвал със страстта на ясновидец и пророк. В двора достъп до него имали само верните му ученици и само на тях поверявал върховните служби в държавата.

В края на краищата дори старият бог Ра трябвало да отстъпи пред новата, по-висша концепция за абстрактен бог, който фараонът нарекъл „Атон“, т.е. „слънчев щит“. Символ на този бог било изображението на слънцето с лъчи, завършващи с човешки китки. Но в учението на фараона Атон не заемал някое от многото места в политеистична плеяда от божества, а бил единствен във всемира бог, безличен и невидим, сила, която е създала слънцето и била праизточник на всичко, що живее и расте на земята.

Дотогава хората в Египет си представяли боговете като човешки същества, наистина надарени с безсмъртие, но нелишени от всички човешки слабости. Това по-скоро били сили, които будели страх — отмъстителни и капризни, сили, които трябвало да бъдат омилостивявани с кървави жертвоприношения.

Необикновената новост в учението на Аменхотеп IV се изразявала в това, че Атон бил лишен от тези земни качества. Отдавана му била почит като на обичащ човечеството отец, чието присъствие трябвало да се търси не в глъчката на битките, нито в кървавите жертви, а в красотата на природата, сред цветята, дърветата и птиците. Атон станал „господар на любовта“, който помага да зачене жената и утешава детето й да не плаче. „Изпълвам двете земи на Египет със своята любов“ — се казва в един от хвалебствените за него химни. Това била религия, наситена с радост и любов към живота. Изповядващите я не треперели пред лицето на Атон, не изпитвали чувство на религиозен страх, а пеели с благодарност: „Цялата земя се радва и празнува благодарение на тебе“.

Религиозните обреди в храмовете се отличавали с простота и скромност. Изразявали се главно в пеене на химни и полагане на жертви — цветя и плодове. Изповядващите новия култ се събирали предимно призори и привечер, за да пеят молитви, отправяни към изгряващия и залязващия Атон.

Удивителното е това, че Аменхотеп създал монотеистична религия, без да разполага с някакъв исторически образец, на който да се опре. Поради това трябва да го смятаме не само за оригинален религиозен мислител, но и за предтеча на всички по-късни създатели на монотеистични религиозни системи. Мойсей казва, че бил изучил „мъдростта на Египет“ в Хелиополис, следователно не е изключено между религията на евреите и култа към Атон да е съществувала някаква връзка, която между другото се проявява в сходството между един от химните към Атон и 115-ти библейски псалом.

Аменхотеп решително скъсал с миналото, като се отказал от семейното си име и приел името Ехнатон, което значи „щит на Атон“. Същевременно, за да се освободи напълно от влиянието на жреците и да превърне Тива в провинциален град, си построил нова, пищна столица в околностите на днешния град Тел ел-Амарна и я нарекъл „Град на слънчевия хоризонт“.

Ехнатон отишъл там, карайки лично позлатена колесница, „блестяща както слънцето, когато се покаже и озари света със своята милост“. Пустото още поле обиколил галоп, като подвиквал на натруфените коне, и по този начин очертал границите на бъдещата си столица. Това бил град, проектиран с голям размах, изпълнен с площади, храмове, административни сгради, улици и градини.

Като изтекли две години, могъл да се премести в новата си резиденция. Там се отдал напълно на обучаване в своята религия, а свободното си време прекарвал в двореца, сред семейството и приятелите си или на лов египтолозите допускат, че авторството на повечето от химните в чест на Атон трябва да се припише на този владетел.

Ето началните стихове на една от тези вдъхновени поеми:

О, колко е чаровен твоят изгрев,

Атоне, живи първоизтоннико на живота.

На хоризонта щом се появиш,

не може никой жив на красотата ти да устои,

защото си лъчист, възвишен и далечен.

Земята, що си сътворил, погалваш с дланите на своя блясък.

О, Ра, ти всички хора си отвел във плен

и си ги оковал във свойта обич.

Макар че си непостижим, че обитаваш небесата,

не се скъпиш, даряваш ни със светлина

и всеки ден от нашия живот

е отпечатана следа от твойта стъпка.

Когато вечер слизаш от небето,

земята наша чезне в тъмнина, догаря

и хората заспиват в свойте стаи,

покрити със завивки до носа,

не чуват как изпод възглавието им

крадци отмъкват им парите.

В бърлогите събуждат се страхотни лъвове и змии,

земята тъмна е и онемяла,

защото нейният творец си вече ляга

Ала когато сутрин станеш

и светлина донасяш ни, Атоне,

тозчас се плаши всичко мрачно

от лъчезарния ти облик.

Тогаз и двете ни страни се радват^[1];

събудят ли се хората от сънната безпаметност

телата си измиват, дрехите надяват

и боголюбно вдигат си ръцете

към твоя диск прекрасен.

А после… започват ежедневието свое.

Говедата по пасищата си лежат,

дървета, храсти и треви цъфтят

и птички по върбите чуруликат

и пляскат с крилцата си във твоя чест.

Овните весело си скачат

и всичко, що умее да лети, в простора литва,

защото ти със топлината си живот му даваш.

Щом ти изгрееш, по реката лодки тръгват,

шосетата изпълват се с народ,

дори и рибите високо над водата скачат,

когато озариш с лъчите си земята.

Ехнатон обичал много изкуството и бил горещ меценат на млади артисти, които довеждал в новата си столица от най-различни места. Както в религията, в египетското изкуство също повели свежи ветрове. Основа за нови течения в тази област представлявала опозицията срещу тиванските жреци. Скулптурата и живописта дотогава били подчинени на строгите изисквания на църковния ритуал, позволяващ на хората на изкуството да рисуват фараоните само по предписанията на жреците като вдървени, с божествен ореол фигури.

Младите хора на изкуството отхвърлили жреческия традиционализъм и започнали да се стремят в творбите ти към истина и благородна простота. Ехнатон подкрепял този нов реализъм в изкуството и не забранявал на художниците да изобразяват самия него така, както го виждали. Толерантността му отивала дотам, че позволявал не само да го рисуват като човек от плът и кръв, но дори и с цялата истина за телесната му грозота — с голяма глава, издут корем и рахитични нозе.

Старите фигурни сцени станали пъстри и близки до живота. Никой от предишните фараони не би се съгласил да го рисуват като простосмъртен, лишен от атрибутите на божественото величие. Ехнатон в това отношение нямал никакви изисквания. В отношението му към изкуството ясно проличава дълбочина, смелост и готовност за революционни начинания. Най-добър пример за това са фреските, които ни дават възможност да надникнем в интимния семеен живот на фараона, на жена му и дъщерите му. Виждаме например Ехнатон да гали и целува по устата своята жена, докато в краката му лудуват малките момиченца.

В скалните гробници недалеч от „Града на слънчевия хоризонт“ археолозите откриха редица стенописи, от които можем да си съставим представа как е протичал животът на царското семейство.

На една от фреските е показано ръкополагането на върховния жрец на новата религия на име Мерира. Там виждаме царя, жена му Нефертити и дъщерите как, хванати се за парапета на балкона, гледат събралото се пред двореца население. Картината е празнична, весела и многоцветна. На парапета са сложени възглавници е най-разнообразни цветове, от колоните на двореца се спускат гирлянди от лотосови цветове и пъстри ленти, полюшващи се при повеите на вятъра. Царедворци държат ветрила от щраусови пера, боядисани аленочервено и синьо и прикрепени на дълги върлини. Ехнатон с протегнати напред ръце произнася реч към коленичилия жрец, поверявайки му високата служба.

Ето Ехнатон прави посещение на храма на слънцето. И тази картина е пълна с живот, движение и красота. На светлината на залязващото слънце фараонът се носи в златиста колесница през улиците на града, държейки в ръка поводите й и пощейки с камшик над породистите галопиращи коне, главите на които са украсени с кичури щраусови пера. Царица Нефертити го следва непосредствено със собствена колесница, а останалата част от шествието е образувана от многобройни колесници, карани от дъщерите на царя и първенци в двореца. Край колесниците тичат воини, въоръжени с щитове, дълги копия, топори, лъкове и тояги. Сред тях може да се различат брадати азиатци от Сирия, негри от Нубия и дългокоси либийци. Градското население е излязло от домовете си и наблюдава царското шествие. Фараонът се приближил към дверите на храма. Там го чакат коленичили жреци и танцуващи девойки е дайрета в ръце.

На трета стенна картина художникът е изобразил по-нататъшното развитие на това събитие. Този път той ни въвежда вътре в храма. Ехнатон и Нефертити стоят пред олтара, пълен до горе с плодове и цветя, и в горящ огън изливат някаква течност. Царят е разголен до кръста, на тялото си има само пола от фина тъкан, спускаща се на меки дипли до стъпалата му. От пояса му към бедрата се спускат огненочервени платнени ленти.

Царицата е облечена в бели дрехи от толкова прозрачна тъкан, че през нея личат очертанията на моминската й талия. През кръста също е опасана с аленочервен шарф, чиито краища се влачат по пода на храма. Прави впечатление, че двамата съпрузи не носят никакви украшения. Простотата на дрехите им — свободни и естетични — създава извънредно приятно впечатление.

Двете царски дъщерички стоят зад тях и пеят химн на бога на слънцето Атон, като си акомпанират на малки струнни инструменти. Върховният жрец Мерира се е навел в дълбок поклон пред царя, докато другите жреци палят миризлив тамян. Недалеч стоят седем слепи музиканти — стари, дебели мъже. Възхваляват с песен Атон, акомпанирайки си на седемструнни арфи.

В гробниците бяха намерени и редица семейни картини, говорещи не само за големия разкош в царския двор, но и за нежната привързаност на фараона към неговите най-близки.

Ето — цялото семейство се е събрало в един павилион от дърво, чийто покрив се поддържа от пъстри колонии, опасани от лотос и лози. Капителите на колоните са украсени с барелефи, изобразяващи букети цветя и убит в лов диви патици, висящи на крачката си.

В средата на павилиона се е скупчила група жени, които свирят на арфи, лютни и лири. Царят се е разположил удобно върху възглавниците на стола си. Изморен и тъжен е: възможно е художникът да е усетил измъчващата го болест и почувствувал преждевременната му смърт. Младият монарх държи голяма чаша, а жена му я пълни с вино, което излива от амфора. Трите дъщеря са заобиколили стола му: едната държи голям букет цветя, втората му поднася чиния със сладкиши, а третата го забавлява с разговор.

Ала художественият прелом е изразен особено ярко във втората фреска от този семеен цикъл. Когато една от дъщерите починала, Ехнатон наредил да я погребат в неговата гробница и да изобразят на стената трогателна сцена, изразяваща болката и траура на царското семейство. Около трупа на починалото момиченце, лежащ на постамент, стоят родителите и останалите живи сестрички. Особено трогателен е образът на Нефертити — тя държи най-малкото дете на ръце, а на лицето й е изписано дълбоко страдание. Това произведение е без прецедент в египетското изкуство, защото тук за първи път са изразени чувствата на божественото семейство на фараона така човешки, неподправено.

Борбата на Ехнатон с аристокрацията и жреческата каста понякога придобивала по-остри форми. Фараонът отстранил всички дотогавашни велможи и — както ни съобщава в надпис в гробницата си един от тях — почнал да си избира сътрудници измежду свободните селяни. Друг дворцов сановник казва за себе си:

Бях човек от низш произход по баща и майка, но царят ме изправи на крака. Даде ми възможност да се издигна… бях безимотен човек, а той със своята щедрост ми осигури всекидневна храна — на мене, който някога трябваше да проси за парче хляб.

Опозиционно настроените първенци и жреци устроили заговор срещу живота на фараона. Знаем това от фреска и надпис, намерени в гробницата на началника на полицията. Там той е изобразен как води при великия везир трима заловени заговорници. В надписа великият везир благодари на Атон за помощта за откриването на престъпниците и възхвалява фараона Ехнатон.

Дотогава фараонът провеждал предпазлива политика по отношение на жреците и им позволявал свободно да служат на традиционните богове. Но след разкриването на заговора той станал религиозен фанатик. Затворил много храмове, заповядал да се съборят статуите на местните божества, като особено упорито преследващ таванския Амон. Изпращани от него агенти заличавали името на този бог в храмовете и гробниците, като стигали дори до най-отдалечените краища в пустинята, където премахвали името в надписите, издълбани в скалите. Аристократите били принудени да сменят родовите си имена, ако в етимологията им се съдържало името Амон.

Най-важният смисъл на реформаторските мероприятия на фараона фактически се свеждал до борбата за власт с аристокрацията и жреците. Всъщност дори установяването на монотеизма било израз на стремежа към единовластие. Тъй като реформите на Ехнатон нямали обществен характер и не носели никакви политически и икономически облекчения на широките маси, навсякъде били приемани равнодушно.

Но от момента, когато Ехнатон започнал да преследва местните божества, срещнал пасивната съпротива и недоволството на народните маси. Това били прости, помощни божества, тясно свързани с живота и труда на селяните. Макар лесно да се поддавали на гняв и отмъстителност, макар да бивали свирепи и неумолими, все пак имали човешки черти, разбираеми за простия човек. А Атон — този незрим бог, изразяван със символа на слънчевия диск — бил за тях нещо съвсем непонятно, чуждо и безразлично. И фанатичното сектантство на Ехнатон скоро издълбало непреодолима пропаст между двора му и широките маси на египетския народ, в чието лице той търсел подкрепа и из средата на който подбирал най-близките си сътрудници.

Въвеждайки култа към Атон, младият фараон мечтаел за империалистически завоевания. Знаем вече, че благодарение на завоеванията на прадедите му в пределите на Египет влизали Сирия, Палестина и Нубия. Тъй като повечето от тези покорени народи извършвали под различни форми култ към слънцето, Ехнатон сметнал, че не би било трудно да бъдат спечелени за Атон, който по този начин би станал общ, универсален бог в държавата. Тогава би настъпило второ, вече мирно завоевание на тези земи, което би осигурило на египетската велика държава по-трайни връзки, отколкото въоръжената сила.

Но работата взела съвсем друг обрат. Докато Ехнатон се предавал на удоволствията на семенния живот и съставял химни в чест на Атон, държавата му започнала сериозно да отслабва и да се разпада. Сирийските князе, одързостени от неговото слабо управление, влезли в тайни преговори с враговете на Египет и един след друг се освободили от зависимостта, като избили до крак египетските гарнизони в земите си.

Както знаем от кореспонденцията, намерена в Тел ел-Амарна, египетските вождове и управители в Сирия изпращали куриери до фараона, в които му съобщавали за все нови и нови поражения и то предупреждавали, че страната ще бъде изгубена, ако веднага не бъде пратена помощ. Гарнизоните на градовете Мегидо, Ашкелон и Гезер молели отчаяно за помощ, а комендантът на Ерусалим писал:

Кажи на царя без заобикалки: цялата земя на моя цар и господар я очаква разруха.

Но Ехнатон не давал никакъв отговор и предоставял гарнизоните на собствената им участ. Нещо повече, накрая дори не желаел да бъдат пускани при него куриерите, които изминавали огромни разстояния, съсипвали се от път и се надявали да чуят от фараона утешение и обещание за помощ.

Каква била причината за тази необяснима апатия? Тъй като по този въпрос не са запазени документи, можем само да правим предположения какво е станало. Ехнатон винаги проповядвал, че Атон е мирен бог, а самият той бил може би първият в историята пацифист, порицаващ войната. Цялата му завоевателна политика изхождала от предпоставката завоюваните страни да се спечелят за Египет чрез мирни средства, с помощта на внедряване на култа към Атон — бота на слънцето, любовта и жизнерадостта. Затова можем да допуснем, че ужасните новини от Сирия го изправили пред неприятна дилема: или да потегли на помощ на египетските гарнизони и с това да отрече цялата си идеология, или без съпротива да приеме загубата на разбунтуваните страни. Това бил трагичен, неразрешим конфликт, който парализирал волята му и по всяка вероятност допринесъл за преждевременната му смърт. Когато угасвал на смъртното си легло, Сирия била вече загубена и чак по-късно Сетос и Рамзес отново я завладели и присъединили към Египет.

Ехнатон починал в 1358 г. пр.н.е. на трийсет години. Тялото му било погребано в гробница в скалите, недалеч от „Града на слънчевия хоризонт“. Не ни е известно нищо за съдбата на Нефертити. Тъй като историята мълчи за нея, можем да предположим, че умряла скоро след съпруга си.

Фараонът нямал син и на трона се възкачил Сменхара — съпруг на най-голямата му дъщеря. Но той не царувал дълго. Отстоявайки вярно реформите на своя тъст, се изложил на нападките на аристокрацията и жреците, които си извоювали толкова голяма власт, че го свалили от престола. След него на трона се възкачил Тутанкатон — мъж на третата дъщеря на Ехнатон. Тъй като бил само на дванайсет години, лесно се поддал на волята на истинските господари на Египет. Затова сменил името си на Тутанкамон, отказал се от религията на тъста си и се прехвърлил обратно в Тива под егидата на тамошните жреци.

Разкопките в Тел ел-Амарна неоспоримо доказват, че „Градът на слънчевия хоризонт“ бил изоставен необикновено бързо. В развалините на дворцовите постройки бяха намерени скелети на кучета и крави, по всяка вероятност забравени и изоставени от слугите в двореца и умрели от глад. За голямата бъркотия при пренасянето може би още по-убедително говори обстоятелството, че била забравена архива от клинописни плочки, съдържащи важна дипломатическа кореспонденция.

Великолепните постройки в столицата на бога на слънцето Атон запустели и станали убежище на чакали и прилепи. Живеещите наоколо селяни използвали разрушаващите се стени като неизчерпаем източник на строителен материал. С течение на времето остатъците от храмовете и дворците били засипани от пустинните пясъци и се запазили толкова добре, че днес археолозите могат да пресъздадат напълно точно плана на забравеното седалище на фараона-бунтовник.

Тутанкамон върнал на жреците конфискуваните имоти, отворил отново храмовете им и ги снабдил с пищни ритуални съдове от злато и сребро. С един скален надпис той се хвали така: „Отново напълних с хора Тива, възвърнах добрите закони и укрепих правото.“ Жреческата каста постигнала пълна победа над фараона.

След смъртта на Ехнатон останали много привърженици на неговата религия. Те гледали с болка позорното западане на „Града на слънчевия хоризонт“ и особено изоставянето на царската гробница, изложена на ограбване от крадци.

Затова решили да пренесат тайно останките на царя на по-сигурно място. За построяване на гробница и дума не можело да става. Жреците положително биха узнали това и биха им попречили да осъществят намерението си. Тогава им дошла идеята да пренесат мумията в гробницата на майката на Ехнатон — царица Тейе.

Тутанкамон царувал само шест години и починал на осемнайсетгодишна възраст. Тронът бил зает от върховния жрец в Тива — Ейе, — но той скоро бил свален от главния вожд на египетската армия Хоремхеб, основател на Деветнайсетата фараонова династия.

Хоремхеб бил представител на най-реакционните кръгове на аристокрацията. При неговото царуване контрареволюцията се засилила. Междувременно жреците в Тива започнали ожесточена акция, целяща да се опозори името на Ехнатон. Порицавали го като „престъпник и еретик“ и заповядали да се заличи името му навсякъде, където било написано.

По едно време узнали, че останките на Ехнатон са пренесени в гробницата на царица Тейе и това ги поставило пред деликатна дилема. Не се осмелили да отстранят и унищожат мумията — с това биха извършили светотатство, което хранещият дълбоко вкоренен пиетет към починалите народ би порицал остро. От друга страна, смятали, че присъствието на еретик скверни мумията на царица Тейе. Затова решили да преместят царицата в друга гробница, а Ехнатон да оставят на това място. Но при преместването се разбрало, че кедровият саркофаг мъчно може да мине през тесния коридор на гробницата. Затова вземали мумията и оставили саркофага на средата на пътя върху куп развалини, където след повече от 3300 години го намери археологът Теодор Дейвис.

Но когато отваряли гробницата, жреците от Тива се ръководели от друга цел. Те прегледали обстойно ковчега и навсякъде, където срещнали името Ехнатон, го заличили с остър инструмент. Дори извадили мумията от ковчега и като с ножици изрязали името му, гравирано на няколко места по опасващата го златна лента. На тези места останали овални отвори. След това отново затворили и запечатали гробницата.

Заличаването на името на покойник в гробницата египетските жреци смятали и за най-страшното отмъщение, каквото човек може да си въобрази. Тъй като вярвали в магическата сила на писаното слово, били дълбоко убедени, че душата на умрелия, лишена от име, ставала бездомен скитник, който броди безимен из подземното царство. Тя ставала жертва на проклятието вечно да плаши хората по кръстопътищата, като издава жални стонове, и да задоволява глада си с мръсни отпадъци, изхвърляни на бунището.

На такава кошмарна съдба осъдили жреците от Тива фараона, който се осмелил да откаже да им се покори.