Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (36)

Светът съществува само 52 години

В долината на Мексико декември е месец на цветята. Природата тогава се превръща във феерия от ярки, сочни, искрящи на слънцето цветове. Край къщите подобно на светлисти ракети се перчат огромните яркочервени цветя, наречени poinsettie, и тежко висящите гроздове на bongaiuvilli, напомнящи акации. Накъдето и да погледнеш, по дърветата блестят чашките на hybiscus с най-различни цветове и полутонове. Полята и особено песъчливите угари са покрити от пламнали килими от цъфтящи кактуси: бели, жълти, амарантови и алени.

Би могло да се предполага, че сред тази пълна с екстаз красота хората трябва да се радват. Но не било така през последните дни на декември 1507 г. Жителите на мексиканската долина сякаш изведнъж станали слепи за блясъка и красотата на заобикалящия ги живот. В къщите и дворците се носели ридания и плачове. Вечните свещени огньове, горящи пред статуите на домашните божества, изчезнали. Хората били обзети от задушаващ страх и от безразсъдната страст да рушат. Те ридаели и се наранявали с нокти, изнасяли пред къщите си всичките си мебели и ги разбивали на парчета.

През тези дни на мъка и скръб не се виждали бременни жени и малки деца. Жените бивали затваряни в килери, за да не би лошите духове да ги превърнат в диви животни; на децата не се позволявало да заспиват колкото и да плачели от умора, защото хората се страхували, че в съня си малките могат да се превърнат в плъхове.

По градове и села скитали опърпани, окървавени, екзалтирани тълпи. Тук-там минавали мрачни процесии от облечени в черно и червено жреци, потънали в зловещо мълчание. На върховете на пирамидите догаряли свещените огньове, които обикновено били поддържани от ацтекските весталки.

В такъв общ, граничещ със самозабрава траур ацтеките имали обичай да изпадат всеки 52 години, дълбоко убедени, че в края на някой от тези петдесет и два годишни периода ще настъпи краят на света. Тъй като дори жреците не можели да предвидят точно кой период ще донесе на човечеството апокалиптично унищожение, ацтеките предпочитали всеки път да се подготвят за най-лошото.

Последният ден на 1507 г. шествие от жреци се отправило при залез-слънце към върха на един угаснал вулкан, доминиращ над цялата мексиканска долина. Всичко живо се събрало по скатовете на планината, по покривите на къщите и по терасите на пирамидите, очаквайки със страх и напрежение катастрофата.

Жреците натрупали огромен куп сухи дърва и започнали да наблюдават небето. Щом съзвездието Плеяди прехвърлило зенита, което означавало, че петдесет и две годишният цикъл е преминал спокойно, изкарвали искра от кремък върху гърдите на убит военнопленник и подпалвали съчките. При вида на пламъците тълпата надавала радостен вик на облекчение. Куриери, изпратени от всички части на страната, запалвали факли и със свещения огън в ръце хуквали към своите градове и села. Скоро на пирамидите и в къщите отново лумвали неугасващите огньове.

След траура настъпил период на трийсет дни радост — периодът на ацтекския карнавал. Хората почиствали, белосвали и снабдявали с нови мебели домовете си, след това се обличали празнично и се накичвали с гирлянди цветя. Започвала обща забава. По улиците танцували весели шествия от танцьори и танцьорки, облечени с фантастични костюми и с карикатурни митологически маски на лицата. По площадите ден и нощ се устройвали игри, пиршества и танци от оркестри, съставени от тъпани, флейти, раковини и струнни инструменти. Музиката, бедна откъм мелодия, но богата с ритъм, тътнела неспокойно като сърцата на този способен, но странен народ.

В 1507 г. тържеството се състояло за последен път. 12 години след това дошли испанците и сложили край на ацтекската култура. Но този чудноват обичай се оказа много полезен за археологическата наука. Ацтеките в желанието си да изразят благодарността си към боговете за подарените още 52 години живот имали обичай да разширяват пирамидите, заобикаляйки ги с нов слой зидове. Достатъчно било да се проучи колко настроени зида има някоя пирамида, за да се изчисли възрастта й, а дори и датата на съзиждането й.

За това можем да се убедим чрез примера с пирамидата в Танойуса. Наистина, Бернал Диас я споменава в своите спомени, но в продължение на почти четиристотин години за нея не се чувало нищо. Тя бе намерена чак в 1925 г., скрита в един хълм, който се смяташе за естествено образувание. Направените проучвания показаха, че тя се състои от шест каменни черупки, положени една на друга през годините 1299, 1351, 1403, 1455 и 1507. Във връзка с тези изследвания бе изчислена не само нейната възраст, но и открит интересният факт, че първоначално тя била изградена преди идването на ацтеките в мексиканската долина и следователно била дело на техните предшественици — толтеките, които след това се заселили другаде.

Развивайки се самородно на откъснат от останалия свят континент, културата на ацтеките не можела да използва опита на другите народи и зависела само от собствените усилия на своите създатели. Оттук странните и трудно обясними диспропорции в нейното развитие. Редом с високонапреднали области в нея намираме прояви на удивителна недоразвитост и закостенялост.

Ацтеките били прекрасни специалисти в строителството, постигнали майсторство в скулптурата, декоративното изкуство, тъкачеството и златарството (макар че отчасти наследили тези умения от своите предшественици маите и толтеките), изработили си собствено писмо и календар въз основа на точни астрономически наблюдения — с една дума, създали внушителна, напълно своеобразна култура, свидетелствуваща за интелигентност и творчески способности.

Толкова повече трябва да ни учудват и поразяват факти, като този, че ацтеките (да оставим настрана диващината на религиозния им култ) не опитомили нито едно товарно животно и преди всичко не им е дошла идеята за транспортното и за грънчарското колело. Металургията им до последния момент си останала в пелени. Това се доказва от обстоятелството, че не открили бронзовата сплав, а медта ковали студена. Тъй като не познавали и желязото, инструментите и оръжията им били много примитивни — камите си правели от обсидиан, иглите от един вид агава, а остриетата за стрели и копия — от кости или скали.

Към особеностите на ацтеките трябва да се причисли и тяхната йерархия на ценностите. Най-висока стойност при тях имал ясписът, след това идвали поред медта, среброто и чак накрая златото.

От мед изковавали малки звънчета, които служели за разменна монета. В Мексико среброто било много по-рядко от златото. Използвало се само за декорация и накити.

Ясписът бил причина за непрекъснати ядове на конквистадорите. Винаги когато заповядвали на ацтекски власти да им предадат намиращите се в съкровищницата ценности, индианците им донасяли предмети от яспис, което испанците смятали за подигравка с наложения данък. По-късно казали на недоумяващите индианци, че златото им служи за лекарство срещу някаква болест, от която страдали масово. В скоби казано, нелишен от истина аргумент, понеже тяхната ненаситна алчност била наистина нещо като болест.

Един от първите, които схванали йерархията на ценностите, бил Бернал Диас. Преди бягството от обсадения Теночтитлан испанските бойци се натоварили със злато от съкровищницата на Монтесума до такава степен, че едва можели да се движат и в края на краищата били принудени да изоставят плячката си. Единствен Диас бил взел четири малки парчета яспис. Докато другарите му пристигнали при тласкаланите окъсани и бедни, той срещу ясписа могъл да получи всичко, за което имал желание, и дори големи количества злато.

Когато испанците пристигнали за първи път в Теночтитлан, огромно изумление предизвикали у тях плаващите по езерото островчета със засети зеленчуци. По тях сновели облечени в бяло селяни, като товарели на лодки реколтата си или бутали с дълги пръти островите, сякаш били салове.

Ацтеките наричали тези острови хинампаси. Те се правели по следния начин: върху плетеница от водорасли, тръстика и водни линии се поставял слой тиня, извадена от дъното на езерото. На такъв сал били садени зеленчуци и плодове. Тъй като всяка година трябвало да се прибавя нов слой тиня, за да се запази плодородността на почвата, островчетата потъвали все по-дълбоко и най-сетне засядали на дъното, превръщайки се в суша. Множеството островчета се свързали едно с друго, докато се създал островът на град Теночтитлан. Но селяните продължавали да правят нови плаващи острови и затова този процес в момента, когато дошли испанците, далеч не бил завършен.

Произходът на тези острови е най-убедителното доказателство за творческите способности на ацтеките. Те дошли в Мексико в началото на XIV век като малобройно, варварско племе. Местното население ги изтласкало на две малки естествени островчета, обрасли с тръстика. Тъй като при такива условия ги застрашавал глад и нуждата от обработваема земя станала много остра, дошла им идеята за тези изкуствени островчета. Съразмерно с увеличаването на населението им се създавали все повече такива островчета, докато най-сетне се образувало седалището на голямата ацтекска метрополия. Дори в мексиканските провинции Сохимилко и Хало, където ацтеките отглеждат зеленчуци по начините, практикувани от предците им, плаващите острови съществуват до ден-днешен и нашите съвременници могат да ги видят със собствените си очи.

Постижение на ацтеките, което им прави чест, е писмото им. Кортес влязъл в съприкосновение с него при странни и твърде красноречиви обстоятелства. Това било във Веракрус, малко след слизането на Юкатанския полуостров. В представителството на табаските забелязал индианец, който старателно рисувал с пръчица върху платно миниатюрни картинки. Те изобразявали с удивителна точност испанците, техните дрехи и военна екипировка, топовете и конете, па дори профили на някои лица — всичко в съответните цветове.

Кортес, очарован от тази майсторска работа, запитал за какво служат тези картинки. Началникът на табаските отговорил, че това е тяхното писмо, а този индианец пишел рапорт до Монтесума. Ацтекският писар съпроводил испанците чак до Теночтитлан; фрагменти от неговите рапорти до ден-днешен се съхраняват в Мексиканския национален дворец.

Един забавен инцидент ни дава представа колко точна била приликата на испанците в рисунките на тези рапорти. Монтесума, било поради чувство за хумор, било в знак на дипломатическа любезност, включил във втората група от свои пратеници велможа, който така приличал на Кортес, че конквистадорите веднага забелязали това и го нарекли „мексикански Кортес“.

За съжаление, тайната на разчитането на ацтекското писмо изчезнала още през XVII век. Днес въпреки огромните усилия археолозите разчитат само цифри, благодарение на което чрез сложни изчисления определят датите, когато са били построени много сгради. Трудността в разчитането идва оттам, че това писмо представлява смесица от всевъзможни елементи. Някои знаци представляват подобие на самия предмет, който изразяват, и следователно са картинни йероглифи. Други, означаващи въздух, вода, ден, нощ и пр., са изразени с помощта на символични знаци (напр. вода — вълнообразна синя линия). Абстрактните понятия били изразявани чрез идеографични йероглифи. Освен това съществували фонетични знаци, убедително доказващи, че ацтекското писмо проявявало силни тенденции на развитие към по-висши фонетични форми.

Гордост на ацтекската култура без съмнение било декоративното изкуство. В предишните глави вече говорихме за дрехи и щитове, покрити с орнамент от хиляда многоцветни птичи пера. Изобщо, що се касае до изкуството на мозайката, на ацтеките трябва да се признае недостижимото първенство в целия свят. В музеите на Мексико и САЩ се намират много предмети, доказващи търпението и умението на ацтекските занаятчии, техния вкус и финес. От безбройните предмети, украсени с мозайка от тюркоаз, метали, седеф, благородни и полублагородни камъни, на особена слава се радвал щитът, съхраняван в музея за индианска култура в Ню Йорк (Neye Fondation), покрит със сложни фигурни елементи, състоящи се от петнайсет хиляди тюркоаза.

Също скулптурите, направени от ахат, дърво, костиг камък, издават майсторството на ацтекските ръкоделци, за които никой материал не е бил прекалено мек или твърд. Музеите притежават многобройни скулптури от планински кристал, изобразяващи човешки фигури, животни, божества, отлично завършени и полирани, дори в най-миниатюрни размери. Освен планинския кристал ацтекските артисти обработвали ясписа, ахата, топаза, сапфира, аметиста и всички други благородни и полублагородни камъни, намиращи се в Мексико. Някои скулптури са така дребни, че изглежда невъзможно да са били изработени без лупа.

Но на най-голяма слава се радвали ацтекските златари. Те ковали на студено хиляди художествени предмети с най-сложни и фини форми и украсявали със злато и сребро каменните статуи на божествата — с една дума, творели изумително богато златарско изкуство, което станало легендарно. За съжаление, повечето от тези предмети са изчезнали по време на ацтекското въстание или пък се намерили на дъното на Мексиканския залив заедно с потопените кораби. Но ние имаме доказателство за нивото на това изкуство, дадено от такива компетентни познавачи, като Дюрер и Челини.

Германският живописец и график от периода на Възраждането Албрехт Дюрер разгледал през 1520 г. първите дарове, изпратени от Кортес за испанския крал. Под непосредственото впечатление от тях писал следното: „Никога в живота ми сърцето ми не е било така радостно. Сред предметите видях удивителни художествени скъпоценности и трябваше да се възхитя от вкуса и остроумието на тези хора от далечни страни.“

Гениалният италиански скулптор и златар Бенвенуто Челици не могъл да намери думи да изрази възторга си от ацтекската скулптура, изпратена от Карл V на папата. Тя представлявала сребърна риба със златни перки. „Всички тези предмети — писал той — са необикновено майсторски изработени. В живота си досега не съм срещал нещо, което до такава степен да зарадва сърцето ми. Това са удивителни произведения на изкуството, будещи уважение към деликатния гений на хората от тези чужди страни.“

В науката ацтеките не можели да се похвалят с особено големи постижения. Тяхната математика не излязла извън пределите на основните аритметични действия, като начинът им на смятане почивал на двадесетична система. Годината се състояла от осемнайсет месеца, всеки по двадесет дни, което общо давало само 360 дни. Поради това, за да съгласуват календара със слънчевата година, ежегодно прибавяли пет неизползвани дни, свободни от работа, а всеки четири години по един високосен ден за пълно изравняване на календара със завъртането на земята около слънцето.

С медицина се занимавали изключително жреците, като практиката им почивала главно на магиите. Но някои болести лекували с билки, масаж, компреси и парни бани. Извършвани били и някои хирургически манипулации, като наставяне на счупени кости, цезарово сечение и трепанация на черепи.

Извънредно интересно било законодателството на ацтеките. Така пиянството се смятало за тежко престъпление и се наказвало със смърт. Ако глава на семейство се напие, семейството му имало право да го набие с пръчка на мястото, където го намери в безсъзнание. Да се напиват имали право само мъжете, навършили седемдесет години, и всички други мъже през религиозните празници.

За кражба, особено за кражба на царевица от нивата, се налагало наказание чрез убиване с камъни или пък в някои случаи доживотно робство. Само на пътниците било позволено да си вземат от нивите толкова царевица, колкото им било нужно да задоволят глада си в момента. Смъртно наказание се налагало и в случаи на магьосничество и прелюбодеяние. На клеветниците се отрязвали устните и ушите.

Редом с тези варварски сурови правни норми съществували и хуманни права. Така например дете, родено от връзка между свободен гражданин и робиня, се смятало свободен човек и бащата бил длъжен да го осинови. Избягал роб, ако успеел да се скрие в царския дворец, получавал свобода.

Най-ценният дар, който светът получил, ако не от самите ацтеки, то във всеки случай посредством тях от индианските народи в Средна Америка, били разни земеделски култури, които днес използваме, без да си даваме сметка откъде произхождат. Измежду многото зеленчуци и други растения трябва да се посочат преди всичко царевицата, тютюнът, ванилията, какаото, тиквата, ананасът, зелените и червените пиперки и многото видове фасул.

Поне с оглед на тези постижения на земеделската култура ацтеките заедно с другите индиански народи са заслужили за всички времена неугасващата благодарност на света.