Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (24)

Как беше открита гробницата на Тутанкамон

Лорд Карнарвън бе типичен представител на богатата английска аристокрация. Времето си прекарваше главно в удоволствия и пътешествия, а след като бе изобретен автомобилът, лордът стана един от първите автомобилисти в Англия. Скоро се прочу с това, че развива по пътищата главоломна за онова време скорост, всявайки паника сред фермерите и коларите. През 1900 г. се случи неминуемата катастрофа — автомобилът му се преобърна, а самият той получи сътресение на мозъка и няколко сериозни рани.

От тази злополука Карнарвън си спечели и една неизлечима астма. Лекарите го посъветваха да замине за Египет. Надяваха се, че тамошният сух и горещ въздух може да облекчи страданията му. Карнарвън ги послуша и като пристигна в Египет, се заинтересова за древните паметници на тази страна. Реши да заживее за постоянно край тях и да посвети цялото си имущество на археологически търсения, като предприеме разкопки на своя глава.

Обаче той скоро разбра, че му липсва необходимата научна подготовка и трябва да потърси помощта на слециалист-археолог. По този въпрос се обърна към директора на Египетския музей Масперо — стар сътрудник на Петри и Дейвис.

Теодор Дейвис — откривателят на мумията на Ехнатон и на много царски гробници — от години притежаваше концесията да прави разкопки в „Долината на царете“. През 1914 г. той я отстъпи на Карнарвън като смяташе, че цялата долина е вече преровена. Дори Масперо, като приписваше концесията на новия й собственик, му заяви направо, че смята по-нататъшното търсене там за излишна загуба на пари и време.

Карнарвън се стремеше да получи тази концесия главно по настояване на Хауърд Картър, който противно на това мнение бе убеден, че в долината се крие ненамереният още гроб на Тутанкамон. За съществуването на този гроб говорели според Картър различни находки, които бе събрал при своите археологически дирения. Това беше преди всичко едно фаянсово конче, принадлежащо на този фараон и изкопано в развалините, една счупена дървена кутия, съдържаща златни листа с гравирано неговото име по тях и един голям глинен съд с остатъци от ленени ленти, оставени от хората, които балсамирали тялото му. Особено внимание заслужаваше обстоятелството, че всички принадлежали на Тутанкамон предмети бяха намерени на неголямо разстояние един от друг и можеше да се предполага, че някъде в тяхно съседство трябва да се намира неоткритата още гробница.

Когато Карнарвън и Картър дойдоха в „Долината на царете“, тя не представляваше много насърчителна картина. Скалистото дъно на грамадната котловина беше пълно с купища скални отломъци, оставени там някога от египетските каменари, когато дълбаели царските гробове. По скалистите скатове се виждаха мрачни отвори, водещи към празните гробни помещения.

Къде да се започнат търсенията, с какво да сложат начало на тази непосилна работа? За отстраняване на купищата камъни и пръст от цялото дъно на долината дори не можеше и да се мечтае. Значи трябваше да изберат едно определено място и там да съсредоточат всичките си усилия — друг изход нямаше. Картър избра мястото, където Дейвис бе намерил споменатите вече предмети, принадлежали на Тутанкамон. То представляваше триъгълник, образуван от мислените прави линии, свързващи гробниците на Рамзес II, Мернептах и Рамзес VI.

През 1917 г. беше наета една бригада работници-араби и търсенията започнаха. Поради убийствените горещини през летните месеци работеше се само през зимата. Отстраняването на грамадните купища камъни и пръст продължи шест зимни сезона. Още първата година Картър се натъкна в подножието на скалата, на около метър под гроба на Рамзес VI, на остатъци от неизвестни стени. След по-обстойно проучване се оказа, че това бяха останки от бараките, в които някога живеели каменарите, които изграждали една от царските гробници. Тези стени не започваха от нивото на долината, а бяха издигнати върху слой насипани материали, дебели метър и произхождащи от издълбания гроб на Рамзес VI.

Картър реши засега да не пипа стените, понеже това би барикадирало намиращата се по-горе гробница, посещавана от много туристи и учени. Но тъй като след отстраняването на всички камъни и пръст от набелязания триъгълник не намери следа от гроб, реши да разруши остатъците от някогашните бараки и да проучи терена под слоя каменни отломъци, представляващ тяхна основа. Това беше последната надежда след шест години скъпи и трудни търсения.

Картър пише следното по този въпрос в своя дневник:

„Това щеше да бъде последната ни зима в долината. В продължение на шест зимни сезона правихме разкопки, цели месеци се трудихме неуморно, без да намерим нищо. Само археолог може да си представи колко угнетяващо е това. Вече бяхме готови да признаем, че сме претърпели поражение и се готвехме да напуснем долината…“

На 3 ноември 1922 година Картър за последен път пристъпи към търсене. Работниците започнаха да отстраняват развалините на бараките и лежащите под тях развалини. Рано сутринта на другия ден Картър забеляза, че работниците внезапно са прекратили работата и с напрегнати лица се вглеждат в току-що разкопаната яма. Той изтича при тях и се спря като закован. Под скалните отломки се виждаше стълбище, изсечено в скалите. Сега всички започнаха да работят с удвоена бързина. Под развалините се разкриваха стъпало след стъпало, а когато най-сетне стигнаха края на стълбището, се показа врата, запечатана с печат и покрита със защитна мазилка.

„Запечатана врата! — пише Картър в дневника си. — Значи имахме право! Всички тези години на търпелива работа бяха възнаградени. Струва ми се, че първото чувство, което изпитах, беше радостта, че вярата ми в долината е била обоснована.“

Разтреперан от вълнение, Картър се вгледа в печата на вратата. Резултатът надмина и най-смелите му очаквания. Това беше недокоснат печат, поставен от царските надзорници на гробниците. На него бяха изобразени чакал и девет военнопленника. Това доказваше, че вратата е на царска гробница. Можеше да се предполага, че гробницата не е станала жертва на крадци. За това говореше мястото, където бе намерена. Работниците, които издълбали в скалите гробницата на Рамзес IV, хвърляли отломъците надолу по ската и засипали входа на намиращата се по-ниско гробница на Тутанкамон. По такъв начин над гробницата бил натрупан дебел слой отломъци.

Скоро тя била забравена, а по-късно над нея били построени бараки за работниците и тези бараки я скрили завинаги от очите на крадците.

В горната част на вратата Картър проби малък отвор и светейки си с електрическо фенерче, надникна вътре. Видя тесен коридор, целия изпълнен с камъни и скални отломки. Карнарвън по това време беше в Англия, а Картър не искаше да отвори гробницата в негово отсъствие. Изпрати телеграма и зачака идването на лорда. Чака три седмици. Можем да си представим колко е бил нетърпелив.

„Това бе момент — пише, — който би могъл да накара всеки археолог да се разтрепери. След дълги години безплодни търсения бях на прага на едно може би колосално откритие. Всичко, буквално всичко, можеше да се крие на края на този коридор. И само с големи усилия можах да се овладея да не изкъртя вратата и веднага да продължа работата.“

Най-сетне Карнарвън пристигна с дъщеря си и веднага бе пристъпено към отварянето на тайнствената врата. Тя беше иззидана от старателно наредени необработени камъни, покрити със слой мазилка. Но преди да я разруши, Картър забеляза долу друг печат, който го зарадва не по-малко, понеже на него бе гравирано името Тутанкамон. Значи намерили бяха гробницата, която с толкова усилия бяха търсили шест години.

След като отвориха входа, целия следващ ден работниците изхвърляха остатъците от строителните материали, изпълващи тесния наклонен коридор. На около десет метра от входа се показа втора врата, на която също имаше печат на Тутанкамон. Сега настъпи решителният момент. Картър проби отвор и внесе в него запалена свещ, за да се убеди, че няма отровни газове. След това светна с електрическо фенерче и погледна вътре, докато другарите му напрегнато чакаха резултата.

Първоначално не можа да види нищо, но постепенно в полумрака започнаха да се очертават подробности: причудливи животни, статуи, колета, сандъци, вази и преди всичко злато, където да погледне човек — злато, блестящо с непомрачена чистота, искрящо на светлината на фенерчето. Картър онемя от вълнение и когато нетърпеливият Карнарвън го запита вижда ли нещо, едва успя да промълви: „Да, разбира се, чудни неща“.

Към свалянето на вратата пристъпиха много предпазливо, за да не повредят някой от намиращите се зад нея ценни предмети. Когато Картър и Карнарвън най-сетне влязоха в първата гробна стая, обзе ги силно вълнение, защото бяха минали повече от 3000 години, откакто тук за последен път бе стъпил човешки крак. Това, което видяха, едва не ги зашемети. Стаята беше претъпкана от безброй неподредени предмети с изключителна красота. Щом очите им свикнаха с този хаос, започнаха да различават една след друга по-големите находки.

До стената стояха три позлатени легла, рамките на които неизвестният майстор бе изваял във формата на сплескани животни с глави на лъв, крава или на някакви фантастични същества, напомнящи хипопотами и крокодили. Край стените имаше куп части от разглобени колесници — четири на брой, целите обковани със златна ламарина и украсени с фигурни орнаменти. Дори колелетата и осите бяха обковани със злато.

Но най-голямо впечатление им направиха две фигури в естествена човешка големина, стоящи като че ли на стража от двете страни на друг зазидан вход. Тези дървени фигури, по всяка вероятност изобразяващи Тутанкамон, държаха в ръце дълги прътове и бяха облечени с ленени дрехи, златни престилки и златни сандали. На челата си имаха знака на царското достойнство — змия, изкована от тежко злато. С израза си на величие и непристъпност те будеха безпокойство и суеверно уважение.

На една от страничните стени Картър откри друг замаскиран вход. След като го отвориха, се озоваха в по-малка стая, също пълна с най-различни неща. Бяха в такъв безпорядък, сякаш ги бе разхвърлило някакво земетресение. Тук без съмнение някога били проникнали крадци, но били прогонени или заловени на местопрестъплението.

Само изброяването на намерените произведения на изкуството би изпълнило цяла книга. Достатъчно е да кажем, че направеният списък съдържаше 700 точки. Принудени сме да се ограничим с кратко описание само на най-ценните находки.

В гробницата преди всичко имаше голям брой най-различни сандъци, майсторски изработени от злато, сребро, слонова кост, алабастър, абанос и кедър. Това бяха истински шедьоври на златарското и гравьорското изкуство, богато украсени със скъпоценни камъни, седеф и рисунки, изобразяващи ловни и батални сцени. Тези сандъци съдържаха царски дрехи, обшити със злато и синци, златни сандали, снежнобяло бельо, диадеми, украсени лъкове, стрели и колчани, жречески одеяния от леопардова кожа, обшити със златни и сребърни кантове, и огромно количество други предмети.

Неоценима стойност имаха и големите чаши от алабастър, злато и бронз, вазите, съдържащи храна, като например печени патици, а също свещниците от злато и бронз, в които още се бяха запазили фитилите от ленени влакна. Имаше легла от абаносово дърво, златист балдахин, параклисчета във формата на шкафчета с фигури от лято злато вътре, свещени бръмбари, инкрустирани с цветно стъкло, голямо количество накити от злато и фаянс; там бе и скиптърът на фараона от масивно злато с камъни от лазурит.

Отделно трябва да разкажем за многобройните прекрасни столове и сгъваеми столчета, представляващи истински шедьовър на гравьорското изкуство, украсени със злато, слонова кост, сребро и цветно стъкло, със седалки, майсторски тапицирани с кожа.

Сред тези столове с разкоша си блестеше тронът на Тутанкамон, инкрустиран от горе до долу със злато, сребро, цветно стъкло, фаянс и полублагородни камъни, поддържано на лъвски лапи, с облегало, изваяно във формата на крилат змей. Възхитително, извънредно изящно произведение на египетското изкуство, каквото изобщо е намирано някога, представлява облегалото на трона. На него виждаме гравирана в злато дворцова зала с колони, опасани от гирлянди. В светлината на слънчевите лъчи, падащи от отвора на тавана, Тутанкамон седи свободно и естествено на послания с възглавници трон, опрял се с една ръка о страничното облегало. Пред него стои с девическата си фигура царицата и маже съпруга си с благовонни масла. Това е сцена, изработена с инкрустационна техника, с цветове в много нежна гама. Телата на съпрузите са изработени от ръждиворозово стъкло, покривалата на главите им — от фаянс, с меко тюркоазен цвят, а дрехите им от сребро, което времето бе покрило с благородна възтъмна патина. Царските накити блестят от злато или трептят с преливащите тонове на цветния фаянс.

Картър си даваше сметка каква невъобразимо голяма и тежка работа му предстоеше, ако държи тези приказни съкровища да бъдат запазени както трябва. Отделните предмети трябваше най-напред да се фотографират, прерисуват и измерят на място, да се провери издръжливостта им на докосване, да се изнесат извънредно предпазливо от гробницата, да се пакетират и изпратят в лабораторията в Кайро, където да бъдат подложени на незабавни химически консерваторски манипулации. Той трябваше да има огромен щаб помощници — научни работници, египтолози, историци на изкуството, химици, грамадно количество сандъци, химикали, автомобили и опаковъчни материали. Затова той затвори гробницата и замина за Кайро да организира лаборатория и намери сътрудници за изпълнението на тази огромна задача.

Между това новината за откритието се разнесе из света с бързината на светкавица. Печатът съобщаваше с кресливи заглавия за намирането на гроба на Тутанкамон, развиваше сензационни предположения на тази тема и разпространяваше фантастични измислици. Като скакалци в „Долината на царете“ нахлуха туристи, репортери и археолози, които досаждаха на Картър и го измъчваха.

Работата по изваждането на съкровищата от преддверието и страничната стая продължи повече от седем седмици. За щастие, при пренасянето не бе повреден нито един предмет, което Картър гордо подчертава в отчета си като изключителна заслуга на своите сътрудници и на работниците-араби. Най-сетне дойде ред да се отвори главната стая, съдържаща най-голямата тайна на гробницата. За този исторически момент Картър покани най-изтъкнатите учени от цял свят и представители на египетското правителство. Докато те седяха в тържествено настроение на столове, наредени край стените на преддверието, Картър лично започна да пробива зазидания вход.

Когато бе направен първият отвор, присъствуващите останаха крайно изумени. На разстояние, по-малко от метър, блесна златиста стена, покрита с изпъкнал орнамент и украшения от светлосин фаянс.

След малко входът бе отворен напълно и тайната на тази приказна стена от злато се изясни. Това беше огромен сандък, приличащ на параван с покрив. В него бе поставен саркофагът на починалия фараон. Картър влезе предпазливо в средата на стаята. Сандъкът се оказа толкова голям, че между него и скалната стена на криптата оставаше тесен проход, през който човек трудно можеше да премине, още повече, че там имаше най-различни погребални дарове: съдове за вино, свещници, вази, големи чаши от алабастър и други ритуални съдове. Стените на стаята бяха покрити с фигурни изображения и йероглифи.

От едната страна на сандъка се намираше двукрила врата, незапечатана и залостена с клин от абанос. Картър я отвори и надникна вътре. Оказа се, че вътре имаше втори подобен сандък. Неговата врата беше снабдена с царския печат, което извънредно много зарадва Картър, понеже бе гаранция, че крадци не бяха се добирали до саркофага на фараона. Значи от всичките двадесет й осем фараона, погребани в „Долината на царете“, единствен гробът на Тутанкамон бе останал недокоснат в продължение на повече от 33 века.

Картър притвори вратата и се огледа в тесния коридор. В едната от стените забеляза незазидан вход, водещ към друга стая. Като прекрачи прага, убеди се, че това е съкровищница — хранилище, пълно догоре с безкрайно ценни за археологията предмети.

Срещу му имаше параклисче във формата на шкаф, цялото обшито със златна ламарина и украсено със свещени змии от злато. Около него стояха четири богини-пазителки е покровителствено прострени ръце, сякаш охраняваха малкото светилище от нежелани натрапници. Лицата им бяха естествени и живи, пълни със съчувствие и нежност. Параклисчето — както археологът се убеди — служеше за съхранение на мозъка и вътрешностите на покойника, извадени при балсамирането на останките му.

Върху позлатена носилка, с плазове отдолу, лежеше, сякаш потънал в сън, богът-чакал Анубис, облечен с дрехи от ленена тъкан. Под стените имаше много сандъци от слонова кост, алабастър и дърво, инкрустирани със злато и син фаянс. Наред с многото предмети за всекидневна употреба те съдържаха и няколко статуйки от чисто злато, изобразяващи Тутанкамон, а също едно ветрило от щраусови пера, удивително добре запазено. В стаята имаше още една колесница и няколко модела на платноходки. За разлика от останалите стаи тук нямаше следи от грабеж — предметите си стояха на местата, на които са ги оставили египетските жреци при погребалната церемония.

Чак след дълга подготвителна работа бе пристъпено към отваряне на златистите гробни сандъци. След като откъсна царските печати, Картър отвори първата и втората врата. И тук го чакаше нова изненада: вътре имаше още два по-малки сандъка, не по-малко красиви от външните два. След като отвори последователно и тях, най-сетне се озова пред царския саркофаг, който извънредно силно възхити и дълбоко развълнува археолога. Саркофагът, издялан от жълт кварц, лежеше върху дебела алабастрова плоча и бе покрит с капак от розов гранит. На четирите ръба бяха поставени скулптури на богини с разперени криле и грижовно протегнати ръце.

Преди отварянето на саркофага трябваше да се отстранят четирите сандъка-паравани. Това отне почти три месеца, понеже сандъците се състояха от осемдесет тежки, трошливи части, свързани помежду си чрез кукички и ушички. За да може да ги изнесе от гробницата, Картър трябваше да срути цялата стена, разделяща главната крипта и преддверието. При това бяха открити може би най-старите в историята на човечеството следи от некачествена работа. Въпреки че отделните части бяха номерирани, египетските работници ги бяха свързали в погрешен ред и те не пасваха както трябва едни с други. На това отгоре работниците бяха повредили на няколко места позлатата и орнамента, а край саркофага оставили купчина стърготини и парчета дърво.

Тежкият саркофаг беше вдигнат с помощта на въжета и макари. Ковчегът лежеше под саван от ленено платно, на което времето бе придало ръждивокафяв цвят. Когато саванът бе отстранен, се откри поразителна във всяко отношение гледка. Ковчегът, издялан във формата на мумията, бе дървен и покрит със златни листа, а главата и ръцете на Тутанкамон древният художник бе изковал от дебела златна ламарина. Спокойната красота на главата, загадъчното, пълно с размисъл лице, очите от вулканично стъкло, веждите и клепачите от глазура с цвят на тюркоаз, създаваха силно вълнуващо и дълбоко впечатление. Върху челото блестеше в мозайка от цветове белегът за царско достойнство — змия и лешояд, символизиращи Долен и Горен Египет.

Но вниманието на Картър беше привлечено от една дребна на пръв поглед подробност. „Ала това — пише в спомените си, — което правеше най-силно впечатление сред ослепителното богатство, беше вълнуващото сърцето венче от полски цветя, сложено върху ковчега от младата вдовица. Целият царски блясък, цялото царско великолепие бледнееха в сравнение с тези повехнали стръкове още запазили следи от някогашните си свежи цветове. С неотразимо красноречие те ни напомняха колко кратки са хилядолетията.“

След като бе отместен капакът, се показа втори ковчег, изобразяващ фараона като бога Озирис. Стените на този ковчег просто заслепяваха очите с позлата и украшения от яспис, лазурит и тюркоазна глазура. Това беше произведение на много особено гравьорско и златарско изкуство и имаше неоценима художествена стойност.

Но най-голяма изненада очакваше Картър след отварянето на втория капак. Под него се намираше трети ковчег във форма на човешко тяло, целият изработен от дебела златна ламарина и толкова тежък, че осем работника едва успяха да го вдигнат. Самият метал, употребен за неговото изработване, имаше грамадна стойност. Ковчегът беше украсен с полублагородни камъни, а образът на фараона с огърлица от червени, жълти, сини и златни синци. Лесно можем да си представим какви съкровища са се криели в останалите царски гробници, щом един млад и незначителен фараон е бил „снабден“ така богато.

Почиващата в ковчега мумия беше овъглена и заляна с някаква ароматична маса, напомняща борова смола. Но главата и ръцете на мумията бяха покрити със златна маска, изобразяваща тъжното и замислено лице на младия фараон. Китките, също моделирани от злато, бяха кръстосани пред гърдите. След като маската бе отстранена, а превръзките развити, се показа истинското лице на мумията. И тогава стана ясно, че всички маски, скулптури и рисунки, намерени в гробницата, приличаха напълно на лицето на фараона, което доказваше, че египетските художници са се стремили да пресъздават реалистично образа на починалите царе.

Анатомът доктор Дери веднага пристъпи към преглед на царския труп. При развиването на бандажите бяха открити сто четиридесет и три предмета с неоценима художествена стойност: диадеми, кинжали, амулети, огърлици, нарамници и пръстени. Пръстите на нозете и ръцете почиваха на златни втулки с издълбани с резец места за ноктите. Обаче най-голямо оживление предизвикаха два предмета от желязо — кинжал и възглавие, — понеже представляваха най-старо доказателство, че желязото е било познато на египтяните. Доктор Дери констатира, че Тутанкамон е починал на осемнайсет или деветнайсет години, но не можа да установи причините за смъртта му.

Тези открития предизвикаха сензационни и нелепи писания в булевардния печат. Твърдеше се, че хората, свързани по един или друг начин с разпечатването на гроба, уж били станали жертва на проклятието на фараона. Под кресливи заглавия като „Отмъщението на фараона“, или „Нова жертва на проклятието на фараона“ репортерите съобщаваха за смъртта на все нови и нови сътрудници на Картър.

Суеверните слухове се засилиха отново, когато през 1923 г. лорд Карнарвън неочаквано почина, ухапан от москито. Ето какво съобщаваше печатът през следващите години: „Седемдесет и осемгодишният лорд Уестбъри се самоуби, а синът му — бивш секретар на Картър — почина от неизвестна болест. Арчибълд Рейд падна мъртъв, осветявайки с рентгенови лъчи някаква египетска мумия. Починаха също сътрудниците на Картър — египтологът Артър Уайгъл и А. Г. Мейс“. Но печатът отмина с мълчание факта, че последният страдаше от неизлечима болест още по време на работата си около гроба на Тутанкамон. Клюката придоби неимоверни размери, когато доведеният брат на Карнарвън се самоуби, а дъщеря му почина, ухапана от непознато насекомо.

Когато печатът най-сетне съобщи, че и Картър бил паднал жертва на проклятието, археологът протестира публично и изобличи този слух като недостойна за интелигентни хора глупост, подчертавайки, че в египетския ритуал не е съществувало изобщо понятието проклятие и че египтяните само са се молели за успехи на покойния в подземното царство. Смъртта на няколко свои сътрудници, починали за кратко време, Картър приписваше на случайно стечение на обстоятелствата, като в много случаи тя можеше да бъде обяснена с напредналата им възраст или отдавнашно боледуване. Своя пълен с огорчение протест той завършваше със следното изречение:

В областта на морала човечеството е постигнало по-малък прогрес, отколкото изобщо си представяме.

Вестникарската измислица бе окончателно изобличена от германския египтолог професор Щайнхоф. В брошурата си, издадена в 1933 г., той разглежда всички отделни смъртни случаи и доказва, че мнозина от споменатите от печата лица не са имали нищо общо с гроба на Тутанкамон. И заключава, че твърденията са лъжи, изсмукани от пръстите на преследващите евтини сензации журналисти от булевардния печат.