Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (4)

В царството на „Хиляда и една нощ“

За Месопотамия, или Междуречие, намираща се между реките Тигър и Ефрат, до края на XVIII век знаеха съвсем малко хора. Смътните сведения за бурното и богато минало на тази страна се дължаха ма библията и на няколко противоречащи си едно на друго описания на древни пътешественици. Тук — в Ниневия и Вавилон — според Стария завет царували жестоки и войнствени царе, които Йехова гневно наказал заради езичеството им, но много европейци смятаха библията за сборник от легенди и митове, а разказите за гъсто населените градове и могъщите царе на Асирия и Вавилон намираха преувеличени. Представите за тези непознати цивилизации се свеждаха до Вавилонската кула и до висящите градини на Семирамида.

Днес на мястото на стара Асирия и Вавилон се намира държавата Ирак със столица Багдад. Тази страна граничи на север с Турция, на запад със Сирия и Йордания, на юг със Саудитска Арабия, а на изток с Иран, т.е. със стара Персия. По-сигурни исторически данни за древна Месопотамия имахме за I в. н.е. Знаехме, че въпреки непрекъснатите воини, нашествия и сменящите се владетели Месопотамия си останала гъсто населена и богата страна, че там процъфтявали търговията и занаятчийството, изкуството и архитектурата.

Докато в тези земи били поддържани в добро състояние напоителните канали, никаква война и никакво нахлуване не успели да унищожат плодородната почва. Тази умно измислена система от канали, разпространяваща водите на Ефрат и Тигър по равнината и възпрепятствуваща тяхното разливане извън бреговете, представлявала главен източник на благоденствието на Месопотамия. Никой не помнел кой я е изградил така умно и предвидливо. Никой не допускал, че строителите на тези канали са живели няколко хиляди години пр.н.е. в библейските градове Ур, Вавилон и Ниневия.

В Месопотамия се сменяли владетели, народи и култури. След шумерите, акадийците, халдейците дошли персите, след персите гърците, след гърците партите, но земеделското население продължавало да си живее живота; поправяло каналите, сеело и събирало реколтата. Експлоатирано немилостиво, грабено, вкарвано във войската и в мините, то създавало с упорит труд богатството на страната.

В нейния зной израснали безброй заможни градове, храмове и дворци, процъфтявали архитектурата и изкуството, литературата и науката, царе, аристократи и сатрапи заживели в разкош.

През Средновековието Месопотамия преживяла период на нов разцвет. Със заемането на страната от мохамеданите тук бил пренесен от Дамаск главният център на исляма. Халифите избрали за своя столица Багдад, чийто разкош, красива архитектура и приказна красота станали легендарни. Когато страната била завзета от турците, водени от селджусите, и била създадена голямата Багдадска империя, нещата много не се изменили. Мрежата от канали и шлюзове си стояла непокътната; благодарение на тях земята продължавала да дава богат плод. По-късно няколкото унищожителни нашествия на монголите, предвождани от Хулагу и Тамерлан, превърнали Месопотамия в пепелище. Почвата, лишена от вода вследствие на разрушаването на системата от канали, ставала безплодна, напуквала се от жаркото слънце и най-сетне се превърнала в море от сипкав лесноподвижен прах, станала царство на пустините и на загадъчните могили, на степите и на скитническите племена.

Оттогава стара Месопотамия за дълги векове била забравена. Но от време на време в нея идвали пътешественици от Европа. Те разказвали за тайнствените хълмове, издигащи се тук-там сред безлюдната равнина. Около тях беснеели вихрушки и затрупвали в подножието им цели камари белезникав пясък. Бедуините, пасящи своите камили, нямали понятие какво представляват тези странни хълмове. Наистина по тях се виждали парчета тухли, съдове и късове базалтови барелефи, но нийде не личали някакви остатъци от по-големи постройки, които да напомнят за богатото минало на страната. Там не се издигали както в Египет колони, обелиски, сфинксове, пирамиди и каменни царски гробове, нито както в Гърция и Италия развалини на храмове, статуи на богове, арени и амфитеатри. Историята на Месопотамия била затрупана под дълбоката покривка на пустинния пясък.

Първия разказ за пътуване из Месопотамия дължим на датчанина Карстен Нибур. По поръка на датския крал Фредерик V Нибур организира научна експедиция до Близкия Изток. За съжаление, тя свърши трагично. В разстояние на по-малко от година всички участници в нея загинаха от изтощение или от заразни болести. Единствен Нибур остана жив и сам доведе задачата на експедицията докрай. Неговата книга „Описание на едно пътуваме из Арабия и други съседни страни“, която представляваше добросъвестен разказ за страната, хората и намерените следи от стари цивилизации, дълго време беше единствен източник за сведения за Близкия Изток. Наполеон постоянно я носеше със себе си по време на похода си до Египет.

Нибур беше един от първите, които се опитаха да разшифроват клинообразното писмо. Но резултатите, до които стигна при условията на тогавашното състояние на науката, предварително бяха осъдени на неуспех. Датчанинът не успя да прочете нито един знак. Но той констатира — и това е негова голяма заслуга, — че в клинописа може да се разграничат три системи на писане: картинна, или пиктографична система, сричкова система и азбучна система, съдържаща 24 букви.

В началото на XIX век Месопотамия стана популярна в Европа благодарение на арабските приказки от „Хиляда и една нощ“. По това време тя беше една от най-четените книги. С голямо удоволствие я четеше и младият английски адвокат Остин Хенри Лейърд. Измисленият от Шехерезада свят го завладя и погълна до такава степен, че той реши да предприеме пътешествие до Багдад, Дамаск и Персия.

Всеки ден, след работата си в адвокатското бюро в Лондон, той се затваряше в стаята си сред купища книга и старателно се готвеше за възнамеряваното пътешествие: учеше се да си служи със секстант^[1] и компас, изработваше карти, запознаваше се с начините за оказване първа помощ при злополука, а също така с начините за борба срещу тропически болести. С речници в ръка се запознаваше с езиците, говорещи се в Иран и Ирак.

През 1839 г., на 22-годишна възраст, напуска работата си в адвокатското бюро и съпроводен от един приятел, тръгва за Близкия Изток. Пътува на кон от село на село, от град на град, като нощува в колибите на гостоприемни туркмени или в шатрите на арабски пастири. Благодарение на умението си лесно да установява контакт с хората бързо спечелва приятелството на местните жители, чиито нрави наблюдава с голям интерес.

Своите приключения Лейърд описва всеки ден с доста голям писателски талант. От тези страници по-късно се появи двутомното произведение, озаглавено „Ниневия и останките от нея“. То спечели на автора си огромен брой ентусиазирани читатели.

„С благодарност и възторг си спомням — пише той в бележника си — онези сладки дни, когато с чувство на свобода и безгрижие в сърцето ние се събуждахме при изгрев-слънце в някоя бедна колиба или шатра. Скитахме така накъдето ни видят очите, без да ни е грижа за времето или разстоянието, за да спрем да нощуваме в подножието на някоя развалина, където араби-скитници построяваха своите шатри…“

През април 1839 г. той пристигна в Мосул — град, разположен на горното течение на Тигър. Оттам навлезе в различни посоки дълбоко в пустинята, където за пръв път видя легендарните могили, криещи развалините на прастари човешки селища. И оттогава стана техен страстен изследовател. Особено много го привлече могилата, под която според местните предания трябвало да се намират развалините на един град, основан от библейския Немрод — потомък на Ной. Арабите си го представлявали като великан и свято вярвали, че костите му лежат скрити в развалините. Източник на тази вяра беше Старият завет. В Книгата Генезис четем:

Той беше и най-славен на земята ловец. Оттук идва пословицата: Смел като Немрод, най-славния ловец. Той пръв царува във Вавилон, в Ерех, в Акад и Кално, в страната Шинеар. Като излезе от тази страна и тръгна към Ашур, построи Ниневия…

Лейърд стигна до извода, че арабските легенди имат някакви реални основи. Той разсъждаваше, че дори ако традициите, свързани с Немрод, са продукт на силно развито въображение, то не трябва да се изключва възможността хълмът да съдържа останки от едно от най-старите селища в историята на човечеството.

„От положението на хълма — пише в своите бележки — лесно може да се разбере, че именно той е, който Ксенофонт описва и край който бил установен лагерът на «десетхилядната войска». Развалините са точно тези, които гръцкият вожд видял със собствените си очи преди двайсет и два века. Още тогава това били руини на някакъв стар град.“

Като обикаляше по хълма, той много често намираше парчета от гърнета, тухли и олющени базалтови късове с барелефи. Сред арабите се говореше, че под земята се крият никакви странни предмети, издялани от чер камък. Постепенно Лейърд все повече стигаше до убеждението, че хълмът съдържа неизброими археологически съкровища. „Възбуден от любопитство — пише в спомените си, — реших, когато ми бъде възможно да проуча точно тези единствени по рода си старини.“

Но той трябваше временно да прекъсне пътуването си, понеже малките финансови средства, с които бе тръгнал от Лондон, се бяха почти изчерпали. Затова се отправи към Константинопол, където се надяваше да получи помощ от британския посланик сър Стафорд Канинг.

Археологията никак не интересуваше посланика Канинг, но въпреки това той се отнесе благосклонно към молбата на Лейърд. Причината за тази благосклонност беше обстоятелството, че в Близкия Изток по това време имаше сериозни политически вълнения.

Както обикновено в такива случаи, Великобритания с помощта на агентите на разузнаването си правеше интриги и сееше разногласия сред тамошните потискани народи, за да може по-лесно да осъществява своите империалистически цели. Ирак с петрола си и други подземни богатства, а също със самия факт, че се намира на пътя за Индия, представляваше за британските капиталисти много апетитно парче.

Научни експедиции често биваха използвани от европейските велики сили за политически и шпионски цели. Канинг бързо схвана, че намеренията на Лейърд може прекрасно да се използват. Под претекста, че се правят разкопки на хълмовете в Месопотамия, би могло да се опознае страната, да се съберат сведения за нейните минерални богатства и да се установи пряка връзка с бунтуващите се шейхове на арабски племена. Лейърд беше типичен авантюрист и търсач на приключения. Без никакво колебание се съгласи да премине на служба на Интелиджънс сървис и по такъв начин получи средства за разкопките, които възнамеряваше да прави.

Както Канинг, така и Лейърд, сключвайки споразумение помежду си, се ръководеха и от допълнителни подбуди. Двамата, макар всеки по различни съображения, бяха сериозно обезпокоени от това, че французинът Пол Емил Бота правеше в Месопотамия прочуващи се в цял свят археологически открития. Лейърд просто му завиждаше за славата и копнееше да му отнеме палмата на първенството в археологическите открития. А Канинг не без основания предполагаше, че Бота е пратеник на френското разузнаване и че под претекста на разкопките се стреми да помогне за присъединяването на тези земи към Франция.

През 1842 г. Бота започна разкопки на хълма край селцето Куюмджик. Пазари работници и копа цяла година без особени резултати.

На същото място Лейърд по-късно откри развалините на Ниневия — столицата на Асирия.

Обезсърчен от неуспеха си, Бота се прехвърли на хълма в Хорсабад. Там щастието му се усмихна още през първата седмица след започването на разкопките. Работниците откриха някакви стени с украшения, множество барелефи и преди всичко огромни каменни фигури с човешки глави и тела на крилати бикове.

Съобщението за откритието предизвика огромна сензация в Париж. Ентусиазирана, Франция организира подписка за събиране на средства, за да се даде възможност на Бота да продължи търсенията си. През годините 1834–1846 беше изкопан огромен комплекс от дворцови сгради, площади, портали, церемониални зали, коридори, стаи на хареми и остатъци от голяма пирамида. По-късно археолозите установиха, че това е лятната резиденция на асирийския цар Саргон, построена в 709 г. пр.н.е. в предградието на столицата Ниневия.

Бота не беше археолог по образование и не разбираше от консервация на исторически паметници. Разкопките си извършваше с нечувано примитивни средства. В търсене на ефектни скулптури, които биха могли да направят силно впечатление в Европа, той допускаше кирките на работниците да унищожават безвъзвратно по-дребни предмети, които в някои случаи бяха значително по-ценни от едрите. Скулптурите от алабастър, веднага след като биваха извадени от земята, се разпиляваха поради жаркото слънце в пустинята. За щастие дойде да окаже помощ на място известният френски художник Йожен Наполеон Фланден. Той започна да скицира на картони погиващите предмети. В резултат на това сътрудничество се роди творба, която днес се причислява към класиката на археологията. Заглавието й гласи: „Монументите на Ниневия, открити и описани от Бота, измерени и прерисувани от Фланден“.

Бота се опита да изпрати няколко скулптури в Париж. Натовари ги на сал с намерение да ги изкачи нагоре по Тигър. Но в тази си част реката представлява бърз дълбок планински поток, пълен с въртопи и водовъртежи. Салът се наклони и целият безценен товар потъна. Втора пратка, изпратена надолу по Тигър до Персийския залив, беше натоварена на океански кораб и щастливо пристигна в Париж. Статуите, представляващи мъже с дълги бради и крилати бикове с човешки глави, бяха подредени в залите на Лувър. От тях се възхищаваха неизброими тълпи парижани.

Благодарение на Бота Европа за първи път видя със собствените си очи своеобразните шедьоври на Асирия.