Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (3)

Надписът на самотната скала

На един английски ветроходен кораб, плаващ между Великобритания и Индия, служеше като юнга Хенри Фредерик Ролинсън. Хитрият младеж любопитно наостряше уши, когато пасажерите, печащи се на слънце на палубата, си разказваха чудеса за Индостан, закъдето пътуваха като търговци или чиновници. Под впечатлението на тези приказки той започна да мечтае за далечни пътешествия и приключения. Моряшката служба изведнъж започна да му се струва неприятно робство и той зачака изгоден случай да се отърве от нея и да се впусне по широкия свят.

През време на един от рейсовете той спечели благоразположението на губернатора на Бомбай, сър Джон Малкълм, който му предложи служба във военните отреди на Източноиндийската компания. Ролинсън прие с радост и през 1826 г., 16-годишен, премина на служба на това прочуто акционерно дружество, извличащо огромни печалби от ограбването на Индия и от експлоатацията на индийското население.

Ролинсън вероятно добре е служил на своите хлебодатели, понеже скоро получи офицерски пагони. В 1839 г. английското правителство го назначи за политически агент в Афганистан. През следните години той е поред консул в Багдад, член на британския парламент и най-сетне посланик в персийския двор в Техеран.

От скромен юнга до дипломатически представител — това не е обикновена кариера. На какви обстоятелства дължеше Ролинсън своите успехи? Днес знаем, че е бил ас на английското разузнаване. В неговите ръце се събирали нишките на най-различни политически интриги в Близкия и Средния Изток. В служба на британския империализъм той насъсквал азиатски народи и племена срещу Русия, сеел крамоли между персите и афганистанците, дори ковял заговор срещу персийското правителство, макар че като военен инструктор е бил негов наемник.

Не бихме имали повод да се занимаваме с Ролинсън, ако не беше обстоятелството, че до голяма степен той допринесе за разшифроването на клинописа. Наистина агентите на Интелиджънс сървис много често са прикривали шпионската си дейност под маската на научни изследвания и археологически търсения, но Ролинсън се различаваше от всички тях по това, че беше наистина честен изследовател на клинописа и постигна сериозни научни резултати в тази област. Без да знае нищо за търсенията на Гротефенд, той разчете по подобен метод не само имената на тримата горепосочени персийски монарха, но и няколко други знака от староперсийската клинообразна азбука. Когато най-сетне в 1838 г. се запозна с работата на Гротефенд, установи, че в много отношения резултатите от неговите изследвания бяха далеч по-добри.

В изпълнение на тайните мисии, възлагани от господарите му, Ролинсън често се местеше от едно място на друго.

През време на тези пътувания той посещаваше и Бехистун, където преживя едно от най-големите си приключения. Веднъж, намирайки се на двайсет километра от Керманшах, той се спря изумен пред една отвесна поломена тук-там скала, издигаща се сред равнината на височина хиляда метра. На около сто метра над една пропаст на скалата се виждаше прочутата Бехистунска табела. На прикрепени о стената плочи се виждаха барелефи, представляващи брадати мъже с влачещи се персийски одежди и редица колони с клинопис.

Огромният барелеф бе известен на десетки поколения, живеещи в страните на Близкия и Средния Изток. В подножието на Бехистунската скала някога е имало път, водещ за Вавилон, а днес там минава оживен шосеен търговски път, който свързва Керманшах с Багдад. От незапомнени времена по него се движат тежки търговски кервани и бродят самотни пътешественици. Загадъчните фигури, изсечени в скалата, внушавали суеверен страх на пътниците и на живеещите наоколо местни жители.

Барелефът направи дълбоко впечатление на Ролинсън. Той се вглежда в него многократно по цели часове с далекоглед. В тези знаци, съставени от хоризонтални и отвесни клинове, навярно се крие неизчерпаемо богатство от исторически данни! Структурата на колоните не оставяше съмнение, че текстът е на три езика. Щом — си помисли той — староперсийската азбука е вече разчетена, може да ми се удаде да открия тайната на другите два езика. Досега никой и не можеше дори да мисли за това, понеже сравнителният материал беше твърде оскъден и се състоеше само от двайсетте знака на споменатия надпис от Персеполис. А надписът на Бехистунската скала в това отношение представляваше неоценимо богатство, понеже съдържаше, както Ролинсън успя да изброи с далекогледа, повече от четиристотин реда двадесетметров клинопис. При толкова изобилен материал човек би могъл да се изкуши от идеята да се опита да разчете надписите на непознатите езици.

Но работата не бе така проста. Първом човек трябваше да се изкатери на стръмната скална стена и висейки над пропастта, да прерисува всичко точно — чертичка по чертичка. За такова мероприятие бяха нужни дълги стълби, въжета и куки — материал, какъвто бе трудно да се намери в една примитивна страна.

Но намерението да се добере до барелефите не даваше мира на Ролинсън. По цели седмици той проучваше най-подробно всяка пукнатина в скалите и обмисляше различни начини за трудното изкачване. Един ден откри под цялата ширина на надписа една издълбана в скалите пътека, която някога е служила за скеля на скулпторите. „Само да мога да се добера дотам — помисли си той — и тогава няма да бъде мъчно да прерисувам целия текст.“ С риск за живота си, служейки си с въже и куки, Ролинсън най-сетне се добра до целта. Завързан с въжета за скалните издатини, започна да прерисува знаците в един дебел бележник. Работата продължи много месеци. Всеки ден се изкачваше по скалата и движейки се по пътеката, изкопира долните редове на надписа. Оказа се обаче, че от нивото на пътеката не може да се види горната част на надписа, понеже височината на барелефа беше седем метра. Тогава той извлече с въже стълба и качвайки се все по-нагоре по нея, успя да прерисува още няколко по-отдалечени реда. Останалото беше извън обсега на видимостта.

Но той не довърши работата си. Извикан от своите началници, бе принуден да я прекъсне и побърза да отиде в Афганистан. Чак в 1847 г. се върна в Бехистун и продължи прекъснатото си дело. Този път трябваше да проникне до мъчнодостъпните части от надписа. Вече се страхуваше да се излага сам и затова нае едно кюрдско момче. Привързан за въже, спуснато от върха на скалата, младият смелчага заби дървени клинове по протежението на цялата скала. След това, провисвайки стълбата от клин на клин и изкачвайки се по нея, кюрдчето притискаше към отделни фрагменти от надписа влажен картон и по този начин получаваше вярно копие. След няколко седмици Ролинсън стана единственият в света притежател на огромен клинописен текст, представляващ неоценим научен материал. През 1848 г., след единайсет години, той го донесе в Кралското азиатско дружество в Лондон.

Бехистунският надпис — както вече отбелязахме — съдържаше текстове на три различни езика. Средната колона беше написана на староперсийски. Нейното разчитане благодарение на предишната работа на учените не представляваше вече особена трудност. Едната от останалите две колони, писана по силабичната система, т.е. с помощта на клинови знаци, изразяващи цели срички, а не отделни букви от азбуката, представляваше превод на персийския текст на езика на иранския народ еламити. Държавата на еламитите отдавна не съществуваше, но техният език бил широко разпространен в Персия, което обяснява надписа на Бехистунската скала. Благодарение на датчанина Нилсен Вестергорд, откривател на ключа за разбирането на този език, Ролинсън и един друг англичанин — Норис — разчетоха много бързо двестате знака на тази колона.

Остана да се разчете третият надпис, който, както се оказа, представляваше превод на асиро-вавилонски език. След дълга и сложна сравнителна работа Ролинсън направи едно затрудняващо откритие — това писмо представляваше чудата бъркотия, лишена от логична последователност. Докато в староперсийското писмо всеки клинообразен знак служеше за обозначаване на отделна буква от азбуката, а в еламитското писмо за изразяване на срички, в асиро-вавилонското писмо въпросът не беше така прост. Тук един и същ клинообразен знак можеше да изразява или сричка, или цяла дума.

По-близкото опознаване на това писмо разкри и друго обезпокоително нещо. Един и същ знак можеше да служи за означаване на няколко различни срички и дори на няколко различни думи.

И обратно, напълно различни знаци са били употребявани за обозначаване на една и съща сричка или на една и съща дума. Така например за звука р в това писмо имаше шест клинообразни знака, в зависимост от това, с каква гласна е свързан р. В сричките ра, ри, ру, ар, ир или ур звукът р беше обозначен всеки път със съвсем различен клинообразен знак. Нещо повече, когато след тези срички се прибавя някаква съгласна, като например ра + м, т.е. възникне новата сричка рам, то в тази група буквата р се обозначава със съвсем друг знак.

По лесно обясними съображения тук ние не можем да се задълбочаваме в прекалено дребни подробности, но за да може читателят да си състави представа за невероятните трудности, които Ролинсън срещна, ще посочим още една особеност на това писмо. Когато няколко клинообразни знака се свързват в група, изразяваща някакъв предмет или понятие, то пълното звучене на тази група няма нищо общо със звученето на неговите съставни части. Така например името на цар Навуходоносор според отделните му фонетични съставки трябваше да звучи: Ан-па-са-ду-сис, а е било изговаряло Набукидур-риусур.

Когато Ролинсън публикува резултатите от своя упорит труд, учените първоначално помислиха, че си е позволил някаква шега. „Как така — казваха те, — нима е могъл някой някога да измисли такава безсмислена сложна система на писане, която все пак трябва да служи за общуване между хората?“ Но като се убедиха, че Ролинсън не е направил никаква мистификация, някои учени сметнаха, че подобно писмо никога не ще може да бъде прочетено.

Работата всъщност изглеждаше безнадеждна. Ала както често е ставало в историята на археологията, по щастливо стечение на обстоятелствата тъкмо в този момент беше направено едно сензационно откритие. Френският археолог Бота, за когото ще се говори в следната глава, изрови в развалините на Ниневия около сто глинени плочки с клинопис, произхождащи от VII век пр.н.е. Тези плочки представляваха мечтан материал за езиковедите, понеже съдържаха редица енциклопедически сведения. Днес те се смятат за най-старата енциклопедия в историята на човечеството. Образите на разни предмети бяха разположени в колонки със съответно име отстрани на вавилонски език и с клинообразни знаци за тяхното фонетично произношение. Тези табелки са били изготвени най-вероятно, за да бъдат в помощ на учениците от училищата за писари през периода, когато картинното и силабичното писмо са били опростени и е било създадено азбучното писмо.

Най-старата енциклопедия на света се е запазила наистина в малки фрагменти, обаче даде на учените основа за разшифроване на 200-те знака на асиро-вавилонското писмо.

Само в продължение на няколко години благодарение на колективните усилия на много учени асирологията постигна такъв напредък, че можаха да бъдат издадени първите граматики на асирийския език. Големи заслуги за асирологията имат руските учени. Така В. Голенишчов издаде в 1888 г. първия в света речник на асирийския език, съдържащ хиляди старателно прерисувани и снабдени с коментар клинописни знаци.

Макар че не можем да отричаме заслугите на Ролинсън, трябва да кажем, че той не беше същински учен, отдал се безкористно на науката. Познавайки като агент на разузнаването тайните на шифрите, той се залови да разшифрова бехистунското писмо съвсем не по научни подбуди. Тласкаше го по-скоро желанието да бие рекорда в една област, която по неговото време беше обект на общ интерес, а също така желанието да спечели лична слава. Преследвайки лаври, той дори не се колебаеше да присвоява плодовете на чужд труд. Немалък шум вдигна спорът му с асиролога Х. Хинкс, който направи някои много важни открития, свързани със староперсийския език. Ролинсън узна това по околен път и изпрати в Лондон, където се печаташе негов труд, бързо писмо, в което даде резултатите, постигнати от Хинкс като свое собствено откритие. Когато го упрекнаха в плагиатство, се опита да докаже с помощта на фалшив пощенски печат, че бил изпратил писмото в Лондон по-рано — преди да е могъл да узнае за откритието на Хинкс. Аферата се потули, но няколко години по-късно плагиатството на Ролинсън и подправката на пощенския печат бяха напълно доказани.

С разшифроването на асирийското писмо заедно с Ролинсън се занимаваха няколко други учени. Обаче все още съществуваха съмнения дали то е прочетено правилно. Когато Ролинсън започна да се хвали публично, че можел да прочете и най-трудни клинообразни надписи, Кралското азиатско дружество в Лондон се реши на стъпка, която няма прецедент в историята на науката. До четирима най-изтъкнати специалисти бяха изпратени четири запечатани плика, съдържащи един и същ съвсем скоро открит асирийски текст, с покана да го разчетат. Ролинсън, Талбот, Хинкс и Оперт разшифроваха текста, всеки самостоятелно, по свой собствен метод, и изпратиха превода в запечатали пликове до избраната за тази цел комисия.

Оказа се, че четирите превода бяха почти идентични. Някои учени наистина изразиха недоволство от избрания от дружеството метод и заявиха, че бил недостоен за науката, но схождащите се отговори не оставяха никакво съмнение. Едновременното прочитане на трудното асирийско писмо трябваше да бъде смятано за свършен факт. В 1857 г. споменатите преводи бяха отпечатани в една книга, озаглавена: „Надписът на царя на Асирия Тиглат-Паласар, преведен от Ролинсън, Талбот, Хинкс и Оперт“.

От съдържанието на древния бехистунски надпис се узна, че през годините 529–521 пр.н.е. в Персия царувал Камбий. Неговата държава била разтърсвана от смутове и политически въстания на покорените и много жестоко потискани народи. Освен това в самия царски дом възникнали династични спорове и борби, които сериозно отслабили властта на монарха и свършили с осъждане на смърт на брата на царя — Бардия. В различни части на страната се появили лъжливи претенденти за трона. Най-опасен от тях бил един маг — жрец на заратустристката религия — Гаумата. Представяйки се за самия Бардия, който уж бил избягал от затвора, преди да бъде екзекутиран, магът събрал могъща армия от свои привърженици.

Но царят умрял внезапно в 521 г. пр.н.е., без да остави пряк наследник. Правото на престола принадлежало на един от князете от страничната линия на рода на Ахеменидите — Хистаспес, за когото споменахме, когато говорихме за надписа в Персеполис. Той бил некадърен и страхлив човек, настъпилите безредици в страната го накарали да се откаже от трона в полза на сина си Дарий.

Дарий I се оказал енергичен властелин и храбър воин. За кратко време съумял да се справи поред с всички бунтовници. Искало му се да затвърди за вечни времена спомена за своите триумфи, за да не забравят неговите потомци, че той, Дарий, цар на Персия, възвърнал единството на държавата и е бил единствен законен наследник на Камбий.

Той заповядал да издълбаят върху скала историята на неговите деяния, и то на такова място, че надписът да се вижда и същевременно да бъде недостъпен за онези, които искат да го премахнат. Върху вертикалната скалиста стена, издигаща се високо над оживения път към Вавилон, заповядал да се извърши нещо, което за мнозина изглеждало невъзможно. Роби, привързани с въжета над пропастта, изложени на немилостивите слънчеви лъчи и на свирепите вихри, издълбали в суровата скала споменатата вече пътека, а върху нея после издигнали скеле. Изкачили тежки плочи с барелефи, закрепили ги за скалата, при което не един от тях изгубвал равновесие и с вик на ужас политал в пропастта.

Барелефът издържал 2500 години. На пръв план е издълбан Дарий, прав, облегнат на голям лък. Десният му крак е стъпил на поваления Гаумата, който се осмелил да протегне ръка към царския жезъл. Зад царя стоят двама придворни с колчани^[1] и копия. В краката на царя с оковани нозе и въжета на врата се гърчат деветима бунтовника — деветима царе на лъжата, — както гласи надписът. Отстрани и под тази група се виждат 14 колони клинопис, в които на три езика се славят триумфите на великия Дарий: Този текст гласи:

Когато бях във Вавилон, от мен се откъснаха царствата на персите, сусите, медите, асирийците, египтяните, партите, маргите, скогатите и скитите. И ето какво извърших аз по милостта на Ахурамазда. В годината, когато започна моето царуване, водих 19 битки. Водих ги по милостта на Ахурамазда и деветима крале станаха мои роби. Между тях имаше един, що се зовеше Гаумата. Той лъжеше. Тъй казваше: „Аз съм Бардия, син на Кир“. Вдигна бунт в Персия. Имаше още един — Нидинту се казваше и беше вавилонец. Той лъжеше. Тъй казваше: „Аз съм Навуходоносор, син на Набонид“. Именно той вдигна бунт във Вавилон.

Поставяйки тези плочи на Бехистунската скала, Дарий бил убеден в непреходната историческа тежест на своите военни деяния. Но за нас неговите триумфи отидоха на втори план поради факта, че заповядал надписът да се изготви на три езика. Триезичността на текста стана онази магическа пръчка, която ни отвори широко вратата към прастарите цивилизации на Шумер, Вавилония и Асирия, разширявайки нашето познание с още няколко хиляди години от историята на човечеството.