Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (30)

Живи погребани градове

В Кампания, разположена на Неаполския залив, времето било слънчево, августовско. Откъм морето духали ободряващи солени ветрове. В трепкащия синкав въздух ята чайки се гонели и цвъртели радостно.

Жълто-синият залив бил изпълнен от плоски лодки, в които рибари се мъчели да се справят с хвърлените във водата мрежи. На самия край на морската повърхност, сред милиардите светли отблясъци, от развълнуваната вода спокойно се носела военна трирема^[1]. Веслата, стискани в здравите ръце на робите, се движели с ритмичността на махало. Базата на кораба била в близкото пристанище Мизенум, където стояла на котва римската флота, командувана от патриция и учен-естествоизпитател Плиний Стари.

По протежението на брега и по ската на Везувий сред лозя и градини се белеели вилите на римските сенатори и еквити. По-навътре в сушата се червенеели покривите на Помпей, обграден с мощна защитна стена и кули. Когато човек приближавал някоя от градските порти, трябвало да мине по улицата на мъртвите — край гробниците на помпейските богаташи.

В града гъмжало като в кошер. По тесните улички, покрити с базалтови плочки, течал пъргав поток от хора. Покрай тесните и високи тротоари се редели дюкяни с широко отворени врати, пълни с най-различни стоки, кръчми, гостилници, ханове и занаятчийски работилници.

Почти в средата на този лабиринт от улици и улички се намирал просторният квадратен площад — величествен форум, заобиколен от колонади, храмове и обществени сгради. Изискаността и величествеността на постройките, построени на високи цокли, украсени с портици и орнаменти, блестящи с ослепителната си белота, контрастирали неестествено с панаирджийското оживление по улиците.

В една от помпейските къщи се е запазила стенопис, на която неизвестен художник предал делничния живот на форума. Там виждаме статуи от мрамор и бронз, пълни с великолепие и спокойна красота, но цоклите им са загрозени от предизборни надписи, нарисувани с червена боя. Дорийската колонада е украсена с гирлянди, останали сигурно от някое неотдавнашно градско тържество. Грънчари и други занаятчии хвалят изделията си, а до тях дебел търговец е изложил за продан млада робиня. На друго място на пазара се разиграва забавна сцена: разсърден даскал налага ученика си с пръчка по задника. Помпей не бил голям град, имал само двадесет хиляди жители. Но поради богатствата си и старите си традиции, а също заради мекия климат и живописното си разположение се е радвал на заслужена слава в цяла Италия.

Този град е наистина стар и има богата история. Хиляда години преди нашата ера изтласканите от дорийските племена еолци и йонийци напуснали Гърция и се заселили край Черно и Средиземно море. По този начин гърците се озовали на Неаполския залив. Това били предимно търговци, които лесно се претопили с местните жители — оскамите, — наложили им своя език и високоразвита култура. По протежението на залива израсли Неапол, наречен по него време Партеноп, а по на юг Херкулан и Помпей.

Тези градове били владени поред от етруските, пеласгите и самнитите. След самнитската война (343–280 г. пр.н.е.) Помпей заедно с цялата област Кампания попаднал под владичеството на римляните. Но чак през първия век пр.н.е. настъпило пълно романизиране на тази област, макар гръцката култура и език, както ставало из цяла Италия, да заемали по отношение на римския език и култура равноправно място.

Помпейците бързо се спогодили с новата власт, понеже разбрали изгодите от търговията в рамките на силна държава и широките възможности, които се откривали пред тях. Разположен на устието на река Сарно, градът построил малко морско пристанище и установил търговски отношения с Изтока и особено с Египет, откъдето докарвал най-фините деликатеси за ядене и най-различни луксозни предмети за забогателите от войните римски патриции.

Освен занаятчийството, упражнявано ръчно, Помпей не могъл да се похвали с някаква промишленост. Но неговите лозя давали прочуто вино, което под името „Лакриме Кристи“ до ден-днешен е едно от първокласните италиански вина. Освен това той произвеждал от собствен базалт каменни воденични колела и преди всичко търсения в цяла Италия сос за ястия, правен от няколко вида риба и подправки от корени.

Но главният източник за благоденствието на Помпей били неговото разположение и климат. Край очарователния залив, ухаещ на мирта, рози и море, римляните издигнали свои летни вили и дворци и колкото повече римляни идвали, толкова повече дотогавашният град от камъни, тухли и мазилка се превръщал в гиздаво селище от мрамор, с водоскоци, портици и бронзови украшения. Възникнали монументални храмове, паметници, амфитеатър за двайсет хиляди зрители, драматичен театър, закрит музикален театър, наречен „Одеон“, три терми (бани) и будеща възхищение водопроводна система, доставяща вода в по-заможните римски домове.

Отличният правник, оратор и писател Цицерон споменава, че притежавал в Помпей вила, която нарекъл „Помлеанум“. Дори императорските семейства прекарвали летните месеци в дворците си в Помпей. Във връзка с тяхното пребиваване в летописите бил записан трагичен случай. През 21 г. н.е. тринайсетгодишният Друз — син на по-късния император Клавдий, си играел, като си подхвърлял една круша и я хващал с уста. Изведнъж крушката отишла тъй дълбоко в гърлото му, че момчето се задушило, докато някой се притече на помощ.

Римляните дали широки самоуправителни права на града. Начело стояли двама кмета, наречени дуумвири, които били същевременно председатели на градския съвет. В управлението влизали още двама квестори, упражняващи надзор върху финансите, и двама едили — съветници по градското строителство и същевременно бдящи за сигурността и реда. Кандидатите, избирани за една година измежду всички свободни граждани на града, трябвало да бъдат заможни, понеже изпълнявали службата си почетно и даже били задължени да дават свои средства за игри и обществени строежи.

На четири километра северозападно от Помпей и приблизително в средата на пътя за Неапол се намирало рибарското градче Херкулан. Поради липса на съобщения там не се развила търговията. Населението на Херкулан се занимавало изключително със земеделие, животновъдство и риболов. Красивата гледка към морето, неоценимият въздух, тишината, така различна от шума в Помпей и Неапол, станали причина мнозина заможни римляни да си харесат за почивка именно това селище.

Близо до Херкулан, особено през времето на Август, изникнали като гъби след дъжд вили и дори величествени патрициански дворци, пълни с шедьоври на изкуството, статуи, алабастрови колони, водоскоци и градини. Сред тях с огромността и разкоша си, с приказните си зали и мраморни тераси се отличавал разположеният на морския бряг дворец на зетя на Юлий Цезар — Луций Калпур Писон, прочут противник на Цицерон и усърден привърженик на Епикуровото учение.

С течение на времето градът загубил характера си на скромно рибарско селище и се превърнал в истински шедьовър на римската архитектура. Там имало театър за 2500 зрители; по протежението на неговата стена в полукръг били поставени статуи от бронз на членове на императорското семейство и изтъкнати жители на града. Стената, затваряща сцената, била построена от разноцветни мраморни плочи и имала много ниши с бюстове от мрамор и бронз. Сред публичните сгради особено забележителна била грандиозната базилика — седалище на местния съд и търговски център, — увенчана с бронзова квадрига и храм, посветен на майката на боговете Кибела, олицетворение на размножителната сила на природата. Почти всички обществени сгради били украсени с картини, мозаичен под и портици от алабастър. Градът имал павирани улици, водопровод от оловни тръби и разкошно обзаведена обществена баня.

Над цялата околност доминирал стреловидният конус на Везувий. От една фреска в Помпей знаем, че по онова време той не е имал отворен кратер. По склоновете на вулкана пасели овце, простирали се лозя и се издигали разхвърляни тук-там вили. Везувий мълчал от незапомнени времена и хората били забравили, че потъналият в зеленина връх е опасен вулкан.

* * *

По обед на 5 февруари 63 година Кампания била сполетяна от силно земетресение. Внезапният трус повредил сериозно някои обществени сгради. Най-голямо опустошение катастрофата причинила на форума на Помпей. Храмовете на Юпитер и Аполон били превърнати в развалини, много пострадал и дорийският портик, обграждащ форума от три страни. Водопроводът престанал да работи и жителите трябвало да ползват старите кладенци на улиците.

Но и тогава никому не дошло на ум, че виновник бил Везувий. Натрупалите се във вулкана газове и пари търсели изход навън, но не били дотолкова силни, че да избухнат. Жителите на Кампания приписвали катастрофата на боговете и се стремели да смекчат гнева им, като принасяли много повече жертви, отколкото обикновено.

Около една година след това бедствие в неаполския театър се провеждал голям музикален фестивал. Там излязъл като певец император Нерон, непоправим хистромон^[2], въобразяващ си, че е най-великият артист в света. В момента, когато се проявявал с изкуството си, акламиран от простия народ и от клакьори, организирани от преторианците, земята се разтърсила отново и стените на театъра се превърнали в развалини. Зрителите били обзети от паника, но Нерон, както твърдят летописците, стоял невъзмутим на арената и с хладнокръвието си спечелил признанието на целия град.

Дошъл паметният ден 24 август 79 година. Както вече споменахме, небето било лазурносиньо, без облаци. Слънцето прежуряло още от сутринта. Жителите на Помпей и Херкулан се движели из града вяло и тромаво. По павираните улици на Помпей трополели двуколни коли, натоварени с жито и зеленчуци, рибари с напевен глас хвалели нощния си улов, дребни търговци и занаятчии с трясък отваряли дървените врати на дюкяните си, през навалицата от амбулантни търговци си проправяли път роби-готвачи и момчета, бързащи за училище. От време на време някой от минувачите спирал на тезгяха на отворена кръчма, за да утоли жаждата си с канче евтино вино. Групи хора четели избирателните обявления, в които били възхвалявани кандидатите за предстоящите общински избори. Градовете в Кампания започнали новия ден със суетня и шум.

В един часа, когато хората сядали да обядват, внезапно се раздал оглушителен грохот, могъщи тръпки разтърсили земята, къщите се залюлели като пияни. Везувий избълвал към небето огромен пламък и облаци чер дим. От гърлото на образувалия се кратер полетели цели вихрушки въртяща се пепел и дребни камъни от пемза^[3] и до такава степен закрили слънцето, че настъпил пълен мрак, разсичан само от огнения език на вулкана.

Върху Помпей започнал да вали все по-гъст град от пепел и камъни, някои от които тежали повече от шест килограма. Поразени птици падали от небето, морските вълни изхвърляли на брега мъртви риби. Хора и животни били обзети от неописуема паника; всеки мислел само за собственото си спасение. По тъмните улици като бесни летели коли и колесници, запрегнати с коне и мулета. Мъже, жени и деца с възглавници на главите се мятали из тесните улички сред тежки серни изпарения, поради които просто не можело да се диша.

Не всички помпейци потърсили навреме спасение извън стените на града. Мнозина се поддали на надеждата, че вулканичният дъжд не ще продължи дълго и се скрили в избите на първата им попаднала къща, заплащайки нехайността си с живота си. Пепел и камъни непрекъснато падали, докато по улиците и площадите се образували няколкометрови, тинести, трудни за преминаване насипи. Онези, които не се измъкнали навреме от града, затънали в преспите и удряни от камъни, падали мъртви, стискайки конвулсивно най-скъпата част от имуществото си. Други пък загивали в развалините на домовете си, които се срутвали под тежестта на дебелия слой пепел и камъни. По такъв начин намерили смъртта си повече от 2000 помпейци — точно една десета от населението на града.

Никой не могъл да предвиди размерите на катастрофата. Вулканичният дъжд продължил да пада върху града и през следните два дена при пълен мрак. Само от гърлото на Везувий излизали червени пламъци. Чак на 27 август слънцето успяло да проникне през облаците пепел, носещи се над земята. Пред очите на оцелелите се разкрила страхотна картина. Помпей и Херкулан изчезнали напълно под 15-метровия слой пепел и камъни. Само тук-там се подавали единични колони и покривите на по-високите сгради. Вулканичният саван покривал площ с радиус 18 километра. Ветровете довявали сивата пепел чак в Рим и дори до бреговете на Африка, Сицилия и Египет.

По съвсем друг начин преминало бедствието в Херкулан. По ската на Везувий, отстоящ само на 4 километра от градчето, се образувала пукнатина, подобна на гнойна рана. От нея излизала гъста лепкава тиня, образувала се от смесването на морска вода, пепел и дребни камъни, наречени лапили. В подножието на вулкана потекла широка река, представляваща петнадесетметрова тинеста стена. С неудържима мощ, но бавно, този апокалиптически поток поглъщал храмове, къщи, красиви вили, мраморни колони, обществени сгради, стените на амфитеатъра. Полека-лека Херкулан изчезнал, залят от петнадесетметров дълбок тинест поток, който под действието на слънчевите лъчи бързо се втвърдил и станал корав като камък.

За разлика от помпейците херкуланците навреме забелязали заплашващата ги опасност и схванали, че срещу приближаващия поток от тиня и камъни не можели да предприемат нищо друго освен да избягат. Никой не се опитал да спасява имота си, нито да се крие по избите. И затова, с изключение на няколко нещастника, които поради телесен недъг или старост не могли да се оттеглят навреме, цялото население на Херкулан се спасило от катаклизма.

Точните сведения за хода на катастрофата дължим на великия римски историк Тацит. В 106 г. той се обърнал към своя приятел Плиний Млади — племенник на споменатия вече началник на римската флота в Мизенум Плиний Стари — с молба да му разкаже всичко, което знае за изригването на Везувий и за смъртта на своя чичо.

Плиний Млади му разказал това в две обширни писма, които благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата са запазени до наши дни.

Началникът на флотата получил от своята приятелка Ректина, която имала вила на ската на Везувий, писмо, съдържащо молба да я спаси от страшната горещина. Плиний Стари заповядал веднага да се приготви един лек кораб и отплавал с него. Промъквайки се през гъст облак от пепел и камъни, диктувал на секретаря си своите наблюдения и преживявания. Но скоро плитчините и кипящото море направили невъзможно по-нататъшното придвижване на кораба. Противно на съвета на капитана Плиний се отправил към Стабие, където загинал под страшния вулканичен дъжд, наситен с отравящи серни изпарения.

Плиний Млади описва това, което лично е преживял:

По това време аз живях с майка си в Мизенум. Цялата нощ, докато чичо отсъствуваше, продължаваше страшното земетресение. При изгрев-слънце майка ми, загубила ума и дума от ужас, влезе в моята спалня. Решихме незабавно да напуснем града, като видяхме, че всички къщи всеки момент могат да се превърнат в развалини. Нашият пример беше последван от населението на града, което неудържимо тръгна напред, като някои ни изпревариха.

При това можахме да наблюдаваме необикновени сцени. Трусовете така мятаха колите, че всеки миг можеха да ги преобърнат. Морето като че ли се отдръпваше, оставяйки на пясъка множество водни животни. На небето се трупаше зловещ чер облак, раздиран от светкавици и пламъци.

След малко ни обгърна тъмна нощ, напомняща мрака в неосветена стая. Чуваха се вайкания на майки, плачове на деца, нареждания на мъже.

Хората викаха свои родители, деца, мъже и жени. Едни оплакваха собствената си съдба, а други се вайкаха над участта на своите близки, пък дори имаше такива, които се молеха да умрат. Мнозина издигаха умолително ръце към боговете, ала повечето крещяха, че богове вече нямало на света и че била настъпила вечна нощ.

Съдбата на Кампания направила дълбоко впечатление на италианското общество. Император Тит назначил сенатска комисия със задача да окаже помощ на нещастните жертви на Везувий. Той дори отишъл на мястото, за да види със собствените си очи размерите на катастрофата.

През време на пребиваването си заповядал да се откара от Помпей всичко, което би могло да се вдигне и особено статуите на боговете и императорите, които можело да се извадят. Изваждани били дори стърчащи на повърхността мраморни късове от колоните и атаките. Обитателите на къщите пробивали тунели до стаите си и вземали по-ценните предмети. Следите от тези търсения — пробиви в стените — и досега могат да се видят в развалините на разкопания град.

Иначе било в Херкулан. Там петнайсетметровата твърда като скала вулканична кора правела невъзможно подобно действие. При това с течение на времето върху възвишението възникнало голямо село Резина и това твърде много затруднявало археологическите търсения. И затова смятаме, че в неразкопаните части на Херкулан се крият безценни съкровища на гръко-римската култура, чакащи кирката и лопатата на археолога.

Гибелта на двата цветущи града намерила жив отзвук и в римската литература. Поетът Стаций написал стихотворение на тази тема, а сатирикът Марциалис, след като посетил Неаполитанския залив през 88 г., съставил епиграма на тема унищоженията, които видял. Императорът-философ Марк Аврелий сочи съдбата на Помпей и Херкулан като красноречив пример за незначителността на всички човешки дела на този свят и за вечната горест, която носи преходността. Главите от историческото произведение, в които Тацит описал катастрофата въз основа на двете писма на Плиний Млади, за съжаление са изчезнали.

Съдбата на унищожените градове в Кампания скоро била изтласкана в умовете на римляните на заден план от друго страшно бедствие, сполетяло столицата на Римската империя. Там избухнал стихиен пожар, който погълнал половината от града и причинил сред останалите без покрив над главите си граждани страхотна епидемия от чума.

Не минало много и хората забравили не само за изригването на Везувий, но дори за географското положение на Херкулан и Помпей. На мястото на тези лежащи под купища пепел градове били построени нови къщи, посадени дървета и лозя. Споменът за тях се запазил само у селяните, които притежавали стопанства по тези места и ги наричали Цивита — градът.

През средните векове за Помпей и Херкулан не се говорело нищо. Обикновеният човек от онова време, запитан за трагичната съдба на тези градове, би отвърнал с вдигане на рамене. Но ако погледнем някоя от картите на Италия, работена през Средновековието, ще останем изненадани, защото Помпей и Херкулан там са нанесени с доста голяма географска точност. Как може да се обясни това странно противоречие? Тайната се крие в пълното прекратяване на самостоятелните природонаучни изследвания — присъщо на средновековната схоластика. Картографите копирали робски и механично картите, правени от римските легиони преди катастрофата, и сигурно не знаели, че Помпей и Херкулан отдавна не са между живите градове.

След изнамирането на печатарското изкуство и настъпването на Ренесанса били публикувани писмата на Плиний Млади, което възкресило теоретичния интерес към римските градове в Кампания. Ренесансовите писатели споменават за тях в поемите и летописите си. Ала и тогава никой не се опитал да установи какво е било истинското положение.

Както вече споменахме, над Херкулан възникнало село Резина. През 1710 г. един от жителите на това село, като се опитвал да увеличи дълбочината на кладенеца си, попаднал на мраморни плочи и колони, които продал на неаполитанските каменари за суровина. Проследявайки пътя на тези мраморни предмети, австрийският военен комендант в Неапол узнал това и веднага пристъпил към самостоятелни търсения. В изкопаната от селянина яма той намерил няколко разкошни статуи, между които деликатно и реалистично изваяна група, представляваща майка и две дъщери. Тези ценни находки тихомълком изпратил във Виена, където се намират до ден-днешен в един от музеите. Но тогава още никой не знаеше, че бил открит Херкулан.

През декември 1738 г. в една яма, дълбока 20 метра, край село Резина търсачи на съкровища стигнали до амфитеатъра на Херкулан. Там намерили глава и тяло на кон, издялани от мрамор, и три статуи на мъже в тоги, единият от които имал чертите на лицето на император Август. Освен това били извадени парче от квадрига, огромна скулптура, изобразяваща император Веспасиан, и конна статуя на Марк Ноний Балбус — императорски наместник в Крит и Африка. В една къща била намерена фреска, изобразяваща сцени от гръцките митове. Фреската била изкъртена от стената и пренесена в двореца на краля на Неапол. Но най-ценната находка от археологическа гледна точка била една плоча с надпис. От нея станало ясно, че Аний Мамианус Руфус със собствени средства построил Театрум Херкуланеум.

И така по една случайност най-напред бе открит Херкулан, макар че под дебелата кора на втвърдилата се тиня той бе много по-трудно достъпен, отколкото Помпей, засипан от пепел и пумексови камъни.

Това голямо откритие даде подтик за търсения в по-широк мащаб. През 1755 г. в Неапол бе основана „Херкуланска академия“, задачата на която бе да прави разкопки и научна обработка на находките. Същата година един от членовете на тази академия — Байярди — издаде прекрасен каталог, илюстриран със стотици гравюри, изобразяващи намерените в Херкулан фрески, статуи и по-дребни предмети. През 1762 г. излезе трудът на забележителния германски историк на изкуството Винкелман върху разкопките в Херкулан. Този труд предизвика всеобщ интерес към античното изкуство, истинско възраждане на класицизма, което упражни дълбоко, преломно влияние върху европейската архитектура, живопис, литература и приложни изкуства.

Чудни бяха пътеките, по които се стигна до откриването на Помпей. Още през XVI век се знаело, че под хълма Цивита се крият развалините на някакъв град. През 1594 г. на италианския инженер Доминико Фонтана било възложено да построи подземен акведукт^[4]. При работата той се натъкнал на някакви загадъчни развалини. Откритието предизвикало раздвижване в научния свят. Някои историци изказали предположението, че тези развалини са фрагмент от Помпей, но преобладаващото мнозинство поддържало мнението, че в Цивита се намират остатъците от градчето Стабие, където, както знаем, е загинал Плиний Стари. Дори Винкелман в труда си за Херкулан решително се изказал в полза на втората теза.

Изменение настъпило чак на 16 август 1763 година. В Цивита била изкопана статуя от бял мрамор, изобразяваща мъж в тога. На цокъла бил прочетен надпис със следното съдържание:

В името на императора и кесаря Веспасиан Август трибунът Т. Сведиус Клеменс връща на град Помпей публичните земи, присвоени от частни лица.

По този начин за първи път бе получено неоспоримо доказателство, че под хълма Цивита се намира прочутият някога град Помпей. Във връзка с това бяха открити градската порта, днес наречена Херкуланска, и „Улицата на мъртвите“, където бяха намерени няколко разкошни римски гробници, между които гробницата на жрицата Мамия. Оттам се открива широк изглед към Неаполския залив.

През следните два века били правени по-малко или повече системни разкопки в зависимост от политическите събития, които ту ги спирали, ту им давали тласък. Днес 3/5 от Помпей са разкопани и направени достъпни за туристите. Въпросът с Херкулан стои по-иначе. За да се доведат изследванията докрай, жителите на Резина трябва да се преселят и да се разрушат къщите им, което би било свързано с огромни разходи. При условията на капиталистическия строй такава крачка археологията досега не можа да се реши да направи.

В продължение на повече от два века в Помпей бяха правени хаотични и разбойнически, да не кажем варварски разкопки. Целта им беше преди всичко да се натрупат колкото се може по-големи количества съкровища, произведения на изкуството и монети. Тези находки бяха поставени в музеи или в дворци на крале и аристократи, за да се придаде по-голям блясък на тези дворци, а някои дори бяха продавани. При тези условия и дума не е могло да става да се проучват находките по научен начин и напълно да се пресъздаде материалната култура на двата римски града, запазени до наше време почти в такова състояние, в каквото жителите им са ги напуснали през първия век от нашата ера.

Сега трудно може да се определят точните размери на вредите, причинени от вандализма през ония векове. Прекрасни стенописи бивали откъртвани от стените и пренасяни в музеите на Неапол. Нещо повече, ако някоя фреска не изглеждала достатъчно красива някому, той я разделял на парчета, а отломките хвърлял на боклука. Разкопаните къщи след пълното им оголване бивали отново засипвани с пръст. По този начин безвъзвратно била загубена разпознатата някога вила на Цицерон „Помпеианум“. Когато бивала намерена някаква мраморна плоча с надпис от бронз, отделните букви бивали откъсвани от плочата и хвърляни и сега текстът не може да се възобнови. От парчета от скулптури били „фабрикувани“ сувенири за туристи, понякога изобразяващи християнски светци. Нещо по-лошо — всеки, който посещавал развалините, можел да си вземе всичко каквото му хареса.

Чак в началото на XX век археолозите въведоха строго научни методи на работа по разкопките. Съответно обучени работници старателно пресяват пръстта, за да не пропадне и най-малкото предметче, имащо археологическа стойност. Къщите се оставят така, както са разкопани, над тях се издига само покрив, за да бъдат предпазени от дъжда. Фреските и мозайките се запазват чрез стъкла. Предметите за домашна употреба, като гърнета, мебели, инструменти и играчки, се оставят там, където са намерени. На тезгяха на една от помпейските кръчми лежи римски ас, оставен там по всяка вероятност от някой жаден минувач в момента, в който го е изненадала катастрофата. Тази медна монета е израз на пиетета, с който днешните археолози се отнасят към находките в Помпей и Херкулан.