Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (25)

В люлката на егейския свят

Човекът, който остана верен на мечтите от младостта си

През XIX век археологията още не беше наука, която притежава собствени прецизни методи. Тогава тя правеше първите си, несигурни стъпки. Повечето от най-изтъкнатите й служители често пъти нямаха висше специално образование и в търсенията си не си служеха с научни методи, нещо повече, случваше се дори изобщо да нямат образование.

И въпреки това направиха преломни открития. Благодарение на тях от забравеното минало бяха изтръгнати богати някога култури, погребани градове, развалини на храмове и дворци, скрити от човешкото око произведения на изкуството, за които само в преданията, легендите и поезията се бяха запазили някакви неясни факти: и към които повечето историци се отнасяха като към приказки, лишени от реална основа.

Какво бе тласнало тези хора по пътя на археологическите търсения? Сред тях, разбира се, имаше обикновени авантюристи, които преследваха твърде прозаични цели — да си осигурят лек живот благодарение на намерените съкровища. Повечето от тях преживяваха разочарования, но дори да направеха някакви открития, те оставаха неизвестни, понеже ги криеха, за да не излезе наяве кражбата им. Но имаше и фантасти-мечтатели, които бяха тласкани от откривателски дух. Веднъж завладени от някаква велика идея, с несломимо упорство се стремяха да я осъществят, макар това на пръв поглед да изглеждаше фантастично. Оставаха глухи за подигравките и за опитите на околните да ги склонят да се откажат. В повечето случаи всичко, което повечето хора смятаха за наивно и глупаво увлечение, се оказваше безпогрешен инстинкт, водещ към необикновени открития. Тези хора, смятани за неуки, всъщност бяха необикновени люде, надарени с жив, творчески ум, пък и освен това се отличаваха не само със силни, буйни характери, но и с пословично трудолюбие и непоклатима вяра в правотата на своите идеи и намерения.

Представител на този тип откриватели беше Хайнрих Шлиман (1822–1890) — един от най-изтъкнатите археолози на XIX век. Неговата биография е сякаш извадена от фантастичен приключенски роман. Ако някой писател измислеше това, което този човек беше преживял, хората положително щяха да го упрекват, че имал прекалено буйно въображение.

Бащата на Шлиман беше беден протестантски пастор в малкото градче Мекленбург. Впрочем за бедността си отчасти сам си бе виновен — обичаше твърде често да си попийва. На това отгоре бе вдовец с шест деца. Домашните условия, при които Хайнрих преживя първите години от живота си, не благоприятствуваха твърде за неговото развитие.

Но старият Шлиман имаше една рядко срещана положителна черта, която го отличаваше сред сивото му обкръжение — беше фанатичен почитател на Омир и с тази си любов зарази Хайнрих от най-ранната му младост. Сред врявата на дечурлигата и песничките на винаги пийналия пастор имената на Агамемнон, Ахил, Одисей и Менелай там се повтаряха като имена на най-близки познати на семейството.

През 1829 година седемгодишният Хайнрих получи за Коледа „Обща история“ от Йерер — прекрасна книга, украсена с репродукции на гравюри, заемащи цели страници. Главичката на момчето с буйна, несресана коса се наведе съсредоточено над картината, изобразяваща горящата Троя, от която се отдалечаваше Еней с немощния си баща Анхизей на гърба. Нека чуем как самият Хайнрих си спомня този момент в своята книга „Илион“.

— Татко — пита момчето, — нали самият ти ми казваше, че Троя била изравнена със земята?

— Така е…

— И че от нея не останало нищо?

— Абсолютно нищо…

— Но Йерер трябва да е виждал Троя, защото иначе как би могъл да я нарисува?

— Хайнрих, та тази картина е нарисувана по въображение.

Момчето се позамисли, а след малко запита отново:

— Татко, имала ли е Троя такива грамадни стени, каквито се виждат на картината?

— Вероятно е имала.

— В такъв случай — извика момчето триумфално — те не биха могли да изчезнат безследно. Остатъци от тях трябва да се намират някъде скрити под земята. О, как бих искал да ги извадя на повърхността! Татко, някой ден ще отида там и ще ги намеря.

Старият Шлиман, уморен от въпросите на детето, измънка:

— Съвсем, съвсем не би ме учудило… Но сега стой мирен, иска ми се да подремна.

Малкият Хайнрих беше усърден в учението, но пиянството на баща му стана причина мизерията да бъде постоянен гост на дома им. И на четиринайсетгодишна възраст той е принуден да напусне училището и да стане продавач в един колониален магазин в градчето Фюрстенберг.

Там работи повече от пет години, като продаваше херинги, ракия, мляко и сол, метеше магазина и вдигаше тежести свръх силите си.

„Работех като вол — пише в спомените си — от пет сутринта до единайсет вечерта и нямах нито миг свободно време да науча нещо.“

Веднъж, когато момчето беше само в магазина, влезе един олюляващ се, пийнал здравата посетител — известният в градчето оригинал Нидерхоф, по професия мелничар. Някога той бе пастор, но заради пиянство църковните власти го бяха лишили от духовен сан.

Направил няколко неуверени крачки, пийналият клиент застана като актьор в героична роля и задекламира Омир на гръцки. Хайнрих не разбираше нищо, но напевната каденца на хекзаметрите му въздействува като упояваща, екзотична музика. Той я слушаше с горящи очи, не можейки да се насити на вълшебния ритъм на непознатия му език. Щом декламаторът понечеше да спре да рецитира, Хайнрих с трепереща ръка изгребваше от джоба си последните грошове и за да поощри посетителя, го черпеше с ракия. На тези очарователни мигове сложи край собственикът на магазина, който се появи изневиделица и веднага изхвърли пияницата през вратата.

— Оттогава насетне — пише Шлиман — не престанах да се моля на бога да ме озари с щастието да науча гръцки език.

Момчето вече мечтаеше само за Омир. На връстниците си говореше само за Троя и за намеренията си да тръгне някога да търси развалините й. Стигна се дотам, че всички младежи и девойки от градчето започнаха да смятат Шлиман за чудак и да му се подиграват. Само дъщерята на техния съсед-селянин Мина Майнке гледаше сериозно на неговите намерения и слушаше внимателно мечтателските му признания.

Скоро младите се заклеха във вечна любов и си обещаха да се оженят, като пораснат. Свободното си време прекарваха главно в разходки до средновековния замък Анкерсхаген, където според преданието рицарят-разбойник Хенинг фон Холщайн бил закопал огромни съкровища, ограбени по кръстопътищата от пътуващи търговци. Хайнрих реши да открие тези съкровища и с получените пари да тръгне да търси троянските руини.

Междувременно семейните отношения се влошиха до такава степен, че той не можеше повече да остане в къщи. Замина за Хамбург и постъпи на работа у някакъв търговец на колониални стоки. Но задълженията на продавач в магазин този път се оказаха още по-непосилни за него. Веднъж, като вдигна тежка бъчва с херинги, от гърлото му бликна кръв и той реши да си потърси друго занятие.

Случаят поиска по това време от Хамбург да потегли за Венецуела малкият търговски платноходен кораб „Доротея“. Без много да се колебае, Шлиман отиде при капитана и си издействува длъжността юнга. Но в открито море корабът бе изненадан от силна буря и започна да потъва. Хайнрих заедно с осмина другари се озова в спасителната лодка. Разбушуваните вълни си играха с лодката девет часа и най-сетне я изхвърлиха на холандския бряг. Изнемощелите корабокрушенци бяха настанени в болницата в Амстердам.

Дошъл криво-ляво след няколко дни на себе си, Хайнрих започна да се озърта за работа. След дълги търсения, без никакви средства за живот и без покрив над главата си, най-сетне бе приет като момче за поръчки у един холандски арматьор^[1]. Този път той реши да си разпредели времето по-удачно и през свободните минути започна да изучава чужди езици. Половината от мизерния си доход харчеше за учебници. Заживя в една мансардна стаичка, където зиме мръзнеше, а лете припадаше от горещина.

Особено учение бе това. Той просто четеше на глас извадки от книги или разговорник дотогава, докато ги научеше наизуст. Заради тези занимания имаше доста неприятности със съседите, които се оплакаха от него пред собственика на къщата и той на два пъти го предупреждава, че щял да го изгони.

Скоро се оказа, че Хайнрих има необикновена способност за изучаване на езици. Да научи един език му бяха нужни не повече от шест седмици. След една година той говореше безупречно и пишеше на английски, френски, холандски, испански, португалски и италиански.

Когато веднъж посети арматьорската фирма на Шрьодер и помоли да го назначат на счетоводителска длъжност, шефът на фирмата е изумление констатира, че този блед, несмел, с обикновена външност младеж владее свободно седем езика и веднага го ангажира.

На новата си длъжност Шлиман прояви и други дарби: оказа се, че е много ловък и сръчен търговец, умеещ да сключва твърде изгодни и сложни търговски сделки.

На 24-годишна възраст той научи руски език така добре, че можеше свободно да разговаря с руските търговци, които идваха в Амстердам да купуват търсената на пазара синя боя, наречена индиго. Отличното владеене от Хайнрих на руски език накара Шрьодер да го изпрати като свой представител в Петербург.

След още една година Шлиман стана самостоятелен и откри собствена търговска фирма. Неочаквано му провървя. Изнасяйки индиго на руския пазар, за кратко време спечели доста голямо състояние.

В повечето случаи хората бързо забравят младежките си мечти или ако си спомнят за тях, правят го със снизходителна усмивка и гледат на тях като на наивни детски фантазии. Но Хайнрих Шлиман беше замесен от друго тесто. Веднага щом се видя с повече пари в ръцете, писа до приятелката си от детските години Мина и й предложи брак. Отговорът го разтърси до дъното на душата му — практичната германка се беше омъжила, без да чака несигурното завръщане на своя малко чудат приятел.

Разочарован от това, но не отчаян от живота, Шлиман започва да пътува из Европа. Посети Берлин, Париж, Лондон и трупаше все по-големи капитали. На трийсет и три годишна възраст знаеше вече петнайсет езика. Освен посочените седем овладял беше и полски, чешки, шведски, норвежки, датски, латински, старогръцки и новогръцки. Даваше си сметка за празнотите в образованието си и всяка свободна минута посвещаваше на учене, особено в областта на историята.

„Липсва ми школа и системно образование, никога не ще стана учен“ — написал в дневника си в момент на униние.

Мечтите от младежките години не го напущаха, въпреки че до уши бе затънал в търговската работа и правеше обороти за милиони. На всичко това гледаше като на средство към целта, то бе важно за него само дотолкова, доколкото го приближаваше към онова, което си бе предначертал. В свободните си минути превеждаше Софокъл на съвременен гръцки език и учеше наизуст целия Омир, като вникваше в най-дребните, незабелязани или недооценени от критиците подробности. Въпреки че най-големите съвременни историци смятаха „Илиада“ и „Одисея“ за произведение на поетическата фантазия и поддържаха, че Троя не е съществувала в действителност, Шлиман никога не се оставяше да бъде разколебан в своите убеждения.

Той знаеше, че големите гръцки историци начело с Херодот и Тукидит не са се съмнявали, че Троянската война е исторически факт, макар че в поемата на Омир се говори често за богове, които помагат на хората, и се случват свръхестествени неща.

На фантастичната нишка той противопоставяше реалистичните сцени от „Илиада“ и „Одисея“. Та описанията на всекидневния живот на дворците, на бедните къщи, като например на колибата на свинаря в „Одисея“, на земеделието и корабоплаването, на оръжията, на домашната работа на жените, на облеклото и украшенията у Омир бяха така точни, че просто би било невъзможно всичко това да е плод само на въображението на поета. Също и данните на Омир за земите и островите на Средиземно море бяха точни. И макар тук-там поетът да се оставя да го понесат крилете на фантазията му и да навлиза в царството на приказките — било в описанието на острова на Цирцея, или страната на циклопите, или Хадес — това не изменя факта, че Омир се е ориентирал отлично в топографията.

Но времето на осъществените мечти още не бе дошло: Шлиман засега беше погълнат от друго нещо. През 1848 г. в Калифорния беше открито злато. Скоро за там тръгна като за Обетована земя най-голямата след кръстоносните войни маса от преселници. Неудържимият човешки поток се придвижваше през Съединените щати, пробиваше си път през прерии, пустини и гори, минаваше през реки и тресавища, изкачваше се на превалите на Скалистите планини и Сиера Невада. Треската за злато обзе не само американците, но и много европейци. Калифорния беше залята от шумна, готова да се бие и да пие тълпа от бедняци, скитници и авантюристи, стремящи се към лесно забогатяване. В безлюдни досега области бързо изникнаха сковани от дъски селища с кръчми и къщи за хазартни игри, където лесно ставаха скандали и убийства.

За човек като Шлиман всичко това представляваше силно изкушение. Той замина за Калифорния и там в една дървена колиба откри кантора и започна да купува с голяма печалба златен пясък от златотърсачите, които бързаха да получат пари за гуляи и хазартни игри. Дори когато се разболя от тифус, не се отказа от търговията си. Нареди да поставят леглото му в задната стаичка на кантората и оттам лично ръководеше сделките.

След като умножи по този начин имуществото си, напусна Калифорния и се отправи най-напред за Кайро, а след това за Ерусалим и Трансйордания. При тези пътувания научи арабски. Овладя го така добре, че по говора му самите араби не можеха да познаят, че е чужденец. Дори извърши нечувано дръзко за онези времена действие: преоблече се в арабски дрехи, за по-сигурно накара да го обрежат и отиде в Мека, забранена за посещение от неверници под заплаха със смъртно наказание.

И най-сетне потегли за Гърция — мечтаната страна на неговата младост. Когато пристигна на бреговете на Итака, родината на Одисей мореплавателя, го обзе силно вълнение. След дългогодишно скитане по света, след разнообразни приключения му се струваше, че подобно на Одисей най-сетне си е дошъл в родината. Той коленичи и просълзен целуна земята. Островитяните с удивление гледаха непознатия, чието поведение беше толкова странно.

В Итака той започна първите си археологически търсения. Направи пробни разкопки на мястото, където според традицията трябва да е бил дворецът на Одисей. Там Шлиман намери човешки кости, жертвен нож, статуйки на божества от теракота и други дребни неща. От Итака се отправи за Пелопонес, а след това мина през Дарданелите и прекоси равнината, където трябва да се е намирала Троя.

Реши отсега нататък да се посвети изцяло на археологически търсения. Върна се в Америка, където сложи край на своите сделки. Всичко, за което бе мечтал през младостта си, сега възнамеряваше да изпълни в най-големи подробности и затова трябваше да си намери спътница в живота, с която заедно да правят открития. Тъй като Мина беше измамила очакванията му, реши да си потърси друга жена, предана и любяща, добра помощница в бъдещите му трудни занимания.

Както обикновено, и в този случай избра особен, да не кажем направо ексцентричен път. Писа писмо до един свой приятел — гръцкия архиепископ Вимпос — и го помоли да му представи някоя кандидатка. Желаеше бъдещата му жена да бъде гъркиня. Макар вече да не беше млад — четиридесет и шест годишен, — изискванията му бяха твърде високи. Тя трябваше да бъде бедна, но образована девойка, поклонничка на Омир и боркиня за независимостта на Гърция, брюнетка, с типично гръцки черти на лицето, по възможност красива, но преди всичко с добро сърце.

Архиепископът му изпрати снимка на племенницата си — шестнайсетгодишната София Енгастроменос. Шлиман я гледаше като хипнотизиран. Тя беше красавица с класическа хубост, с нежни и правилни, сякаш изрязани в камея черти на лицето. При това леката усмивка, която играеше на устните й, придаваше неуловимия чар, характерен за жените от Изтока.

Шлиман незабавно се отправи за Атина, срещна се там с девойката и в същия миг се влюби лудо в нея. Завладя го не само класическата й красота, но преди всичко добрият й, благ характер, скромността й, погледът й, изпълнен с мъдра снизходителност.

Но Шлиман реши да не се поддава безкритично на красотата й, а, както си бе запланирал, да проведе суров изпит. Зададе й безброй най-различни въпроси, на които девойката отговори задоволително. Например запита я в коя година император Адриан посетил Атина или кои откъси от Омировите произведения знае наизуст. Всичко се очертаваше от хубаво по-хубаво. Накрая й подметна:

— Защо си дала съгласието си да се омъжиш за мене?

— Защото мама и татко ми казаха, че сте богат човек.

Като чу този отговор, Шлиман скочи на крака и излетя от стаята като куршум. Откровеността на момичето причини силна болка на стареещия ухажор. Но вече беше късно, той разбра, че вече бе станал роб на чувствата си. Затова се върна посрамен и поиска ръката й.

Сватбата се състоя веднага, защото той никога не обичаше да отлага нещо, което вече е решил.

Но скоро се убеди, че жена му е предана и любяща съпруга.

„София е отлична съпруга — пише в спомените си, — обича ме страстно, като истинска гъркиня, а аз също горещо я обичам. Разговаряме само на гръцки — най-хубавия език в света.“

А трябва да имаме предвид, че съвместният живот с Шлиман съвсем не беше лесен. Това узнаваме от спомените на дъщеря му Андромаха.

„Бедната жена — пише тя за майка си, — разказваше ми, че през сватбеното си пътешествие трябвало да посещава с татко всички музеи в Италия и Франция. Накарал я и да учи чужди езици, като й налагал почти драконски методи. Не разговарял на никакъв друг език с нея освен на френски дотогава, докато го усвоила напълно. Но щом започнала що-годе да си служи с него, той веднага преминал към английски.

През първите години на брака животът с този поривист, неуморим и пълен с енергия, почти гениален човек, представлявал не малко изпитание за младата жена. Също и за мене той не беше лесно нещо. Когато бях малко дете, ме будеше зиме в пет часа сутринта и правехме дълга разходка с коне до Фалерон, където се къпехме в зимните морски вълни.

За здравето ни се полагаха просто фанатични грижи. Когато в присъствието на много поканени гости трябваше да бъде кръстено моето братче Агамемнон, татко ни в клин, ни в ръкав извади от джоба си термометър и измери температурата на светената вода.

Впрочем строгостта на характера му не му пречеше да бъде любвеобилен и безкрайно щедър. Беше по свой начин старомоден и не понасяше снобите… Към цветята и животните изпитваше едва ли не набожна любов.“