Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (20)

Долината на царете, свещените бикове и сфинксовете

Книгата на Денон и луксозното албумно издание на Жомар станаха причина в Европа да се появи треска за придобиване на исторически паметници от древен Египет. Всички по-значителни градове започнаха да смятат за въпрос на чест да притежават в музеите си експонати, докарани направо от бреговете на Нил.

Изпращаните за тази цел експедиции се ръководеха по-скоро от подбуди, породени от настъпилата мода, отколкото от честни научни цели. Авантюристи, надушили тлъсти печалби, на своя глава тръгнаха за Египет, купуваха скулптури, свещени бръмбари и дори цели саркофази и мумии, за да ги продадат след това на частни колекционери.

Поради тази конюнктура в Кайро започна да се шири тайна търговия, която не можа да бъде пресечена дори с най-сурови административни наредби. Цели села на египетски фелахи, намиращи се в удобно съседство с развалини и царски гробници, направиха търговията с исторически паметници главен източник на издръжката си. В затънтени улички и по пазарите брадати араби често предлагаха за продан произведенията на египетското изкуство, с които биха се гордеели най-забележителните музеи в света. Дори не може да се изчисли колко непоправими щети бяха причинени тогава на египтологията, понеже в трескавото търсене на находки най-безогледно биваха ограбвани гробове и храмове, разбивани саркофази, отрязвани глави на статуи, изкъртвани от стените цели плочи с барелефи или надписи.

Сред този хаос много бавно узряваше истински научната египтология. Неин пионер по странно стечение на обстоятелствата стана човек, който нямаше нищо общо с египтологията. Това беше Джовани Баптиста Белцони, роден в 1778 г. в Падуа — извънредно колоритна личност и до известен смисъл авантюрист. Фактически би трябвало да го причислим към категорията на онези обикновени търсачи на съкровища, от каквито по онова време гъмжеше цял Египет и които представляваха истински бич за науката, ако не бяха неговите няколко открития от огромно значение за правещата едва първите си стъпки египтология. По-късните археолози често го упрекваха заради безцеремонните му, непризнаващи нищо свято методи, но въпреки всичко не отричаха безспорните му заслуги.

На младини Белцони искаше да постъпи в манастир, но монашеските изисквания никак не се съчетаваха с характера му. Той бе младеж с мускули на борец, избухлив, винаги готов да се бие и прави скандали. На това отгоре се оплете в някакви политически интриги, а в онова време това бе твърде опасно нещо. Затова, като стана на двадесет и три години, трябваше да бяга от Падуа и скоро се озова в Лондон.

Там започна да си изкарва прехраната по твърде оригинален начин. Излизаше на арените на второстепенни циркове като „най-силния човек в света“. Облечен с розово трико, будеше възхищение с мощните си мускули, вдигаше невероятни тежести, а на края на номера си, с няколко мъже, покачени на него, правеше тържествени обиколки из арената под звуците на оркестъра и шумно аплодиращата го тълпа.

Дълбоко в себе си обаче мечтаеше да направи някакво велико изобретение, което да му донесе голямо богатство. Понеже бе чувал за примитивните методи за напояване на обработваемата земя, прилагани от незапомнени времена в Египет, конструира колело за помпене на вода, четири пъти по-ефективно от тамошните геранила. С последните си пари, събрани от цирковите представления, замина за Кайро и демонстрира своя модел на тогавашния владетел на Египет Мохамед Али. Но претърпя пълен крах. Али, известен с това, че по време на един банкет посякъл четиристотин бея, съвсем не бе склонен да облекчава потиснатия фелах и отговори на демонстрацията на изобретението с равнодушно вдигане на рамене.

Белцони остана без пукнат грош в Кайро. И когато местният английски консул го посети и му предложи да изпълни някаква поръчка срещу добро възнаграждение, той на драго сърце прие. Касаеше се да се вземе от Тива огромната статуя на Рамзес II и да се пренесе надолу по Нил с кораб в Александрия, откъдето трябваше да бъде откарана в Британския музей в Лондон.

През юни 1816 г. Белцони се появи в Тива. Развалините на града му направиха дълбоко впечатление и го заразиха с гореща любов към египетските старини. Реши да остане в Египет за постоянно и да се отдаде изцяло на археологически търсения. За първия си досег с развалините пише следното в своите спомени:

„На 22 за първи път видяхме развалините на големия град Тива и спряхме в Луксор. Невъзможно е да се опише картината, която се разкри пред нашите очи. Имах впечатлението, че съм се озовал в град на великани, в град, който сякаш бил разрушен след многогодишна война… Храмът в Луксор изумява пътника със своята чудесна монументалност. Всичко в него заслужава възхищение: входът (пропилеите) с два обелиска и колосални статуи отпред, групите от огромни колони, различните зали и олтари, разкошните орнаменти, покриващи всяка частица от стените и колоните, баталистичните барелефи на пропилеите. Когато насочим крачките си към северната част на Тива, привлечени от картината на остатъци от огради, издигащи се високо над върховете на палмовите дървета, ще се озовем в същинска гора от храмове, колони, обелиски, статуи-колоси, сфинксове, портици и неизброими други изумителни паметници, които е невъзможно да се опишат.

Дори на западния бряг на Нил пътешественикът ще се озове сред чудеса. Там можем да се възхищаваме от храмове, гигантски статуи с несравнима мощ на израза, от «Долината на царете» с многобройни царски гробове, издълбани в скалите, с техните фрески, саркофази и статуи. Няма човек, който да не се замисли върху съдбата на народа, създал тези блестящи постройки, а след това потънал в мрака на такава забрава, че дори езикът и писмото му станали загадка.“

Белцони нае няколко десетки араби и с помощта на греди, лостове и въжета от палмово влакно натовари статуята на голям сал. Толкова се стараеше да изпълни добре тежката задача, че по едно време му потече кръв от носа. Пътуването по течението на Нил продължи пет месеца. По пътя Белцони заболя тежко от някаква очна болест и трябваше през цялото време да стои в една затъмнена каюта, но статуята на Рамзес благополучно стигна в Александрия.

Следните пет години Белцони прекара в Египет, като събираше и изпращаше в Лондон най-различни находки — като се почне от свещени бръмбари и се стигне до огромни монолитни обелиски. Неговата дейност, откровено казано, беше най-обикновен грабеж, но за негово оправдание можем да кажем, че тя не представляваше изключение за своето време. Дори сериозни археолози, без да чувствуват угризения на съвестта, оголваха Египет, като отнасяха ценни исторически паметници в своите страни.

Несъмнена заслуга на Белцони беше това, че сложи начало на археологически търсения в „Долината на царете“, намираща се на западния бряг на Нил срещу Луксор и Карнак — стари египетски градове, днес изпълнени с гигантски развалини. В тази безлюдна котловина, затворена с венец от варовити скали, фараоните от XVI век пр.н.е. заповядали да им бъдат издълбани гробове и да се съхраняват там мумиите им, заобиколени от безбройни съкровища.

Още в древни времена тези гробове били ограбени. И в наши дни така си стояха — опустошени и отворени като входове на пещери. Пълни бяха с чакали и прилепи. Само по стените на гробните крипти имаше запазени странни рисунки и тайнствени йероглифи, които никой не можеше да прочете. Още гръцки и римски пътешественици обичали да посещават тази необикновена долина. Нейните голи, урвести скатове, огромните сипеи в подножието им и преди всичко тайнствената тишина, легнала над безлюдния, сякаш лунен пейзаж, оставяха неизличимо впечатление.

Египтолозите бяха убедени, че всички гробове в „Долината на царете“ са вече познати и проучени и че не е целесъобразно да започват специални разкопки. Обаче Белцони не се съгласяваше с това мнение. С помощта на няколко фелаха той отстрани огромен куп развалини и се озова пред входа на една гробница, чието съществуване никой не бе предполагал. Някога сред безценни съкровища там лежал фараон Сетос I, предходник на Рамзес, завоевател на Ливан и Сирия и на царството на хетите, ала гробът му беше напълно ограбен. Бе оцелял само празният саркофаг от алабастър, който Белцони изпрати в Лондон.

Откриването на гробницата предизвика голямо раздвижване, защото от него излизаше, че долината, противно на мнението на учените, крие още много изненади. И оттогава в нея започнаха многогодишни разкопки, увенчани през XX век с откриването на недокоснатата гробница на фараона Тутанкамон, където бяха намерени голям брой изумителни съкровища и произведения на египетското изкуство.

През 1820 г. Белцони се върна в Лондон, където беше посрещнат с ентусиазъм. Още по-голяма слава спечели той, когато в „Египетския салон“ на Пикадили устрои изложба на своите находки, от които най-голямо любопитство будеше алабастровият саркофаг на фараона Сетос I.

Белцони умря няколко години по-късно на борда на един кораб, който заминаваше за Тимбукту. Отиваше да търси нови приключения и преживявания.

* * *

Откривател от коренно противоположен тип беше французинът Огюст Мариет — учен-археолог и специалист от Лувър. Той дойде в Египет в 1850 г., натоварен със задачата да закупи за своя музей папирусови документи.

Кайро със своите кубета и островърхи минарета му направи неотразимо впечатление. Като се разхождаше из улиците на този град, учуден забеляза, че пред джамиите и пред дворците на египетските първенци стоят идентични сфинксове. Заглозга го любопитството откъде са се взели. Без съмнение — помисли си той — са били докарани в Кайро от едно и също място, това личи от почти близнашкото сходство на стила и от еднаквите размери.

Тайната на произхода им откри съвършено случайно. Веднъж, посещавайки Сакара — селище недалеч от Кайро, — забеляза глава на сфинкс, подаваща се от пустинния пясък. След като разкри тялото, той прочете надписа: „Апис — свещен бик на Мемфис“.

Това го възбуди във висша степен, понеже знаеше малко или много, че култът към свещения бик е съществувал в един храм, свързан с легендарна алея на сфинксовете, която отдавна бе изчезнала от повърхността на земята и никой не знаеше къде да търси следите й. Нима беше закопана в пясъка тук — в Сакара?

Той веднага нае няколко десетки араби и започна да копае в пясъка недалеч от намерената скулптура. Резултатът от тази работа беше необикновен. От двете страни на широкия път се издигаха сто и четиридесет огромни сфинкса, загледани замислено в далечината. По-нататъшното дирене разкри, че алеята свързва два храма, вече напълно разрушени.

Първия ден край единия от тези храмове Мариет откри засипан вход на някакво подземие. Той запали факла и влезе вътре по един стръмен коридор. В светлината на играещия пламък видя незабравима картина. В огромна галерия, издълбана в скалата, стояха в една редица саркофази от полиран чер и червен гранит, тежащи, на око, най-малко по седемдесет тона. По всяка вероятност мястото е било посетено от крадци, понеже капаците на някои от саркофазите бяха отместени настрана.

Във всеки от тези саркофази имаше мумия на бик, недокосната и добре запазена, макар скъпоценностите, които са били поставени там, да бяха ограбени.

Отдавна беше известно, че египтяните смятали някои животни за божества и ги свързвали с религиозен култ. Но тук Мариет откри веществено доказателство за този странен обичай във вид на цяла гробница от поредни въплъщения на прочутия бик Апис — слуга на бога Пта, в чест на който били издигани храмове и придавани специални групи от жреци.

Животното прекарвало целия си живот в храма или на близкото пасище, а когато идвал краят на това лениво съществуване, жреците го балсамирали при пищни ритуали и скривали трупа му в подземните катакомби.

Египтяните вярвали, че умирала само неговата земна обвивка, а душата се вселявала в тялото на друг бик. След продължителни дълги траурни тържества избрани жреци от храма тръгвали на обиколка из страната, за да намерят сред биковете божествения наследник. Познавали го според само тем известни тайнствени белези на козината. Избраникът, украсен със зеленина, цветя и пъстри ленти, съпроводен от тържествената процесия, бил докарван в храма. По пътя с радостни танци и песни го приветствували цели тълпи верующи.

Интересна подробност било, че култ към отделни животни бил практикуван по области. Затова трябва да предполагаме, че той съществувал още от времето, когато Египет е бил разделен на отделни племенни държавици. В Бубаст и Бени Хасан бе намерено гробище на балсамирани котки, в Омбос — на крокодили, в Ашмунеин на ибиси, а в Елефантин — на овни. Докато в някои области тези животни били смятани за божествени, неприкосновени същества, в други били убивани без никакви скрупули. На това противоречие във вярванията се дължеше например странният факт, че в някои сектори от Нил гъмжи от крокодили, докато в други няма такива, защото били изтребени.

Общо взето, животните играели много важна роля в египетската религия. В най-древни времена египтяните вярвали, че боговете се въплътяват в крава, овен, сокол, ибис, чакал, крокодил, котка, змия и пр. С течение на времето започнали да ги „очовечават“, запазвайки все още главите на животни и чак в последната фаза на развитието придобили напълно човешки образи.

Мариет успя да направи още едно, не по-малко важно за египтологията откритие. Близо до „Алеята на сфинксовете“ откри една издълбана в скалата извънредно стара гробница на велможа и земевладелец на име Ти, живял през периода, когато били градени пирамидите на Хеопс, Хефрен и Микерин. Гробницата беше напълно ограбена, но по стените й имаше запазени фрески, които поради факта, че за първи път даваха възможност за запознаването с начина на живот и общественото устройство на египтяните, имат неоценима научна стойност.

Велможата и богаташ Ти там навсякъде е нарисуван три или четири пъти по-голям от другите хора. Той доминира над тях гордо и властнически. По този начин е изразена класовата пропаст, която разделяла господаря от робите. Виждаме го в беседа със семейството си, на лов сред папируси или изправен на палубата на кораб, наблюдаващ работата на гребците.

Някои фрески изобразяват различни форми на потисничеството. Ето селяни, доведени вързани, предават данък. На друго място — дълги редици роби, навели покорно глави, а до тях надзирател, размахал бич. Тези рисунки ни запознават с обществените отношения в древен Египет по-добре от много разчетени по-късно надписи.

Също така поучителни са рисунките, изобразяващи хора, упражняващи професиите си. Там виждаме селяни, обработващи лен, косещи, вършеещи, хора, които карат магарета, строители на кораби, дървари, златари, каменари, сарачи, гравьори и скулптори. Тъй като всичко това става в земите на земевладелеца Ти, имаме основание да заключим, че именията на тогавашните велможи представлявали затворени, самозадоволяващи се стопански единици, произвеждащи почти всичко, което им е нужно.

Заслуга на Огюст Мариет беше и основаването в Кайро на Египетски музей. Заемайки длъжността директор на този музей, той се бори успешно срещу нелегалната търговия с исторически паметници. Благодарение на него бе прокаран закон, който уреждаше условията, при които можеха да се извършват разкопки, и запазваше Египет от пълно оголване от ценни паметници на древността. Днес благодарение на неговите усилия само в изключителни случаи е разрешено да се изнасят находки. Археолозите по правило трябва да ги предават в Египетския музей и затова сега в Кайро се намират най-големите колекции, които дават на учените възможност за научни проучвания на историята, културата и обичаите в древен Египет.