Зенон Кошидовски
Когато слънцето беше бог (33)

Как Кортес покори държавата на ацтеките

Фернандо Кортес, син на обеднял испански благородник от Естремадура, на млади години бил непоправим нехранимайко. Той и компанията му от безделници до такава степен опротивели на почетните еснафи с гуляите, скандалите и любовните си приключения, че в края на краищата Кортес бил принуден да бяга от градските пазители на реда.

По онова време изпадналият в затруднено положение млад испански благородник имал големи възможности за скитане и приключения. Все пак било 1504 година. От първата експедиция на Колумб до Западна Индия минали по-малко от дванайсет години. За златните съкровища на Антилските острови се носели такива слухове, че можели да завъртят главата не само на човек с такава гореща кръв като Кортес, а дори на най-стария гражданин на Иберийския полуостров.

Кортес се впуснал в морско пътуване и слязъл на остров Сан Доминго. През 1511 година заедно с Веласкес той потеглил, за да покорят Куба. Там се прочул не само като галантен кавалер, но и с жестокостите си спрямо индианските островитяни, защищаващи се отчаяно срещу напастта на белите нашественици.

След покоряването на острова Веласкес станал губернатор, а Кортес — собственик на значително количество земя и една златна мина. Скоро имуществото му станало голямо. „Един бог само знае с цената на колко индиански живота“ — както казва испанският летописец от XVI век де Лае Касас.

Ако се бил оженил, Кортес може би щял да прекара остатъка от живота си подобно на мнозина други колонизатори — в спокойно ползване от плодовете на труда на индианците-роби. Но из острова с бързината на светкавица се разнесла новината за нови открития.

В 1518 година Хуан де Гриалва проучил северния и западния бряг на Юкатан. От тамошните индиански племена узнал, че навътре в сушата имало мощна, многолюдна и богата със злато държава — на ацтеките. Тази вест подействувала на Кортес като искра на буре барут.

Губернаторът Веласкес решил да изпрати до тези места военна експедиция, а Кортес чрез машинации, предлагайки да покрие разходите по експедицията, успял да издействува да му бъде възложено командуването й.

В кубинското пристанищно градче Сантяго новоизпеченият адмирал на армада^[1] подготвил шест кораба и вербувал триста войници. Но Веласкес се разкаял за решението си и отменил назначението. Познавайки своеволната и дръзка натура на Кортес, се метнал на коня си и се понесъл към пристанището, за да може лично да му отнеме командуването.

Но в момента на пристигането му Кортес бързо опънал платната и подигравайки се на Веласкес, излязъл в открито море, макар че хората му още не били готови за път: липсвали някои кораби, екипажи и преди всичко провизии. След като скъсал с представителя на властта, Кортес трябвало да прибегне до корсарски методи, за да се сдобие с нужните му провизии.

В пристанище Макака на Куба секвестирал всички хранителни запаси, които му попаднали под ръка, без да пощади дори съществуващите там кралски чифлици. В Тринидад заграбил цял търговски кораб, пълен с товар, току-що пристигнал от Испания. За тези му деяния губернаторът на града поискал да го задържи като обикновен грабител, но Кортес насочил дулата на оръдията към града и заплашил, че там няма да остане камък върху камък. Изгубилият ума и дума от страх висш чиновник, посрамен, се отказал да се спречква с опасния авантюрист.

В друго пристанище на Куба — Сан Антонио — армадата вече чакала напълно готова и през февруари 1519 г. потеглила в открито море по посока на Юкатан. Състояла се от единайсет кораба с екипаж 110 моряци, 566 войници и 200 индианци-носачи. Ударната сила на тази малка армия представлявали кавалерията й, състояща се от 11 коня, и преди всичко артилерията, брояща 10 тежки и 4 леки топа от бронз. Пехотата била въоръжена с лъкове, дълги копия, рапири, 32 арбалета^[2] и 13 аркебуза^[3].

Флотилията била закотвена на устието на река Рио де Табаско в Юкатан, понеже коритото на тази река се оказало твърде плитко за корабите. С част от екипажа Кортес се отправил на лодки нагоре по реката, за да посети столицата на племето табаски, за което Гриалва разказвал, че го било приело благосклонно.

Но за негово неприятно учудване от бреговете на реката, където в гъсталака от мангови дървета и лиани чакали скрити стотици лодки, пълни с индианци, се посипал град от стрели и камъни. Малко след това испанските ладии и индианските лодки се сблъскали, а воините наскачали в плитката вода и продължили упорито да се сражават.

След известно време испанците успели да се измъкнат на брега, откъдето започнали да стрелят с аркебузи. Тътнежът, който издавало непознатото оръжие, ужасил индианците. Те се разпилели, а Кортес с бързи действия превзел столицата им.

На другия ден се събрала цялата армия на табаските, състояща се от няколко десетки хиляди войни. С пронизителни свирки и викове индианците се хвърлили в атака. Дори огънят от дулата на топовете не успял да ги спре, макар че падали покосени. В последния момент испанската кавалерия ги нападнала в тила. Индианците никога в живота си не били виждали коне и видът на тези пръхтящи и цвилещи чудовища ги накарал да хвърлят оръжието и да побегнат, където им видят очите.

Двамата пленени вожда Кортес изпратил при царя на табаските с предложение да се сключи мир. Някак много скоро самият цар се появил начело на многобройна свита, която носела щедри дарове — златни предмети — и водела двадесет индиански робини, сред които била красивата Малинцин, наречена от испанците Марина — бъдеща преводачка, любовница и помощница на Кортес в покоряването на нейните сънародници.

След като сключили мир с табаските, конквистадорите се качили отново на корабите и на 21 април 1519 година спрели на лагер на мястото, където днес е град Вера Крус. Заобикаляла ги безкрайна блатиста джунгла, в която се носели отровни изпарения. За щастие местните индианци се оказали по-гостоприемни от табаските. Бързо издигнали около лагера хиляда шатри от клони и зашетали живо, за да нахранят гостите с плодове, зеленчуци и печени птици.

Главатарят на индианците Техатлил дал на испанците щедри дарове — памучни тъкани, наметала, майсторски обшити с пера от екзотични птици, и кошове, пълни с накити от златна ламарина. Кортес го помолил да изпрати куриер до владетеля на ацтеките Монтесума с известието, че са дошли испанците и че възнамеряват да го посетят в столицата му.

Седем дни конквистадорите чакали отговор. Заобикаляла ги буйна тропическа растителност, душна и влажна — мангови и махагонови дървета, палми, висока тръстика и трева, виещи се като змии лиани, екзотични цветя. В тази гъста растителност пъстреели с цветовете на дъгата колибри, огромни пеперуди и птици с ярки пера.

Междувременно в двореца на Монтесума имало непрекъснати съвещания. Столицата на ацтеките Теночтитлан, наречена по-късно Мексико, била обзета от страх и неувереност. Владетелят и дворцовите първенци не можели да се решат да предприемат някаква решителна стъпка.

Каква била причината на извънредно странния факт, че многомилионният народ със смели воини се уплашил от шепа пришълци отвъд морето? Виновник за това бил техният бог Кетцалкоатл. Ацтеките си го представяли като бял човек с вълнообразна брада, макар самите те да нямали косми по лицето си. Според тяхната легенда белият бог бил дошъл от „страната на изгряващото слънце“ на крилат кораб (ацтеките не познавали платната) и бил слязъл на сушата там, където сега установил лагера си Кортес. Белият бог научил индианците на различни занаяти и на добри обичаи, надарил ги с мъдри закони и религия и основал държава, където се отглежда памук с различни цветове, а царевицата ражда кочани с човешки бой.

След като изпълнил своята посланическа мисия, белият бог се върнал там, откъдето бил дошъл. За неговото изчезване сред индианците съществували няколко предания.

Според едно от тях Кетцалкоатл коленичил край шумящия Атлантически океан, заплакал горчиво и се хвърлил на една горяща клада. Пепелта му била отнесена от вятъра и се превърнала в ята птици, а сърцето му увиснало на небето като утринна звезда.

Според друга легенда богът на нощта, желаейки да отстрани с хитрост от Мексико белия бог, му подал чаша, пълна уж с еликсир на безсмъртието. В действителност питието породило у Кетцалкоатл такава непреодолима скръб по родината, че той отплавал на крилат кораб по посока на изгряващото слънце.

Легендите съвпадали напълно: брадатият бог предвещал, че ще се появят отвъд морето бели завоеватели. Те ще покорят всички индиански племена и ще свалят техните богове и ще въздигнат своя чуждестранен бог. Под влиянието на това предание ацтеките лесно повярвали, че се сбъдва пророчеството. Белите пришълци им се стрували неземни същества. Владеели гръма, разполагали с някакви четирикраки чудовища и въпреки огромното количествено превъзходство на табаските ги разгромили като че ли със силата на някаква чудновата магия.

Запазени са писмени източници, които доказват извън всякакво съмнение, че суеверието за белия бог представлявало една от причините за лесното покоряване на ацтеките и перуанските инки. Това суеверие прекършило волята им за борба и легнало като тежка сянка над военния съвет на Монтесума. Вместо да съсредоточи всичките си сили и да помете с един замах шепата дръзки пришълци, владетелят на ацтеките решил да преговаря. Изпратените от него представители получили задачата да омилостивят с щедри дарове опасните чужденци, да им дадат да разберат колко богата и могъща е страната на ацтеките и след като по този начин ги обезкуражат, да им връчат забрана да продължават придвижването си към столицата. Групата на пратениците се състояла от няколко велможи и сто роба, натоварени с дарове. Посланиците били облечени с богато украсени дрехи и пъстри пера на главата. Ръцете, краката, вратовете и ушите им били отрупани с накити от тежко злато.

Те приветствували почтително Кортес, като докоснали с пръсти най-напред земята, след това своите слепоочия. Робите запалили кадилници с екзотични растения и наредили на рогозки изпратените от Монтесума дарове: щитове, шлемове, ризници, гердани, гривни — всичко от чисто злато. Там имало красиви пера, зашеметяващо количество перли и благородни камъни, статуйки от злато и сребро — странна и прекрасна изработка, майсторски бродирани деликатни като коприна памучни тъкани и преди всичко две плочи от злато, големи като воденични камъни, покрити с богата резба, изобразяваща растения и животни.

Даровете надминали и най-смелите мечти на конквистадорите. Но вместо да ги уплашат, както се надявал Монтесума, събудили у тях неудържима алчност. Любезно, но твърдо Кортес отхвърлил искането на Монтесума, заявявайки, че бил дошъл тук като пратеник на испанския крал и че нямал право да не изпълни нарежданията на своя повелител.

На другата сутрин призори испанците забелязали, че от индианците, които обикновено им приготвяли храната, нямало и следа. Зловещата тишина не предвещавала нищо добро и доказвала, че не трябва да се гледа несериозно на исканията на Монтесума. По негова заповед испанците останали безпомощни, на пусто място, изоставени от туземците, осъдени на гладна смърт при този убийствен климат в маларичната джунгла.

Кортес се изправил пред трудно решение. Дали да се върне в Куба, както все по-настойчиво искали войниците? Но там го чакало въжето. От друга страна, впускането навътре в многомилионната държава против волята на нейния владетел граничело с безумието.

Положението изглеждало безизходно и Кортес, поддавайки се на настояванията на своята армия, вече се канел да заповяда всички да се върнат на корабите, когато изведнъж сред звуци от барабани и писък на пищялки се появила група пратеници на някакви индианци. Те говорели съвсем друг език и само двама можели да се изразяват на ацтекски. От тях Кортес узнал, че били пратени от царя на тотонаките, чиято столица Цемпоала се намирала в северната част на Мексиканския залив.

Тотонаките били покорени от ацтеките и се измъчвали от тяхното владичество, но не губели надежда, че ще извоюват независимостта си. Техният крал, след като чул за удивителната победа на отвъдморските чужденци над войнолюбивите табаски, ги поканил и им предложил съюз срещу общия враг.

Кортес се заловил с две ръце за този случай и бързо потеглил с войската си към Цемпоала, убеден, че ацтекската държава, която — както се оказало — се състояла от многобройни покорени и готови за бунт племена, може лесно да бъде покорена.

Цемпоала бил град с близо тридесет хиляди жители, живописно разположен сред хълмове, градини и царевични ниви. Белосаните къщи блестели на слънцето като сребърни. На главния площад високо се издигала бяла пирамида на тераси с дървено светилище на върха.

Жителите посрещнали испанците с гирлянди от цветя, а царят — висок, пълен индианец, с параден костюм — ги приел много любезно, подарявайки им накити и красиви тъкани. Не само им обещал помощ, изразяваща се в цифрата сто хиляди бойци, но и ги уведомил, че ацтеките имали и друг враг — тласкаланите, на които също можел да разчита.

Благоприятният обрат на положението не успокоил воините на Кортес. Голяма група от тях направила заговор да превземе корабите и да избяга в Куба. Кортес открил съзаклятието, наказал предводителите със смърт или изтезания, а след това се решил на една удивително смела постъпка. Решил „да изгори мостовете“ зад себе си и зад своята войска, заповядал да се демонтират корабите, да се изгорят дървените им части, а железните части, въжета и платната да се приберат.

След като основал на мястото, където бил слязъл на сушата, укрепен лагер и след като му дал името Вила Рика де Веракрус, т.е. „бял град на истинския кръст“, започнал похода си навътре в континента, вземайки със себе си хиляда и петстотин тотонаски бойци. Тъй като особена черта на индианската цивилизация било, че не познавали колелото и товарните животни, багажите и оръдията били носени от хиляди носачи-индианци. Походът започнал на 16 август 1519 г.

Първоначално вървели през тропическа джунгла, сред ванилови и какаови храсти, където прехвръквали папагали, колибри и пъстроцветни пеперуди. Но след като минали няколко дни, започнали да се изкачват по склоновете на едно плато. Появата на първите дъбове говорела, че навлизат в пояс с умерен климат. Пред очите им се появили високи планински вериги. От дясната им страна бил могъщият масив Сиера Мадре, обрасъл с борови гори, на юг блестял със снежния си връх самотният гигант на Андите — вулканът Орисаба, почитан от местните жители като божество.

Срещаните по пътя индианци ги приветствували твърде приятелски. В долините и по платата видели многолюдни градчета, всяко със своя пирамида, прикътани селца и ниви със златиста царевица, алое и кактуси, с една дума, цветуща земя под животворните лъчи на планинското слънце.

След няколкодневен ход минали през дълга клисура и стигнали „царството на огромните скали“. Проточената колона на войската и носачите се виела над урви и пенливи потоци. Испанците и особено неподходящо облечените индианци, осезателно почувствували дъждовете, студените вихрушки, града и снега.

По съвет на тотонаките Кортес насочил колоната към Земята на тласкаланите. Тъй като били вековни врагове на ацтеките и в непрекъснати борби защищавали от тях своята независимост, той разчитал на тяхната помощ.

Обаче бил неприятно изненадан. Щом се озовал в тяхна територия, неголям отряд от бойци го нападнал с такава ярост, в сравнение с която бойният плам на табаските бледнеел. Мъжеството и презрението към смъртта на новите неочаквани противници били тревожни, а най-неприятна била пълната липса на суеверен страх от конете. Въпреки че тласкаланите за пръв път виждали тези животни, хвърляли се върху ездачите, сваляли ги от седлата и дори убили два коня със своето странно оръжие — дървена тояга с набити в нея остри като бръснач парчета от вулканично стъкло, наречено обсидиан. И не се знае как би свършило сражението, ако изстрелите от аркебузите и артилерията не спрели нападателите.

На другата сутрин, преследвайки малък отряд индианци, конквистадорите попаднали в някаква клисура. Изненадала ги необикновена картина. Докъдето окото стигало се виждала гъста, неизброима армия. Сред бойците, татуирани с бяло-жълти ивици, се отличавали вождовете им. Техните златни и сребърни шлемове и ризници, развяващите се от вятъра пъстри пера и преди всичко блестящите с всички цветове наметала от пера — цялото това варварско великолепие правело тези хора да приличат на красиви екзотични птици. Над армията се люлеела гора от копия и изображения на животни — символи на отделните отреди. Отпред огромен боец държал на кол емблемата на държавата на тласкаланите — изпъстрен с перли и сапфири златен орел.

В миг Кортес разбрал колко примитивна и наивна била тактиката на тласкаланите. Наблъсканата в клисурата армия естествено не би могла да се разгърне и да използва както трябва чувствителното си числено превъзходство. Кортес формирал сбита колона и ударил неприятелските сили в средата. Тактиката се оказала правилна — стихията на битката заляла наистина испанците подобно на развълнувано море, но индианските воини, притиснати в клисурата, били почти безпомощни.

Защитените с железни брони испанци постепенно се измъкнали от тълпата на индианците и излезли на открито от другата страна на клисурата, откъдето започнали да поразяват враговете си със съсредоточени залпове. Тласкаланите трябвало да се оттеглят с големи загуби.

На третия ден срещу испанците се възправила още по-голяма армия. Кортес се окопал в хълма и решил да приложи отбранителна тактика. Индианците бурно се хвърлили в атака, но и сега вървели като пъстра, сгъстена лава без какъвто и да е стратегически план. Техните стрели, изхвърляни с лъкове и камъни с прашки, попадали в рововете или се плъзгали по шлемовете на испанците. Загивали само бойци от съюзниците им — тотонаки.

По едно време ревнали оръдията и аркебузите. Тласкаланите падали като покосено с коса жито, а когато, съкрушени от загубите, останалите почнали да се оттеглят, в атака се хвърлила кавалерията, сечаща и мачкаща бягащите в паника индианци.

През целия ден и следващата нощ индианците с безпримерно мъжество подновявали атаките си, но всеки път били сломявани благодарение на по-висшата тактика и по-добрата дисциплина на испанците и главно благодарение на огъня на непознатото им огнестрелно оръжие. Скоро между индианските вождове избухнали спореше, някои от тях, обезсърчени от неуспеха, събрали своите отреди й напуснали бойното поле.

На предложението на Кортес тласкаланите изразили готовност да се сключи мир — нещо повече, поканили испанците в своята столица и враждебното им отношение неочаквано се превърнало в импулсивно приятелство. Жителите на града излезли да срещнат недавнашните врагове с огромни букети цветя, по шиите на конете и войниците окачили гирлянди, а жреците, облечени с бели туники, ги почели с дим от кадилниците си.

В града се разнесли шумни викове, музика, лесен и думкане на тъпани. На тесните улици се люлеели гирлянди, окичени с непознати на испанците цветя. Старият цар Сикотенкатл прегърнал Кортес и поканил пришълците на угощение.

Градът бил опасан от величествени планини, покрити с вечни снегове, улиците били тесни и криви. Къщите, градени с вар, нямали нито прозорци, нито врати. Входовете били закрити от красиви тъкани, окичени със звънчета, чиито сребристи звуци се носели из града. Първенците живеели в дворци от дялан камък. В центъра на града се издигала до небето пирамида със светилище, посветено на бога на войната, комуто тласкаланите ежедневно принасяли човешки жертви, предимно военнопленници.

От половин век те били във война с ацтеките, защищавайки се срещу тяхното хищническо грабителство. Тъй като ацтеките постоянно понасяли поражения, най-сетне приложили тактиката на икономическата блокада. Понеже между другото отрязали на тласкаланите довоза на сол, тласкаланите до такава степен отвикнали от нея, че по-късно няколко техни поколения, вече през периода на испанското владичество, не солели храната си. Новината за поражението на тласкаланите и още повече за опасния им съюз с чужденците ужасила Монтесума и го лишила от последна капка смелост. Дошла му нелепата идея срещу цената на огромни количества злато да склони конквистадорите да скъсат съюза си и да се откажат от похода си към Теночтитлан. Но когато му било отказано, помолил испанците да тръгнат към град Холула, където им приготвил квартири.

Град Холула бил религиозна столица на ацтеките. Намиращото се там светилище на известния ни вече бог Кетцалкоатл било място за поклонничеството на всички индианци от Мексико. Испанците твърдели, че градът бил по-красив от Флоренция, което до известна степен се потвърждава от запазените развалини. Пирамидата, върху която бил храмът, до ден-днешен буди възторг със своите размери. Нейната основа е много по-голяма от основата на Хеопсовата пирамида, макар че постройката е малко по-ниска.

Тесните улички твърде много напомняли Мека, Ерусалим или средновековния Рим. Там минавали непрекъснати върволици от поклонници и просяци, жреци и монахини. Високо над града се издигали четиристотин кули на храмове с вечно горящи на върховете им огньове. С песни и кадилници всеки ден из града сновели процесии.

Испанците, заедно с тотонаките и тласкаланите, се настанили в двора на един от храмовете. Един ден Марина узнала от жената на местен велможа, че срещу пришълците се подготвял заговор, организиран по заповед на Монтесума.

Кортес решил да удари пръв и съставил дързък план да изтреби местната аристокрация, та по този начин да лиши врага от неговите предводители. Под предлог, че имал да им съобщи важна новина, той поканил при себе си всички велможи. Щом се събрали в двора на храма, въоръжени испанци ги нападнали изневиделица и започнали да ги убиват. Вик на ужас се изтръгнал от гърдите на беззащитните индианци. Мятайки се отчаяно, някои се хвърляли с голи ръце срещу нападателите, други бягали по двора, търсейки изход от капана. Но нито един не успял да избегне смъртта. Задъхани и оплескани с кръв, конквистадорите се нахвърлили като чакали върху труповете, смъквайки от тях накитите и скъпите дрехи.

Виковете на убиваните вдигнали на крак целия град. Огромни тълпи обкръжила двора и се стремели да проникнат вътре. Испанците отговорили със залпове на оръдията и аркебузите. При вида на труповете тълпите потърсили спасение в бягството. Тогава от портата изскочила конницата. Вкупом се изсипали конквистадорите и съюзниците им — индианци. Нахвърлили се върху разлюляната тълпа и започнали да секат наляво и надясно. Целия ден грабели къщите и храмовете, като палели това, що не могли да отнесат, и се връщали в квартирите си, натоварени с плячка. Привечер от цветущия град останали само развалини.

Две седмици след тези събития испанците продължили по-нататък. Сега трябвало да минат през предела на планинската верига, заграждаща долината на Мексико. С всяка стъпка въздухът ставал по-рядък и по-остър. Студените ветрове пронизвали до мозъка на костите. От двете страни на испанците се издигали най-високите планини на североамериканския континент — вулканите Попокатепстъл и Икстакихуатъл.

Те спрели на предела и не повярвали на собствените си очи. От гърдите им се изтръгнал възторжен вик: „Ето обетованата земя!“ Долината на Мексико, наречена от индианците Анахуак, представлявала необикновено красива гледка. В светлата прозрачност на въздуха се виждали като на длан пъстра мозайка от ниви, градини, гори, езера с чудно красиви сини води. Точно в средата на най-голямото езеро, имащо повърхност на кристално огледало, в сянката на неизброими пирамиди, се простирала бялата столица на ацтеките Теночтитлан — Западна Венеция, както веднага я кръстили конквистадорите.

На 8 ноември 1519 г. армията на испанците и съюзените с тях индианци се отправили към града. Езерото Тескоко било пресечено от прав като стрела насип от скали и пясък. От двете му страни плавали рояци лодки, натоварени с всевъзможни стоки. На края на насипа, заобиколен от парадно облечени велможи, ги чакал на позлатената си носилка Монтесума. Той бил снажен мъж на около 40 години, с мургаво лице на хищна птица. На главата му имало огромно покривало от аленозелени пера, изпъстрени с блестящи перли и тюркоази. Наметалото му представлявало чудо на ръкоделието: хиляди пера с всички отсенки, които може да се видят на някоя палитра, били подредени в блестящ орнамент. Целите му царски одеяния били покрити със злато и искрящи благородни камъни. Дори пантофите му били със златни подметки.

Монтесума приветствувал Кортес любезно и му подарил гердан от рязани кристалчета, които ацтеките ценели повече от златото. След това застанал пред испанците и се отправил към града. Войската развявала знамената и под звуците на тръби и тътена на тъпани влязла в предградието, докато тълпата, изпълнила улици и плоските покриви, я наблюдавала с любопитство и безпокойство.

Най-сетне спрели на главния площад в града. От едната страна се издигала огромна пирамида, а досами нея се простирал сложният ансамбъл на дворците на Монтесума, построени от дялан камък. На отсрещната стена се издигала старата резиденция на бащата на сегашния владетел, заобиколена от мощна отбранителна стена. На двора чакал Монтесума, за да заведе лично гостите в квартирата им.

На другия ден Кортес, придружен от своите офицери и воден от самия владетел, посетил пирамидата. Постройката се издигала на просторен площад, заобиколен от защитна стена с кули и бойници. Там постоянно имало войска — в случай, че се разбунтува населението.

Пирамидата се състояла от пет етажа с тераси. До върха й, където се виждали два храма с формата на дървени кули, водели много стръмни стъпала, на брой триста и четиридесет.

На шеметно високия връх на пирамидата Монтесума хванал Кортес под ръка и му обяснил подробностите на откриващата се оттам панорама. Столицата на ацтеките брояла 300 хиляди жители и бил един от най-големите градове в света по онова време. (През същата епоха Лондон имал 200 хиляди жители.) По протежението на брега на езерото били разположени други, по-малки градове, от които най-голям по размер бил Тескоко. Всички тези градове били свързани с тесните връзки, характерни за федерацията, така че Теночтитлан броял фактически три милиона жители.

От птичи полет градът представлявал следната картина в топографско отношение.

Теночтитлан лежал в средата на езерото на кръгъл остров, свързан със сушата с три насипа, прорязани от канали, над които имало прехвърлени подвижни мостове. Освен това през езерото минавал внушителен водопровод, довеждащ по тръби от теракота вода от близките планини, понеже езерото било солено. Испанците с безпокойство забелязали, че градът фактически представлявал капан, от който в случай на въоръжен конфликт трудно биха могли да се измъкнат.

Пред храма се издигал голям монолит с червен яспис. На него били клани хората, принасяни в жертва на боговете. Във вътрешността на една от кулите на светилището господствувал богът на войната Хуицилопохтли — голям, чудовищен идол, вечно жаден за човешка кръв.

„Статуята — пише другарят на Кортес Бернал Диас — беше цялата покрита със злато и скъпоценни камъни. В дясната ръка богът държеше лък, а в лявата — сноп стрели. Големият идол имаше гердан от човешки черепи, инкрустирани със сапфири.“

Обаче най-покъртително въздействувала поставената пред статуята тава с три още димящи човешки сърца. В подножието на пирамидата испанците открили дървена скеля от гигантски стълби, на която наброили 136 хиляди човешки черепа, старателно надянати на стъпалата на тези стълби.

След като прекарал една седмица в столицата, Кортес започнал да крои план да завладее цялата държава и да сложи ръка върху нейните богатства. От опит знаел, че индианците обикновено изпадали в паника и преставали да се бият, щом бъде убит или пленен техният вожд. И Кортес решил да извърши нечувано дръзко покушение — да отвлече Монтесума в своята квартира и да поеме управлението от негово име.

Скоро един инцидент му послужил за оправдание на покушението. Ацтекски провинциален губернатор убил няколко пленника-испанци. Победен в битка и подложен на изтезания, признал, че направил това, подстрекаван от Монтесума. Тогава Кортес, придружен от няколко войника, нахлул в двореца, обвинил владетеля в измяна и сред риданията на целия двор го отвлякъл в своята квартира. За наказание собственоръчно го оковал във вериги, а през същото време на площада бил изгорен на клада нещастният губернатор.

Жестоко опозорен, Монтесума пак не призовал народа към борба, а, напротив, когато пред двореца започнали да се трупат обезпокоените му поданици, той се показал отгоре на стената и ги уверил, че бил отишъл при гостите си доброволно. Страхът от пришълците му отнел не само мъжеството и чувството за собствено достойнство, но и способността нормално да разсъждава.

Покорството на владетеля и пасивността на населението направили конквистадорите още по-дръзки. Постепенно те принудили Монтесума да предаде цялата ацтекска съкровищница уж под формата на данък за испанския крал. Но върхът на безочието било превръщането на едно от светилищата в католическа църква, при което испанските войници пред очите на целия град катурнали статуята на божеството от върха на пирамидата.

През май 1520 г., шест месеца след пристигането на Кортес в столицата, се получила тревожна вест от Веракрус. Там бил слязъл на сушата силен испански корпус, предвождан от Нарваес, изпратен от губернатора на Куба Веласкес със заповед да се залови Кортес и да се изтръгне от ръцете му това, което е завоювал.

Кортес предал командуването на Алварада и незабавно начело на 233 войници потеглил срещу новия враг. Нарваес влязъл в столицата на тотонаките и се укрепил на върха на пирамидата. Но той бил муден и неспособен командир. През нощта, използвайки тропическата буря и проливния дъжд, войската на Кортес се промъкнала до пирамидата и с внезапна атака превзела неприятелската позиция. Нарваес паднал тежко ранен, а войниците, на брой 1200 пехотинци и 100 конници, сложили оръжие. С помощта на подаръци и обещания за богата плячка Кортес ги привлякъл на своя страна, като по този начин значително засилил своята армия.

Едва свършил тази работа и при него пристигнал куриер, пратен от Алварада с много печални известия. В Теночтитлан било избухнало въстание. Разбеснялото се население принудило испанците да се приберат в своите квартири и им отрязало подвоза на храна. Всеки момент можело да се очаква обща атака и унищожение на обсадените.

Какво фактически било станало? По повод ежегодните празници в чест на бога на войната на площадката на пирамидата се събрали шестстотин ацтекски първенци, за да извършат традиционните обреди, изразяващи се в песни и тържествени процесии. По даден от Алварада знак конквистадорите се нахвърлили върху беззащитните ацтеки и ги избили до крак. След това отмъкнали всички накити от труповете им. Сечта не била предизвикана с нищо, мотивът й бил ниският стремеж да се убива и граби.

С усилен темп Кортес побързал на помощ на обсадените и на 24 юни същата година влязъл в града. По пустите улици и дворци царяла зловеща тишина. Поради някаква странна причина никой не се опитал да попречи на съединяването на двете армии.

Едва Кортес успял да затвори портата зад гърба си и из града се разнесли застрашителни гласове. Малко след това грамадна човешка тълпа, въоръжена до зъби, налетяла към укрепените стени подобно на прииждаща река. Близките улици и покриви, и дори пирамидата, се изпълнили с мъже, жени, деца. Върху обсадените се посипал най-напред град от стрели и камъни, а след това индианските бойци сред небивала бъркотия и блъсканица напирали един през друг към стените, без да обръщат внимание, че топовете и аркебузите сеят смърт сред тях.

Испанците не понесли сериозни загуби, но ентусиазмът на нападащите ги изпълнил с ужас. Кортес често правел пробиви с конницата и пехотата, но това било сизифов труд. Мачкани от конете, гонени и съсичани с един замах с рапири, индианците бягали панически, ала след малко се връщали отново. Хващали се с две ръце за конете, сваляли от седлата ездачите, заловените живи веднага отвеждали при олтара на бога на войната, за да ги заколят. Във водите на каналите и езерото имало много лодки, пълни с бойци. На насипите ацтеките разрушили мостовете и засипали барикадите, отрязвайки по този начин пътя за връщане на испанците. Кортес бил извън себе си от гняв и в безсилието си заповядал да се запалят къща след къща, махала след махала и скоро целият град се превърнал в море от пламъци.

Най-сетне единствената възможност за спасение видял в постигане на примирие и свободно излизане от града. Обърнал се към Монтесума с молба да посредничи по този въпрос. Царят на ацтеките, било от желание да спаси столицата от окончателно унищожение, било поради неприсъщ на мъж страх, не отказал помощта си.

След като облякъл най-прекрасните си царски одежди, се появил на върха на стената и с тържествен глас заповядал на народа си да прекрати борбата. Но въстаниците били загубили вече уважението си към царя. На площада се разнесъл мощен яростен рев, посипали се обидни думи и камъни. Уцелен в челото, Монтесума паднал смъртоносно ранен на земята.

Последните дни от живота си Монтесума прекарал в самотно отчаяние. Късал превръзките си, отказвал всякаква храна и жадно чакал смъртта. Испанците предали останките му на ацтеките, които ги скрили така добре, че до ден-днешен не могат да бъдат намерени.

Щом настъпили безлунните нощи, Кортес решил да се измъкне тихомълком от капана. Градът бил потънал в сън, както било характерно за индианците, не бил заобиколен от стража и намерението имало шансове за успех. По предварително приготвен преносим мост испанците и съюзените с тях индианци вече успели да преминат първия процеп в насипа и приближавали към втория, когато някаква индианка, заета въпреки късната доба с пране на бельо, ги забелязала в тъмнината и надала тревога.

Индианците скочили от сън и хукнали да преследват бегълците. Насипът се покрил с напираща тълпа воини, в езерото се появили лодки, закипяла ожесточена битка. От проточилата се колона на нашествениците полетял дъжд от куршуми и камъни. Екипажът на лодките сваляли испанците във водата и живи ги водели за жертви на ацтекските богове.

Испанците се сражавали отчаяно, но загубите им в убити и ранени растели обезпокоително. От пълно поражение ги спасила съкрушаващата конница и залповете на артилерията, които правели лодките на трески и помитали индианците от тесния насип. Използувайки моменталното объркване, испанците се хвърлили във водата, за да се доберат с плуване до сушата, където имали възможност да маневрират по-свободно.

След битката войската на Кортес представлявала жалка сбирщина от окървавени, дрипави и изтощени войници. Испанците загубили почти една трета от воините си, тласкаланите повече от пет хиляди бойци. Сред оцелелите от поражението нямало нито един без по-лека или по-тежка рана. Пропаднали всички топове и аркебузи, част от арбалетите и повечето коне. На дъното на езерото отишло и всичкото злато на ацтеките, което испанците си били поделили преди битката и се опитали да изнесат от града.

Кортес се отправил към столицата на тласкаланите. След няколко дни път конквистадорите започнали да се изкачват по ската на планинската верига, който ги отделял от държавата на тласкаланите. На седловината, издигаща се над долината Отумба, спрели като поразени от гръм. Цялото дъно на долината било покрито с неизброими тълпи ацтекски бойци, облечени с ватирани кафтани от бяло сукно. Отдалеч изглеждало като че ли долината е покрита със сняг. Над главите на воините се виждали копия, военни символи и пъстри кичури от пера. Вождовете носели чудати шлемове, наподобяващи глави на животни.

Посрещнати с оглушителен вой и свирни с уста, испанците и тласкаланите си помислили, че е дошъл последният им час. В отчаянието си, за да предадат скъпо живота си, се хвърлили точно в средата на тази гъста човешка маса. Водел ги Кортес на своя кон, непосредствено зад него вървели испанските войници, мушкайки с рапири, пики и мечове, като на края на шествието били тласкаланите с техните страхотни тояги със забити в тях остриета от обсидиан.

Вождовете на ацтеките не били извлекли никакви поуки от досегашните борби с чужденците и по необяснимо безразсъдство отново извършили тактическата грешка, допусната най-напред от тлакаланите и после от самите ацтеки при уличните боеве в Теночтитлан. Притиснати на ограничената площ в долината, не могли да използват численото си превъзходство и едновременно да хвърлят в боя хилядните си отреди. Битката се състояла от няколко поредни схватки, в които индианците не могли да устоят на бронираните и опитни в използването на рапирите конквистадори.

Въпреки всичко шепата обречени щяла да се подаде на натиска на превъзхождащите сили на врага. Войниците вече отпускали ръце, мнозина били тежко ранени и едва се държали на крака. Дори Кортес паднал от убития си кон и се наранил сериозно. Гъстите отреди на ацтеките напирали все по-неудържимо и испанците били застрашени от пълно поражение.

И точно навреме Кортес забелязал нещо, което му дало сили за нова акция. На неголямо разстояние от себе си видял заобиколен от свита главнокомандуващия ацтекската армия. Познал го по големия кичур пера, затъкнат на златна дръжка. Хвърлил се към него и преди личната охрана на вожда да успее да му попречи, го пронизал с пика, а от ръцете на знаменосеца изтръгнал държавното знаме.

Повторило се онова, което било характерно за тогавашните индиански племена: тозчас изчезнала сплотеността на армията, докато само преди малко проявявала дисциплина и храброст. Личната охрана и свитата се разпръснала. Паниката се ширела подобно на пожар в степта, заразявайки и най-смелите бойци. Ацтеките хукнали да бягат в безредие, напускайки полесражението. Този ден — 8 ноември 1520 г. — испанците постигнали най-голямата си победа в Мексико.

В страната на тласкаланите Кортес веднага започнал да планира нова кампания против ацтеките и за тази цел изпратил във Веракрус за помощ. Междувременно сред ацтеките пламнала епидемия от шарка, която нашествениците донесли от Европа. Нейна жертва станали хиляди от туземното население, между които и братът на Монтесума и водач на въстанието Куитлакуак. И макар че наследникът му Куатемок обявил свещена народна война, стараейки се да убеди да участвуват в нея и тласкаланите, отделни градове и племена се надпреварвали да изпращат на Кортес декларации за своята лоялност, подписвайки по този начин присъда на себе си и на своите побратими.

Съдбата сякаш помагала на Кортес. От различни страни започнала да идва помощ, която дори не очаквал. Така в пристанището Веракрус пуснал котва кораб от Куба, изпратен от Веласкес и носещ на борда си големи запаси от огнестрелно оръжие и муниции. Отрядът на сто пехотинци и двадесет кавалеристи, изпратен с кораб от губернатора на Ямайка със задача да колонизира Юкатан, веднага минал на страната на Кортес. Някакъв частен корабопритежател му продал своя кораб заедно с оръжието, натоварено на него, а екипажът се присъединил към конквистадорите. Още през време на обсадата на Теночтитлан във Веракрус пристигнали неизвестно откъде три кораба с отряд, състоящ се от двеста пехотинци и седемдесет кавалеристи.

В резултат на тези събития армията на Кортес станала по-силна откогато и да било по-рано и се състояла от 818 пехотинци, от които 118 въоръжени с арбалети и аркебузи, 110 конници, 3 големи топа от желязо, 15 леки топа от бронз, наречени фалконетки, и 75 хиляди тласкалански бойци.

Кортес помнел, колко яд брал с ацтекската флотилия от лодки и затова решил да й противопостави собствена флота. Заповядал да бъдат построени 13 бригантини, като бъдат снабдени с въжетата, платната и железните облицовки, останали от изгорената армада.

Скоро ацтекските въстаници претърпели най-тежкия си удар: техният съюзнически и побратимен град Тескоко, намиращ се срещу Теночтитлан, на същото езеро, поради династични интриги предложил на Кортес да сключат съюз и го поканил в своите стени. По този начин благодарение на измяна в самата ацтекска държава нашествениците си осигурили база почти под носа на метрополията.

Прехвърлянето на тежките бригантини от столицата на тласкаланите до Тескоко през стигащите до небето превали на разстояние сто километра е безпримерно дело. Извършено било от хиляди индиански носачи, охранявани от двадесет хиляди тласкалански бойци.

В продължение на няколко месеца Кортес плътно блокирал Теночтитлан, заемайки с хората си всички околни градчета и села и преди всичко отрязвайки притока на вода към града чрез разрушаване на мостовия водопровод. Пристъпвайки към атака, разделил армията си на три оперативни групи, които трябвало да форсират трите водещи към града насипа.

Куатемок организирал добре обмислена отбрана. Барикадирал насипите с многобройни земни укрепления и ровове, а за защита на фланговете на тези укрепления по вода наредил да плават цели рояци лодки, пълни с бойци.

Кортес предприемал атака след атака, но всеки път нападателите трябвало да се оттеглят под град от стрели, оставяйки много убити. Но скоро положението се обърнало в тяхна полза. От Тескоко била изпратена флотилията от бригантини. Внезапното появяване на огромни лодки с бели платна, порещи с шеметна бързина повърхността на езерото, предизвикало у индианците вцепенение и ужас. Бригантините поривисто се втурвали върху слабите лодки, бълвайки огън от фалконетките и пушките. Скоро езерото се покрило с трупове и остатъци от лодки.

Поражението на ацтекската флотилия оголило фланговете и тила на издигнатите върху насипите барикади. Обградени от всички страни, ацтекските бойци се сражавали с небивало презрение към смъртта, но не могли да устоят на атаките и гинели. Кортес превземал поред барикадите, движейки се по насипа към столицата.

В града испанците били принудени да превземат къща по къща, пирамида след пирамида. Неведнъж попадали в капани. От покривите, от върховете на пирамидите, иззад стените и ъглите мъже, жени и деца ги обсипвали с камъни и стрели. Обсадени от всички страни, нашествениците били принудени бързо да се оттеглят, оставяйки много трупове на коне и хора.

Тъй като не бил в състояние да сломи съпротивата на населението, Кортес заповядал да се подпали градът и войската да се оттегли в средата на насипа. Пожарът превърнал къщите в горящ ад, бълващ искри като ракети. На смелите защитници на града се струвало, че настъпил „залезът на боговете“. Олюлявайки се от глад и изтощение, блуждаели като призраци по улиците и край каналите, пълни с трупове. От върховете на пирамидите се раздавали тъжните призиви на жреците и глухият тътнеж на бойните барабани.

Една нощ испанците заловили водача на въстанието Куатемок в мига, когато се опитвал да се измъкне с лодка от обсадения град. Кортес го приел с военни почести и го уверил, че ще зачете царското му достойнство. Тогава Куатемок се обърнал с молба към Кортес да позволи на жителите да напуснат града и да се установят в околните села.

Призори от димящите развалини се изсипали останалите живи жители на столицата. Седемдесет хиляди мъже, жени и деца в продължение на три дни и нощи, едва влачейки крака, се движели по насипа.

Обсадата продължила три месеца. Загубите на ацтеките се преценявали на 120 до 140 хиляди убити. Тласкаланите дали 30 хиляди убити. Единствени испанците платили победата с малки загуби. Цялата тежест на войната паднала главно върху индианските племена, макар че изгода от нея имали само белите отвъдморски пришълци.

След като заели града, конквистадорите веднага пристъпили към търсене на захвърленото в езерото съкровище на Монтесума. Водолази претърсили дъното на езерото и каналите. Преровени били всички кьошета на града. Резултатът бил малък — намерена била само една пета от съкровищата и било решено да се изпрати на испанския крал.

Сега Кортес извършил низост, която го опозорила за всички времена. Погазвайки собственото си обещание, изпратил Куатемок на изтезания, за да го принуди да предаде скритото съкровище. Но смелият индиански вожд не се поддал и мълчал. Няколко години по-късно Кортес заповядал да го обесят на едно дърво под фалшивия предлог, че подтиквал населението към бунт.

Намерените остатъци от ацтекското съкровище Кортес изпратил в Испания, но те никога не стигнали дотам. В писмото си от 15 май 1522 година един капитан на кораб съобщава, че попаднал в ръцете на корсар, който бил на служба на френския крал. По ирония на случайността златото на Монтесума вместо в ръцете на Карл V се озовало във властта на най-големия му враг Франсоа I.

Разрушаването на Теночтитлан не сломило духа на индианските народи. В продължение на дълги години те водили безпощадна партизанска война, колонизаторите не се чувствували сигурни нито за миг. Бернал Диас писал: „В цяла Нова Испания опитът да се наложат на туземците данъци се превърна в лозунг за въстание. Бирниците, които се опитваха да ги събират, биваха убивани, както впрочем всички други испанци, които попадаха в ръцете на индианците. В провинциите съпротивлението беше нещо редно, така че бяхме принудени да патрулираме с цялата си войска, за да държим населението в подчинение.“

Веднага след постигнатата победа испанците се заловили системно да разрушават столицата. С развалини от дворците и храмовете засипвали каналите, пирамидите изравнили със земята, а върху издигналото се ниво построили свой град — днешното Мексико. Там, където на висока пирамида се издигал храмът на бога на войната, днес е католическата катедрала, а върху развалините на двореца на Монтесума — старата резиденция на испанския губернатор. За по-малко от пет години метрополията, на ацтеките с нейните съкровища от шедьоври на скулптурата и архитектурата така старателно била погребана под основите на испанските сгради, че и следа не останала от нея.

Но макар индианската метрополия да загинала, индианците не изчезнали. Те не само преживели най-лошия период на робство, но улиците и пазарите на испанския град се оживили отново с живописния мравуняк на индианци — занаятчии и търговци, тъкачи и грънчари, златари, градинари и селяни. Испанските дворци и вили представлявали само островчета сред преливащото индианско море. От наложените и местните елементи се родили основите на новата мексиканска култура, която има собствен национален облик.